Даниел Стийл
Приятели завинаги (7)

7.

Семейство О’Хара организираха барбекю в задния си двор в чест на завършването, важно събитие. Всички бяха поканени и те наеха готвач от ресторанта на Джак в Сан Франциско, за да приготви пържолите, хотдозите, хамбургерите, ребърцата и всичко останало. Партито се получи невероятно и всички си прекараха разкошно. Бяха весела, но благоразумна компания — няколко човека пристигнаха пияни и те ги върнаха у дома в таксита. Семейство О’Хара много внимаваха за тези неща. Бяха поръчали тениски с имената на всички от класа. Всеки си облече тениската още с влизането, а приятелите от Великолепната петорка се отделиха от останалите, похапваха, бъбреха и се смееха. На Шон му се стори, че Били е надрусан, и го попита, но Били отрече. После Шон попита Изи какво мисли, но тя отвърна, че й се струвал съвсем наред, затова Шон се успокои.

Мерилин и Джак също наминаха за малко. Тя беше на легло вече от месец, раждането предстоеше всеки момент, до термина й оставаха само пет дена. Хелън й бе позволила да присъства на дипломирането и на тържеството след това. Вече знаеха, че бебетата са момиченца, и Мерилин заяви, че никога досега не се е чувствала по-готова да ги посрещне. Бременността с Брайън беше едно нищо в сравнение с тази, но тя не съжаляваше. Очакваха раждането с нетърпение. Джак изпълняваше на мига всяко нейно желание. Това беше чудесно, защото не бе пипнала нищичко от Коледа, а сега вече бе така наедряла, че не можеше да стане от леглото без чужда помощ. Той се държеше перфектно. Били пък престана да се оплаква и негодува. Беше се съсредоточил над учението и щеше да замине от дома месец по-рано заради тренировките по футбол в колежа.

Джуди беше решила през август да придружи Габи в Лос Анджелис, да й помогне да си намери апартамент и да уреди всичко, което е по силите й. Мишел изглеждаше малко по-добре след лечението в клиниката. Джуди бе казала на Кони и Мерилин, че тя вече се чувства по-добре, въпреки че не изглеждаше по-закръглена от преди. Поне им се стори по-щастлива и по-безгрижна, когато излизаше с приятелите на Габи. Джуди и Габи непрекъснато градяха планове за Ел Ей и докато търсеха апартамент там, Мишел щеше да остане при приятелка.

Изи беше приета в Калифорнийския университет на Ел Ей, както и във всички други училища, за които бе кандидатствала, така че имаше избор. Но Калифорнийският в Ел Ей беше любимият й, освен това й беше приятно, че Габи и Били ще са наблизо. Обещаха си да се виждат винаги, когато могат. Шон се беше спрял на университета „Джордж Уошингтън“ във Вашингтон, окръг Колумбия, защото държеше да завърши политология и външна политика с втора специалност испански. Имаше дарба за езиците и беше спечелил наградата по испански в класа. Не каза на никого, освен на Изи, но се опитваше така да нагласи специалностите, че да може по-късно да кандидатства за работа във ФБР. Внимателно проучваше необходимите квалификации онлайн. Кони и Майк мислеха, че е избрал прекалено амбициозна програма, беше им тъжно, че заминава толкова далече, но пък му се удаваше възможност да види по-голяма част от света, да не се ограничава до родния си град. Беше отказал на „Джорджтаун“, на „Кълъмбия“ и Масачузетския технологичен университет и настояваше, че е избрал най-подходящото училище. Беше много разумно и умно момче.

Кевин дойде на партито по случай дипломирането, но заяви, че имал планове за по-късно и срещи с приятели. Бе значително по-голям от Шон и останалите, така че купонът на групата момчета и момичета, току-що завършили гимназия, не му допадаше особено. Тръгна си бързо.

