Даниел Стийл
Приятели завинаги (2)

2.

В началото на трети клас петимата, вече на осем, бяха най-добри приятели цели три години. Майките им все още разчитаха на същата система — по една от тях да вози децата на училище всеки ден от седмицата, като бавачките на Анди и Изи поемаха задачата, щом се налагаше, а и малките често си ходеха на гости, за да си играят заедно. Кони О’Хара, майката на Шон, често ги канеше у тях. По-големият й син Кевин беше на петнайсет, в десети клас в „Атууд“. Непрекъснато му се правеха забележки или пък го наказваха, задето говори в часовете или не си е написал домашното. Колкото и да беше трудно човек да се разбере с него, колкото и да се караше с родителите си, колкото и често да заплашваше да напердаши Шон, Кевин беше герой за малкото си братче и Шон го боготвореше и намираше, че е „готиняга“.

На Кони й беше много приятно да кани други деца — както приятелите на Кевин, така и на Шон. Включваше се като доброволец, когато ходеха на екскурзии, участваше в най-различни училищни мероприятия, работеше и за родитело-учителския комитет. Като бивша учителка и предана майка, тя обичаше и своите деца, и приятелите им. А пък приятелите на Кевин обожаваха да разговарят с нея. Тя проявяваше разбиране както към проблемите на тийнейджърите, така и към тези на осемгодишните. Знаеше се, че в кухнята държи буркан за сладки, пълен е презервативи, за да могат приятелите на Кевин да си вземат, когато им се налага. Освен това не задаваше излишни въпроси. Майк О’Хара също се държеше страхотно е децата, беше му много приятно, когато са в къщата, тренираше отбора на малчуганите и беше капитан на отряда на бойскаутите чак докато Кевин напусна. Кони и Майк гледаха реалистично на всичко, което децата им правеха, и бяха наясно, че всички на възрастта на Кевин експериментират с марихуана и алкохол. Никак не одобряваха, но бяха наясно какво става. Успяваха да се проявят като твърди родители, същевременно готови да защитят детето си и да бъдат практични. Беше им много по-лесно като родители на Шон, отколкото на Кевин, но Шон беше доста по-малък. Положението ставаше опасно на петнайсет, а и Кевин беше много по-буен от Шон, който следваше всички правила.

Шон се справяше добре в училище, а най-добрите му приятели все още бяха същите както в детската градина. Вече не искаше да е шериф, реши, че ще става полицай, после пожарникар, а на осем отново се преориентира към полицай. Обожаваше всички полицейски филми по телевизията. Обичаше реда и в живота си, и сред приятелите. Рядко му се случваше да нарушава правилата у дома, за разлика от по-големия си брат, който бе решил, че правилата са създадени, за да бъдат нарушавани. Имаха едни и същи родители, но бяха различни момчета. През трите години, откакто Шон постъпи в детската градина на „Атууд“, бизнесът на Майк преуспяваше, и той прекарваше значителна част от времето си с двете момчета, като често играеше с тях. Двамата с Кони живееха добре. В строителството имаше бум и хората държаха да наемат него за обекти в Пасифик Хайтс. Така семейство О’Хара си осигуриха чудесен начин на живот, лете ходеха на приятни ваканции, преди две години той построи красива къща на езерото Тахо, която всички обичаха. Имаше добри познания по икономика, но строежът на къщи бе негова стара слабост. Преди години, подкрепян от Кони, бе създал своя строителна фирма и започна от съвсем малки обекти, а фирмата се превърна в една от най-успешните в града.

Животът на Мерилин Нортън с две малки момченца бе значително по-напрегнат от този на Кони. Били вече беше на осем, а тригодишният Брайън имаше нуждите и желанията на всички малчугани на своята възраст. Огромното разочарование на Лари, баща му, бе, че Брайън не проявяваше абсолютно никакъв интерес към спорта — дори не обичаше да хвърля топка. На същата възраст Били вече беше доказал, че е наследил бащината си слабост към спорта. Малкият обаче можеше да седи и да рисува часове наред, на три вече се учеше да чете и проявяваше силна склонност към музиката. Лари обаче никак не се интересуваше от постиженията му. След като Брайън нямаше никакво намерение да става атлет, баща му изгуби интерес и почти не разговаряше с него. Този факт вбесяваше Мерилин и често пъти се превръщаше в причина за скандал, особено в случаите, когато Лари пийнеше повече.

