Даниел Стийл
Приятели завинаги (14)

14.

От полицията позвъниха в дома на семейство Томас в Сан Франциско, за да съобщят на родителите на Габи. Джуди разбра, че се е случило нещо ужасно, в мига, в който отвори вратата.

Били не спря да звъни на Изи през последните няколко часа, обзет от недоумение къде е Габи. Тя му каза, че Габи й е оставила съобщение, докато все още е била в час. Увери го, че й е звучала както обикновено, казала й, че я обича, и ще позвъни по-късно. Това бе напълно обичайно съобщение и Изи се опита да го успокои, че всичко е наред.

— Говорих с нея в пет и половина. Каза, че се прибира — обясни притеснено Били. Беше напълно нетипично за нея да закъснее. Говореха си непрекъснато или си пращаха есемеси дори само за да си кажат, че се обичат или къде се намират в момента.

— Може от агенцията да са я изпратили на ново прослушване и да не й е останало време да ти звънне. Може да няма покритие там, където се намира в момента.

Имаше доста места, където мобилните телефони не работеха. Вече бе осем часът.

— Нещо не е наред — заяви задавено Били и Изи се усмихна. Двамата бяха неразделни.

— Стига де. Тя щеше да ти се обади, ако се беше случило нещо. Спокойно. Или пък щеше да се обади на мен. Не е звънила. Изчакай малко, отпусни се. Може да си е изгубила блекбърито, да е изпаднало от чантата й или пък батерията й да е свършила. — Съществуваха милион причини защо не се е обадила, всичките съвсем невинни. Само че този път не беше така.

В този момент полицаите влизаха в хола на семейство Томас и Джуди усети, че се задушава. Седна, а те й разказаха възможно най-деликатно. Обясниха, че Габи е била блъсната от пиян шофьор и е загинала. Момчето зад волана било първокурсник в Университета на Южна Калифорния, нивото на алкохол в кръвта му било 1,9. Добавиха, че са го задържали. Дъщеря им загинала на място. Джуди се разхлипа истерично, докато разказваха, а Адам я прегърна, също разплакал.

Мишел излезе от стаята си, когато чу писъка на майка си, и разбра какво става в мига, в който я видя.

— Габи! — изкрещя отчаяно тя. Джуди кимна и Мишел ги прегърна, сякаш се опитваше да ги защити от новината за нещастието. Усети как я пробожда чувство за вина заради всеки път, когато бе завиждала на сестра си, а случаите бяха много. Беше признала пред Брайън, пред майка си, пред групата, дори пред Габи. И въпреки че бе признала, лошите й мисли бяха убили сестра й. Мишел беше на шестнайсет и също като Шон преди няколко месеца неочаквано се оказа единствено дете.

Полицаите им казаха с кого да се свържат в Лос Анджелис. Обясниха, че е най-добре да отидат на място и да направят необходимото, за да върнат тялото в Сан Франциско. Налагаше се да попълнят безброй формуляри, изказаха съболезнованията си на Джуди и Адам и изглежда, говореха от все сърце. Един от полицаите каза, че имал дъщеря на същата възраст и си представял как се чувстват. Само че той нямаше никаква представа. Джуди веднага разбра. Нямаше как да знае — неговата дъщеря беше все още жива. А нейната красива, прекрасна, любима Габи беше мъртва.

Отначало не знаеха какво да правят. Джуди позвъни на Кони и й разказа, тъй като знаеше, че тя ще разбере, след това двете се сетиха за Били. Някой трябваше да му каже. Кони дори не можеше да си представи как ще реагира той, затова реши да позвъни на Изи и тя да му съобщи лично. Обади й се, докато Джуди и Адам резервираха места за самолет до Ел Ей за следващия ден. Беше твърде късно за последния полет, а и те не бяха в състояние да пътуват. Мишел настоя да замине с тях.

Кони нямаше представа какво да каже на Изи и й се прииска Шон да си беше вкъщи. Изи се обади, без дори да погледне кой е, защото реши, че Били звъни отново. Изненада се, когато чу гласа на Кони.

— Здрасти, Кони — започна весело тя. Тъкмо се бе прибрала в стаята си в общежитието, след като си беше купила салата за вечеря. Не искаше да напълнее като останалите първокурсници и много внимаваше какво яде. — Какво става?

— Трябва да ти съобщя лоши вести — рече направо Кони. Новината наистина беше ужасна. Беше казала на Майк и той седеше до нея, напълно съкрушен. След Изи трябваше да се обадят на Шон. Не можеха да си представят, че двама млади загиват седем месеца един след друг — първо Кевин, а сега Габи. А тя не бе направила нищо опасно или рисковано — просто бе вдигнала ръка, за да спре такси. Но момчето, което я бе ударило, е било пияно. Сега и неговият живот беше съсипан. Беше убил красива млада жена. Кони си представи как ще се почувстват родителите му, когато научат. Тази вечер бяха съсипани два живота, не само на Габи, а и животът на всички, които я обичаха, а тези хора бяха много.