Партито в задния двор на семейство О’Хара продължи чак до три след полунощ, въпреки че към два се наложи да намалят музиката. Непрекъснато сервираха храна. Алкохол не беше предвиден, тъй като никой не бе навършил допустимата възраст. Въпреки това децата прекараха великолепно и дори Мерилин и Джак останаха до полунощ, за да правят компания на семейство О’Хара. Бащата на Изи, Джеф Уолъс, дойде с приятелката си Дженифър. На Изи не й стана никак приятно, когато я видя, но се държа любезно. Дойде и Хелън Уестън, но се наложи да си тръгне след няколко минути заради раждане, а бащата на Анди, както обикновено, не се появи. Беше твърде зает покрай частния си кабинет и представянията на книгите си. Когато Хелън си тръгваше, мярна Мерилин и спря, за да я поздрави.

— Ти какво правиш тук? — попита изненадано Мерилин. Хелън рядко посещаваше гимназиалните събития, все нямаше време. Вечно работеше.

— Отбих се, за да видя как са децата, а и евентуално за едно раждане в домашни условия между хотдозите и хамбургерите — пошегува се тя. — Кажи ти как си? — попита после по-сериозно. Мерилин изглеждаше доста добре, въпреки че краката и глезените й бяха подути като балони.

— Имам чувството, че всеки момент ще се пръсна — ухили се тя. Джак се беше изправил над нея, прегърнал я през раменете.

— Дръж се до утре следобед. Трябва да отидем на дипломирането. Ако се налага, ще изродя близнаците на паркинга.

— Става — отвърна поуспокоената Мерилин. Напоследък непрекъснато имаше контракции, докато тялото й се подготвяше за важното събитие, но те все още не бяха повод за притеснение. Прорязваха я често, но не бяха кой знае колко силни, просто подготвителни контракции, въпреки това Джак бдеше над нея. Страхуваше се да не би да не успее да я откара навреме в болницата, а Хелън го успокои, че това не е повод за притеснение. Прибраха се малко след полунощ и Мерилин се наспа добре, въпреки че й беше неудобно. Вече бе свикнала. Имаше чувството, че тялото й е превзето от извънземни. Нямаше търпение да види малките си момиченца. Вече им бяха избрали и имена. Дейна и Дафни.

Всички родители си тръгнаха, освен Кони и Майк, които дискретно наглеждаха гостите. Приятелите от Великолепната петорка се измъкнаха един по един и се затвориха в стаята на Шон. Бяха обсъждали да направят нещо драматично, като например татуировка „Великолепната 5-орка“, както бяха написали на чиновете си, но Габи заяви, че майка й ще я убие, а Изи не искаше да се татуира. Момчетата обаче бяха много по-ентусиазирани. И както обикновено, Изи измисли компромис, който допадна на всички. Не беше толкова крайно решение като татуировката, но се съгласиха, че е чудесен начин да отпразнуват събитието и да скрепят приятелството си. Подготвена предварително, както обикновено, Изи бе помислила за всичко. Щом Шон затвори и заключи вратата на стаята си, тя извади игли за шиене и подаде по една на всеки от тях с подложките за чаши, които бе донесла. Всички бяха станали много сериозни, докато Изи изнасяше кратката си реч и изричаха клетвите си. Идеята беше нейна и всички се бяха съгласили, макар че отначало момчетата я сметнаха за глупава, защото предпочитаха татуировката.

— Събрали сме се — започна тържествено Изи, — да си дадем тържествена клетва никога да не се забравяме, никога да не си губим дирите, винаги да си помагаме и да се подкрепяме, където и да се намираме. Обещаваме да се обичаме до последния си ден и да си останем най-добри приятели завинаги. — След това замълча и погледна всеки от тях, докато те я наблюдаваха напълно сериозни. — Сега всички трябва да кажем „Обещавам“ — подкани ги тя и всички изрекоха в един глас „Обещавам“.

Изи посочи иглите за шиене. Знаеха какво трябва да направят. Единствено двете с Габи използваха подложките — момчетата не си направиха този труд. Всеки от тях бодна пръста си и щом се оформи първата капка ярка кръв, те притиснаха пръстите си и изрекоха познатата мантра.

— Приятели завинаги! — рекоха на висок глас и тогава Изи им подаде по една лепенка, като им помогна да си ги сложат. Все още се грижеше за тях, дори тринайсет години след детската градина. Сложи лепенка с образа на Жената-чудо на пръста на Габи и лепенки с картинки на Батман на момчетата, докато те се смееха. Накрая се прегърнаха. Бяха дали кръвната клетва, която планираха от месеци.