— Просто поговори с него — повишаваше нещастно глас Мерилин. — Кажи му нещо, поне за пет минути. И той ти е син. — Отчаяно й се искаше Лари да го приеме, а той отказваше.

— Не, твой син е — настояваше гневно Лари. Мразеше да говори по този въпрос. Били беше неговото момче. Двамата имаха много повече общо. Били споделяше мечтите на баща си, искаше да стане професионален играч на футбол и това бе единственият избор за бъдеща кариера, който обсъждаха. Не го интересуваха нито полицаите, нито пожарникарите. Той просто искаше да спортува. Брайън пък беше тихо сериозно дете, необщително. Беше дребничък и не притежаваше таланта на баща си и брат си в спорта. Били играеше бейзбол и футбол в училище и Лари ходеше на всичките му мачове. Аплодираше, когато отборът му печелеше, но загубеше ли, не спираше да му натяква и да повтаря, че нямало извинение за изгубен мач. Изблиците на баща му и непрекъснатите му изисквания караха Брайън да се чувства неловко около него, дори се плашеше, затова пък Били не трепваше.

Бизнесът на Лари също се разрастваше, но успехът му, изглежда, внасяше напрежение в живота им, вместо да го облекчи. Той се задържаше все по-малко вкъщи, закъсняваше винаги, когато канеше клиенти на вечеря. Повечето от клиентите му бяха професионални баскетболисти, бейзболисти и футболисти. Лари прекарваше значителна част от времето си с тях, дори замина за Скотсдейл за пролетната тренировка на клиенти, които играеха за „Джайънтс“. Някои от тях му бяха станали близки приятели, други пък бяха истински диваци, което му допадаше невероятно много. Рядко канеше Мерилин на тези вечери, а тя бе доволна, че може да остане у дома с момчетата си. Беше възвърнала формата си след раждането на Брайън и изглеждаше страхотно на трийсет и три, ала момичетата, с които повечето от клиентите на Лари излизаха, бяха по на двайсет-двайсет и една и тя не знаеше какво да си каже с тях. Те бяха доста по-пъстри птици от жените, с които беше свикнала да излиза. Освен това предпочиташе да прекарва времето с децата си. Почти винаги ходеше на училищните празници сама, а когато Лари все пак благоволеше да отиде с нея, винаги пиеше повече, отколкото трябва, от виното, което сервираха в училището. Не чак толкова, че другите родители да забележат, но Мерилин винаги познаваше, че преди да си тръгнат, е изпил прекалено много вино или бира или дори някой бърбън с лед. Изглежда това беше единственият начин да изтърпи отегчителна според неговите разбирания вечер. Изобщо не се интересуваше от училището на момчето си, освен от спортните събития, на които задължително присъстваше. Неведнъж бе изтъквал, че Джуди Томас, майката на Габи, била страхотно парче. Лари имаше слабост към красивите жени.

Джуди и Мерилин бяха добри приятелки и Мерилин се стараеше да не обръща внимание на забележките, които Лари подхвърляше за Джуди. Тя знаеше, че под лъскавата фасада на Джуди се крие жена, предана на съпруга си Адам, мила и възпитана. Джуди тъкмо бе навършила трийсет и вече бе променила доста по себе си — липосукция, прибиране на коремчето, импланти на гърдите и редовни инжекции с ботокс. Приятелките й може и да й повтаряха редовно, че прави глупости, но важното бе, че тя изглеждаше разкошно. Така и не успя да преодолее манталитета на млада кралица на красотата. Веднъж призна съвсем чистосърдечно пред Мерилин и Кони, че записала Габи в детски конкурс за красота, когато момиченцето било на четири, а после и на пет, и Габи спечелила без всякакво усилие, но Адам едва не получил удар и я накарал да обещае никога повече да не прави подобни неща, а тя се съобразила с желанието му. Адам обожаваше и двете си момичета, въпреки че Габи безспорно бе кралицата. Тя притежаваше по-пъстра индивидуалност и повече блясък от по-скромната си тиха сестричка Мишел. Джуди бе убедена, че един ден Габи ще остави своя отпечатък върху света. Малката наистина бе забележителна. Мишел живееше в сянката на сестра си, но пък тя беше само на шест, така че не бе справедливо човек да ги сравнява.