— Какво не е наред? — попита Изи. Тонът на Кони прозвуча познато, но тя не можа да се сети защо. Беше я чувала да говори така и преди, у нея нямаше живец, сякаш краят на света бе настъпил. За тях беше точно така.

— Много ми е неприятно, че трябва да ти съобщя по телефона, но се налага. Изи… моите съболезнования… Става въпрос за Габи.

— Какво за Габи? — Изи усети как сърцето й се вледенява, след това си припомни кога е чувала Кони да говори по този начин. След Кевин. — Какво искаш да кажеш? — Прииска й се да изпищи, но от гърлото й излезе само шепот.

— Била е ударена от пиян шофьор. Той… тя… загинала е — изхлипа Кони.

— Господи… боже господи… — Изи усети, че не й достига въздух, и първата й мисъл беше за Били. — Били… той знае ли?

— Все още не.

— Това ще го съсипе… Кой ще му каже? Той ми се обади преди малко. Беше много притеснен. Не му е звънила от пет и половина и била закъсняла.

— Изглежда тогава се е случило. Онзи просто изскочил иззад ъгъла и я помел. Не съм сигурна къде е била. Първокурсник е в Университета на Калифорния. Джуди каза, че бил пиян и се опитал да избяга, но един свидетел го хванал.

— Какво ще правим с Били? — попита обзета от паника Изи.

— Някой трябва да му съобщи, но не по телефона. Ти ще можеш ли? — Изи бе единствената, която можеше. И двете го знаеха. Щеше да бъде най-трудното, което й се е налагало да върши досега.

— Шон знае ли? — В момента имаше нужда от подкрепата му. Или от помощта на Анди. Те също щяха да са съкрушени.

— Все още не. Първо звъннах на теб.

— Били е в нейния апартамент — рече тя, сякаш говореше на себе си. — Отивам.

— Много съжалявам… Той просто не бива да научава по телефона. И ти не трябваше… — И двете знаеха, че при него е различно. Когато затвори, Изи имаше чувството, че до нея се е взривила бомба. Беше изгубила най-добрата си приятелка, която й беше като сестра. Били пък бе изгубил първата си любов, момичето, за което искаше да се ожени и със сигурност щеше да се ожени. Габи й беше показала прекрасния пръстен в деня, в който го бе получила. Били обичаше Габи като съпруга — тя бе любимата му още от дете.

Напълно объркана Изи взе такси до апартамента на Габи. Нито се среса, нито си изми лицето. Мислеше единствено за приятелката си. Звънна, като очакваше Габи да отвори и да й каже, че всичко е просто шега. Вместо това на прага се показа Били, стиснал кутийка бира в ръка, и погледна уплашено Изи.

— Какво се е случило?

Тя не можеше да намери думи, за да му каже, просто се втурна към него и го прегърна. Той също я прегърна. Изи плачеше. Бирата плисна по пода и направи локвичка около тях.

— О, не… — рече той. — О, не… О, не… — Не каза нищо повече, двамата просто плачеха и се олюляваха напред-назад. Той разбра истината в мига, в който видя изражението на Изи. Все още бяха на прага. Изи затвори безшумно вратата и го поведе към канапето. И двамата трябваше да седнат, а тя имаше чувството, че ще припадне.

— Блъснал я е автомобил. Пиян шофьор. Някакво хлапе от Университета на Южна Калифорния. — По лицето на Били премина яростна вълна, след което той отново се разплака, двамата се прегърнаха и се залюляха за пореден път. Шон позвъни на Изи малко по-късно.

— Господи… — Той плачеше, но мислеше единствено за Били. — Как е той?

— Не е добре. Аз съм с него, в апартамента на Габи. — Само като изрече името й, камък с размерите на юмрук се загнезди в гърлото на Изи и тя усети, че не може да говори.

— Ще хвана последния полет — заяви Шон.

— Добре. — Тя не знаеше какво друго да му каже. Имаше чувството, че са скочили заедно от някоя сграда. Зарадва се, че той ще се прибере. — Звънна ли на Анди?

— Първо на теб се обадих. Ще му телефонирам веднага. Ти добре ли си?

— Не. — Не, разбира се. Тя затвори очи и се притисна до Били, за да успокои както него, така и себе си.

— Дръж се. Ще се справим. Все още се имаме един друг. — Само че Габи вече не беше сред тях и никога повече нямаше да бъде. — До утре.

— Искам да се прибера още тази вечер — рече Били, когато Изи затвори. Плачеше като дете.