— Добре, приятели, готови сме. Всичко е официално и тържествено — рече Изи, доволна от резултата. Излязоха заедно, всеки с лепенка на пръста, бъбреха развълнувано и се смееха. Кони ги видя тъкмо когато излизаше от кухнята.

— Виж ти! Какви ги вършите вие? — Сториха й се доволни, дори възторжени, но тя се зарадва, че всички до един са трезви.

— Нищо. Подписваха годишника ми — побърза да излъже Шон.

— Защо ли не ти вярвам? — засече го тя и им се усмихна, но каквото и да бяха правили, то със сигурност беше напълно безобидно. Всички бяха добри деца. Щяха много да й липсват наесен, почти колкото щяха да си липсват един на друг. — Току-що извадих любимия ви чийзкейк на масата. Има и пай — рече тя и те излязоха навън. Имаха много доволни изражения и докато похапваха чийзкейк няколко минути по-късно, се усмихнаха тайнствено един на друг. Приятели завинаги. Бяха го направили. Обетът бе даден, подписан с кръв.

В десет сутринта всички бяха седнали по местата си. В парка „Голдън Гейт“ беше отделен, район близо до музея, където щеше да се проведе церемонията по дипломирането. Цели тринайсет години бяха чакали този ден, от детската градина чак до дванайсети клас. Всички присъстваха — и родителите, и бабите, и дядовците, и старите приятели, и новите. Бащата на Изи беше поканил Дженифър, което вбеси Изи, тъй като не я беше попитал. Майка й също присъстваше и изглежда, не даваше пет пари, че Джеф е довел жена. От развода им бяха минали пет години и тя си имаше собствен живот. Прегърна Изи и й каза, че много се гордее с нея. По всичко личеше, че говори сериозно. Лари Нортън бе дошъл с младо гадже, което приличаше на най-обикновена уличница, наета специално за случая. Били беше наясно, че това е типът жени, с които баща му излиза, и все пак очите му помрачняха, щом я видя. Брайън също присъстваше, седеше до майка им и Джак, четири реда преди Лари и жената с него. Кевин седеше до родителите си. Мишел беше облечена в красива разкроена рокля с дълги ръкави, която криеше тънките й ръце. Все още се бореше с болестта си, но изглеждаше по-добре. За пръв път присъстваха и двамата родители на Анди. Баща му беше взел самолета от Чикаго, където се провеждаше важна среща на психиатрите, а майка му се обади на Мерилин къде ще седне, в случай че има нужда. Присъстваха и родителите, които им се бяха радвали в продължение на тринайсет години, и учителите, с които бяха израсли.

Всички от класа чакаха, докато директорът и президентът на борда, застанали един до друг на подиума, се готвеха да раздават дипломите. Учениците бяха с шапки и тоги, готови да метнат шапките във въздуха веднага след края на церемонията. Зазвуча музика, учителите заеха местата на предните редове. Двеста камери бяха насочени към процесията под звуците на тържествената музика, докато учениците пристъпваха бавно напред. Изглеждаха пораснали, изпълнени с достойнство, докато се качваха на подиума.

Анди беше определен да говори пред всички и бе подготвил трогателна реч, а съучениците му го аплодираха възторжено, когато приключи, докато родителите се просълзиха в този прочувствен момент. Децата им бяха чакали този ден отдавна, за да започнат живота си като зрели хора. Както Анди каза в речта си, животът нямаше да е същият никога вече.

След това Изи изнесе реч като президент на класа и напомни на всички да не забравят колко важни са един за друг, колко много са споделяли, докато са израствали. Пожела на всички безоблачно пътуване и ги подкани често да се връщат у дома. Обеща никога да не ги забрави и докато изричаше тези думи, гледаше към четиримата си най-близки приятели.