В трети клас Габи ходеше на уроци по пиано, на курс за обработка на гласа и дикция и още от съвсем малка й личеше, че притежава забележителен талант. Джуди се опитваше да убеди училищните преподаватели по актьорско майсторство да поставят на сцена мюзикъла „Ани“ и да възложат на Габи главната роля. Те обаче прецениха, поне засега, че начинанието е твърде трудно, а и малко от учениците бяха подготвени за бродуейски мюзикъл като Габи. Момиченцето вече знаеше, че когато порасне, иска да стане актриса, и Джуди правеше всичко по силите си, за да развие нужните за целта качества. Детето ходеше на уроци по балет още от тригодишно. Мишел също обичаше балета, ала не бе талантлива като сестра си. Габи беше звезда, докато Мишел все още бе просто дете.

Двойката с най-голям принос за „Атууд“ бяха Адам и Джуди, те правеха огромни дарения на училището, в което бяха записани и двете им дъщери. Мишел беше по-добра ученичка от Габи, пълна отличничка, но многобройните таланти на голямата привличаха вниманието на всички. Мишел бе просто красива, докато Габи бе общителна, чаровна и всички я забелязваха.

А пък Адам бе щастлив да направи всичко по силите си за училището. Беше дарил „Рейндж Роувър“ от автокъщата си за училищен търг. Същата вечер училището изкара цяло състояние и Адам се превърна в герой. Двамата с Джуди бяха забележителни, привличаха вниманието, но пък бяха мили хора и другите ги харесваха, с изключение на по-резервираните родители, които си мислеха, че двамата се перчат прекалено много, и не можеха да си обяснят как са успели да вкарат дъщерите си в училище като „Атууд“. Двамата обаче нямаха никакво намерение да ходят другаде, независимо дали на завистниците им е приятно или не.

Третокласничките Габи и Изи все още бяха най-добри приятелки. На осем години момиченцата се обичаха дори повече, отколкото по времето, когато бяха на пет. Те споделяха куклите си Барби, разменяха си дрехите. Изи прекарваше уикендите в дома на Габи винаги, когато я пускаха. Бяха издълбали инициалите си на бюрото на Изи у дома, „Г+И завинаги“, което никак не се хареса на майката на Изи и тя я наказа за цял един уикенд. Изи обичаше да ходи у Габи, където пробваше всичките й красиви дрехи. Всичко, което Габи притежаваше, имаше по нещо лъскаво, освен това двата й розови жакета — майка й ги беше донесла от Париж — бяха обточени с истинска пухкава бяла кожа. Момиченцата бяха с един размер и си разменяха дрехите винаги, когато им позволят, с изключение на палтенцето от Париж. Изи харесваше Мишел, въпреки че Габи не спираше да повтаря, че мрази сестра си, и я обвиняваше за всичко, за което можеше. Беше й безкрайно неприятно, когато майка й настояваше да си играят с нея, защото искаше цялото внимание на Изи за себе си, но Изи бе отстъпчиво дете и включваше Мишел в игрите им, дори понякога я оставяше да победи. Не се забавляваше колкото Габи, а родителите й не й обръщаха толкова внимание. Изи имаше силното желание да се грижи за всички; открай време й беше жал за онеправданите, дори понякога се грижеше и за Габи, когато приятелката й беше в лошо настроение или беше настинала. Изи бе съвършената приятелка.

Джуди винаги казваше за по-голямата си дъщеря, че е родена да успява във всичко, с което се заеме, и това, изглежда, беше самата истина. На няколко пъти Габи стана манекен в различни реклами на детски дрешки, участва и в национална кампания за „Гал Кидс“ още преди да започне трети клас. Никой не се съмняваше, че един ден ще бъде звезда. Тя вече бе звезда в своя малък свят. На Изи й беше приятно да е най-добрата й приятелка, макар да обичаше и трите момчета от групичката им.