— Семейство Томас ще дойдат утре. Не е ли по-добре да изчакаме?

Той се замисли и кимна.

— Не си отивай — помоли той.

— Няма. Честна дума. — Не можеше да си тръгне. Той имаше твърде голяма нужда от нея. Майка му се обади, силно притеснена за него, но Били отказа да разговаря с нея, затова Изи я успокои, че са заедно. Мерилин хлипаше също като Кони. Загубата беше за всички.

Тази нощ Били спа в леглото на Габи, в същото легло, което делеше с нея, и вдъхваше мириса й от възглавниците. Отваряше шкафовете, за да усети познатия парфюм на дрехите й. Виеше като животно, докато ги притискаше до себе си, и заспа с нощницата й в ръце. Изи се настани на канапето.

Когато се видяха със семейство Томас в полицейското управление, Изи и Били бяха все още с вчерашните дрехи. На Джуди й личеше, че е напълно съсипана, Адам плачеше, а Мишел, изглежда, все още беше в шок. Всички бяха в шок. Казаха им, че пияният шофьор е още в затвора.

— Дано да пукне там — рече Адам.

Попълниха необходимите документи, за да прехвърлят Габи. Вече бяха уредили погребален дом в Сан Франциско да я върне у дома. След това отидоха на летището. Били и Изи не си бяха взели никакъв багаж. Единственото им желание беше да се приберат у дома, затова петимата взеха нощен полет. Семейство Томас бяха уредили автомобил да ги вземе и оставиха младежите в дома на Били. Мерилин и Джак ги чакаха. Брайън беше на училище и Мерилин си помисли, че трябва да съобщи и в „Атууд“. Реши, че така е редно, защото Габи беше завършила едва преди седем месеца.

Били се сгуши в ръцете на майка си точно както когато беше дете. Ридаеше, а Джак нежно го галеше, докато го отвеждаха към хола, за да седне. Приличаше на пораснало прекалено бързо петгодишно дете, не на куотърбек, спечелил първия си мач от шампионата.

— Как ще живея без нея? — обърна се той към майка си. Обичаше я от петгодишен, цял живот. Всички я бяха обичали. Изи не можеше да си представи света без нея. Загубата беше непоносима за всички. Седяха и разговаряха известно време, докато най-сетне Мерилин го отведе в стаята му и го накара да си легне, а след това погледна Изи и я прегърна.

— Благодаря ти, че си била до него.

— Обичам го — отвърна простичко Изи. След това Джак предложи да я закара у тях. Тя изглеждаше ужасно и веднага ставаше ясно как се чувства. Обеща да се върне по-късно. Джак я откара, а Дженифър я чакаше. Тя не каза и дума, беше чакала часове наред, защото знаеше, че Изи ще се прибере. Прегърна я и я притисна до себе си. Изи хлипаше, имаше чувството, че ще умре от разбито сърце.

— Моите съболезнования… най-искрени съболезнования — рече отново Дженифър и обясни, че баща й бил в съда с клиент, после щял веднага да се прибере. Изи никога не се бе чувствала толкова самотна. Най-добрата й приятелка вече я нямаше.

Дженифър й напълни ваната и седна до нея, докато Изи й разказваше за Габи, колко много я е обичала, за всичко, което са правили заедно, докато са били малки, за лудориите в училище. След това Дженифър я накара да си легне, но тя не можа да заспи. Дженифър стана, влезе в кухнята и й направи нещо за ядене. После я откара у Били. Изи все още не бе ходила да види родителите на Шон и много й се искаше да отскочи, но преди това искаше да види отново Били. Там завари Шон и той я привлече до себе си и я притисна, без да каже и дума.

— Добре си, Из… Добре си… — шепнеше Шон, докато тя се отдръпваше и клатеше глава.

— Не съм. — Нито пък той, но нищо не можеха да направят. Били вече спеше и Шон тръгна с нея да видят семейство Томас, а след това отидоха в дома му. Качиха се в стаята му и се отпуснаха на леглото. Шон каза, че Анди щял да си дойде само за един ден, за погребението, не можел да остане повече, защото имал изпити, но поне за погребението щял да намери време.

— Много се притеснявам за Били — рече тихо Изи, докато лежеше до Шон.

— Притеснявам се за всички ни. Според мен поколението ни е прокълнато. Непрекъснато четем за момчета и момичета на нашата възраст, застреляни, убити, загинали в автомобилни катастрофи или грабнали автомат и изпозастреляли петдесет човека. Какво ни става? Защо се случват подобни гадости?

— Не знам — отвърна тъжно Изи. Никога досега не бе мислила по този въпрос, но в думите му имаше известна истина. Тяхното поколение бе застрашено, участваше в много опасна игра.