— Обичам ви още от детската градина — призна тя — и нямам намерение да загърбя това чувство. Затова вървете напред, преуспявайте, станете велики хора, а ти, Били Нортън, да станеш най-великият куотърбек в колежанския футбол! — Всички се разсмяха, когато го каза, но тя отново се обърна към класа. — Колкото и важни хора да станете, колкото и далече да сте, колкото и велики да сте или да си въобразявате, че сте станали, не забравяйте колко много ви обичаме — заяви накрая тя, след това седна до Анди, тъй като фамилиите им бяха Уолъс и Уестън, последните две имена от азбучно подредените съученици. После им раздадоха дипломите и церемонията приключи. Шапките им полетяха във въздуха, след като свалиха пискюлите. Прегръщаха се и плачеха. В парка се възцари хаос, всички бяха щастливи. Изи не можеше да повярва, че всичко е приключило. Беше дошъл краят на тринайсетте години в „Атууд“.

Всички щяха да обядват със семействата си, но си бяха обещали вечерта да се съберат. Носеше се слух, че някой щял да прави парти. Помахаха си, когато се разделиха. Брайън и Били щяха да обядват с майка си и пастрока си в ресторанта на Джак. От любезност поканиха Лари и гаджето му. Той си поръча скоч с лед още с влизането в заведението и бутилка скъпо вино с обяда. Гаджето заяви, че е навършило двайсет и една, че е учило в колеж, и изпи съвсем само цялата бутилка шампанско. Двамата станаха и си тръгнаха рано, трябвало да ходят някъде, но поне Лари се сети да каже на Били, че се гордее с него. Нямал търпение да дочака първия му мач в колежа. Били също нямаше търпение да стигне до първия си мач. Искаше Габи да обядва с тях, но тя трябваше да остане със семейството си, затова се бяха разбрали да се видят по-късно.

След като Лари си тръгна, готвачът донесе торта по случай дипломирането на Били, отгоре бе направил футболист в екип на „Троянците“ в алено и златно. После се прибраха, Били се качи в колата си и тръгна да се види с Габи. Брайън пък отиде у съседите, за да поиграе с приятел, а Мерилин се качи в спалнята, убедена, че ако направи още една крачка, ще припадне, стовари се на леглото и погледна съпруга си.

— Добре че не чакаме три близначета. Вече едвам износвам тези двете. — Хелън й беше казала, че бебетата са едрички, а и никак не бързаха да излязат. Джак седна на леглото, усмихна й се и разтри глезените й.

— Защо не останеш да си полежиш? — предложи той. Тя беше на крак още от сутринта, за да помогне на всички да се подготвят за тържеството на Били. Беше снимала непрекъснато по време на церемонията. Беше толкова горда с него, че се разплака, когато му връчиха дипломата. Затвори очи, за да поспи, и когато се събуди, разбра, че е почти време за вечеря. Стори й се, че някой води война вътре в нея. Костваше й голямо усилие да слезе долу, за да провери къде е Джак. Той си правеше супа в кухнята. Каза й, че момчетата още не са се прибрали. Брайън щял да вечеря у съседите, а след това решили да ходят на кино, Били звъннал, за да предупреди, че щял да вечеря у Габи. Откакто Мерилин едва се движеше, в дома им не се случваше почти нищо и сега беше приятно, че двамата с Джак са заедно и цари тишина.

— Дали ще се запознаем с нашите момиченца тази вечер? — попита обнадеждено Джак, а тя се разсмя и поклати глава.

— Те двете май са си организирали парти и танцуват, но едва ли са тръгнали да излизат. Нямам почти никакви контракции. Дали да не направя една обиколка на квартала на бегом?

— По-добре недей — отвърна Джак и предложи да й направи нещо за ядене, но тя не беше гладна. Нямаше място за нищичко. Напоследък се чувстваше сита след втората хапка и получаваше киселини дори като погледнеше храна. Крайно време беше всичко да свърши. Все повтаряше, че е готова, но очевидно близначките не бяха.

Остана да прави компания на Джак, докато си изяде супата, след това се заклатушка на горния етаж. Чувстваше се като слон. Джак пусна филм на телевизора в спалнята. Тя тръгна към тоалетната и тъкмо понечи да му каже нещо за филма, докато влизаше в банята, когато усети нещо като експлозия и под нея плисна вода. Тя сякаш заля всичко и в първия момент Мерилин не разбра какво става, но после си спомни.

— Джак… — извика тя с толкова изтънял гласец, че той не я чу веднага. — Джак… водата ми изтече… — Стори му се замаяна, когато отиде при нея, за да чуе какво му казва.

— Какво?… О, боже… — Всичките й дрехи от кръста надолу бяха подгизнали, сякаш бе стояла под душа. — Какво стана? — В следващия момент и той се сети, но съвсем не беше сигурен какво да прави. Мерилин избухна в смях.

— Все едно съм ходила да плувам.

— Не трябва ли да легнеш? — попита нервно той и й подаде няколко сгънати кърпи.

Тя свали мокрите дрехи, облече хавлиен халат, върна се в спалнята и легна върху кърпите. Все още усещаше как водата се процежда, но изглежда, по-голямата част беше изтекла. Джак почистваше банята и се върна, за да види как е.

— Имаш ли контракции?

— Нито една. Само че момичетата притихнаха. Не помръдват. — Половин час по-рано сякаш танцуваха. Може би разбираха какво предстои и сега си почиваха.

— Трябва да звъннем на Хелън.

— Тя сигурно вечеря, а аз нямам контракции. Да изчакаме малко. Ще й се обадим по-късно. Тя едва ли ще ме накара да отида в болницата, ако нямам контракции.

— При близнаците е различно — отвърна предпазливо той и я погледна притеснено.

— Да, просто ще отнеме повече време — напомни му Мерилин. — Хайде да погледаме филма. — Джак нямаше никакво желание да гледа филм, но все пак пусна телевизора, за да я успокои, и легна до нея, без да откъсва очи.

— Престани да ме гледаш така, добре съм. — Тя се пресегна, целуна го и в същия момент й се стори, че в нея се взривява бомба. Разкъса я най-болезнената контракция, която би могла да си представи, тя стисна рамото на Джак и не можа да продума цели пет минути. Щом приключи, Джак скочи от леглото и грабна блекбърито си.

— Край. Тръгваме. Ще звънна на Хелън. — Докато го казваше, Мерилин усети нова контракция и отново посегна към него. Стискаше силно ръката му, докато той говореше, а Хелън, щом видя името му на екрана на телефона си, веднага се обади.

— Здрасти, казвай какво става? Нещо ново? — Стори му се спокойна и весела.

— Има, и то най-неочаквано. Водата й изтече преди десетина минути и сега има адски болезнени контракции, през около две минути, продължителни. — Хелън го слушаше намръщено.

— Май двете госпожици са се разбързали. — Мисли около две секунди и взе решение. — Мерилин да лежи. Не правете нищо. Ще ви изпратя линейка. Ще я свалят на носилка. Сигурна съм, че няма да се случи нищо, но ще съм по-спокойна, ако отидете до болницата в линейка, да не би пък да избързат повече, отколкото предполагаме. Ще се видим там. — Тя затвори, за да повика линейка.

Следващия път, когато контракцията започна, Мерилин изпищя и макар да не си призна, Джак се уплаши. Всичко се случваше много по-бързо, отколкото очакваха.

Линейката пристигна след пет минути. Джак ги предупреди, че става въпрос за близнаци, и ги последва на горния етаж, но те вече знаеха подробностите от Хелън. Сложиха Мерилин на носилка и я качиха в линейката по-малко от три минути след като бяха пристигнали.

Мерилин стискаше ръката на Джак и от време на време крещеше от болка. Имаше чувството, че контракциите не спират. Сирената пищеше, те профучаваха по улиците към медицинския център „Калифорния Пасифик“, където Хелън бе обещала да ги чака.

— Не мога повече — едва изрече Мерилин между контракциите.

— Можеш — рече тихо Джак. — До теб съм. Скоро ще се появят, съвсем скоро, миличка… Скоро всичко ще свърши.

— Не мога… — настоя тя. — Прекалено много ми идва. — Едва изрекла тези думи, тя изпищя отново и когато отпусна глава на носилката, забели очи. Джак усети как го обхваща паника, докато парамедикът й подаваше кислород. Мерилин отново отвори очи. Кръвното й беше ниско, но тя не беше в опасност.

— Справяш се чудесно — рече той, за да успокои и двамата, и след малко се озоваха в болницата, където ги посрещна Хелън. Тя огледа пациентката с опитно око и им се усмихна.

— Виждам, че не си губите времето — подхвърли на Мерилин. От прегледа разбра, че разкритието й е достатъчно голямо и че ако не беше изпратила линейката, Мерилин щеше да роди у дома. — Ако нямаш нищо против, ще те откараме в родилната зала, така че засега недей да напъваш — нареди строго тя и в същия миг лицето на Мерилин се сгърчи и тя изпищя отново.

— Бързо — обърна се Хелън към мъжете, които свалиха носилката от линейката. Тя подтичваше край тях, Джак също не се отделяше и стискаше ръката на Мерилин. Тя не спря да крещи от линейката до родилната зала, където Хелън вече бе събрала екипа. Едва свалили хавлиения халат, за да й облекат болнична престилка и да я качат на масата за раждане, тя изпищя така пронизително, че Джак се уплаши, че умира.

Секунди по-късно чу дълъг вой, който замести нейния, и малко личице с грива червена коса се появи между краката й. Първата им дъщеря се роди. Мерилин му се усмихваше през сълзи, Джак плачеше и стискаше ръката й, а Хелън преряза пъпната връв и подаде бебето на акушерката. Но това съвсем не беше краят и няколко секунди по-късно всичко започна отново — и противните контракции, и разкъсващата болка, Мерилин крещеше. Този път Хелън й помогна с форцепс и скоро се чу нов плач. Двете бебета се родиха за по-малко от десет минути, четирийсет и пет минути след като всичко започна. Хелън призна, че това е най-бързото раждане на близнаци, на което е присъствала, но също така знаеше колко е трудно на майката, когато то протича толкова бързо.

Мерилин трепереше неудържимо, плачеше и се смееше, притискаше се до съпруга си, който гледаше ту нея, ту двете им красиви бебета. Едното беше с червената коса на Мерилин, а другото тъмнокосо като него. Бяха двуяйчни близнаци, не еднояйчни, и двамата веднага решиха коя ще се казва Дейна и коя Дафни. Джак все още изглеждаше замаян. Никога не бе виждал друг човек да изтърпява толкова силна болка, но поне всичко свърши бързо.

— Добре че изпрати линейката — обърна се той с огромна благодарност към Хелън. — Иначе щеше да ги роди вкъщи.

— Май да — усмихна му се Хелън. — Ти определено улесни нещата. Освен това свърши всичката работа — обърна се тя към пациентката си. Мерилин беше все още замаяна, но се ококори в мига, в който й подадоха бебетата, а Джак ги погледна гордо.

Задържаха Мерилин в родилната зала още два часа и поставиха бебетата в кувьоз, за да ги затоплят. Всяко тежеше малко под три килограма и шестстотин, бяха здрави и едри. Джак позвъни на всички деца и им каза, че сестрите им са се родили.

Били му благодари малко троснато и попита дали майка му е добре, а Брайън попита кога може да ги види. Мерилин щеше да остане в болницата още два или три дни.

Беше десет вечерта, когато я прехвърлиха с двете бебета в малки креватчета на колелца в стаята им. Една акушерка тласкаше едното, а Джак другото и поглеждаше Мерилин с нескрито обожание. Знаеше, че никога няма да забрави този момент и обичта помежду им трогна Хелън. Винаги ставаше така. Тя остана след раждането, за да се увери, че всичко е наред и няма да има усложнения, но всичко беше добре.

Малко по-късно, след като даде на Мерилин обезболяващи, Хелън си тръгна. Приятелката й беше преживяла много. Брайън щеше да преспи у съседите. Били заяви, че щял да остане у Габи, а Джак щеше да остане в болницата при Мерилин.

Наблюдаваше я, докато спи, и от време на време местеше поглед към бебетата. Бяха мънички и нежни, с розови бузки и много красиви. Това бе една от най-съвършените нощи в живота му.