Бащата на Изи, Джеф, понякога водеше всички на пица и боулинг. На момичетата им беше много приятно, макар да нямаха сили да вдигнат топката. Понякога майката на Изи ходеше с тях, но обикновено й се налагаше да работи до късно през нощта. Катрин винаги си донасяше работа от офиса и настояваше в къщата да се пази тишина, затова Джеф ги извеждаше или пък оставяше Изи у Габи, ако дъщеря му станеше прекалено настоятелна. Майка й никога нямаше против и от време на време Изи чуваше как родителите й се карат по този въпрос. Баща й започваше с въпроса защо Катрин не може да се освободи поне за една вечер и този въпрос поставяше началото на скандала. Катрин винаги наричаше клиентите на съпруга си в Американската фондация за граждански права Великите мърльовци. Щом Изи чуеше тези думи, тя знаеше, че предстои поредният скандал.

Понякога говореше с Анди по този въпрос, защото и той беше единствено дете и родителите му бяха заети и работеха много, също като нейните. Тя се питаше дали и те се карат като нейните. Той отвръщаше, че не се карат, и майка му оставала по цяла нощ на работа, когато израждала бебета. И двамата родители на Изи бяха адвокати, а на Анди лекари. Понякога майка му не се прибираше по два-три дни, когато имаше по няколко раждания, а баща му пътуваше често, за да изнася лекции, и дори представяше книгите си по телевизията и на рекламни турнета, а в останалото време приемаше пациенти. Анди разправяше, че баща му бил дори по-зает от майка му. Пишел книги за проблемите на хората. Анди харесваше икономката, която живееше у тях, и твърдеше, че нямало значение колко заети са родителите му. Изи си имаше бавачка, но не и икономка, която да живее у тях. Анди пък живееше в по-голяма къща.

И на Анди, също както на Изи, любимата къща, в която обожаваше да гостува, беше на Шон, защото родителите му бяха страхотни, но Анди настояваше, че и неговите родители са готини, просто често им се случвало да ги няма, а семейство О’Хара винаги си бяха у дома и намираха време да поговорят с всички. Изи често си представяше, че майката на Шон, Кони, е нейна леля, но никога не го призна пред Шон. Кони винаги я прегръщаше топло и я целуваше още с влизането. Изи харесваше всички майки от групата, освен понякога своята, защото беше твърде заета, имаше прекалено много работа и се прибираше у дома толкова уморена, че се случваше да забрави да я прегърне. Баща й обаче никога не забравяше. Той я носеше на конче из къщата, водеше я на кино и в парка. Докато беше с приятелите си, на Изи й се искаше да си има сестричка или братче, но знаеше добре, че няма подобна вероятност. Попита майка си и тя отвърна, че нямала време, а и беше по-възрастна от останалите майки. Катрин Уолъс беше на четирийсет и две, а съпругът й — на четирийсет и шест. Обясниха й, че са твърде стари, за да си родят друго дете, а баща й винаги казваше, че не искали друго, защото знаели, че никога няма да имат такова невероятно дете като нея. Изи обаче знаеше, че по този начин просто се измъкват, че не искат други деца.

Беше почти краят на годината, когато Кевин О’Хара отново се забърка в неприятности. Изи научи всичко от Шон, докато си разменяха обяда в класната стая. Тя разбра, че нещо се е случило, защото Кони не ги беше карала на училище цели два дена. Накрая само три майки се организираха да откарват децата, а тази седмица Кони изпусна и двата дена и когато Мерилин и Джуди я заместиха, нито една от двете не обясни какво става. Изи обаче веднага усети, че нещо не е наред.

— Заради Кевин — призна Шон, когато взе ябълката й и й подаде миникексчето, което не искаше. На Изи винаги й приготвяха здравословна храна, която му харесваше повече. Тя отхапа от розовото кексче и омаза и носа, и устата си в цветната глазура. Той се разсмя.

— Защо се смееш? — попита го Изи обидено. Той често се шегуваше с нея, въпреки това тя го харесваше, беше й приятел, нещо като брат, само че още по-хубаво, защото никога не я удряше. Веднъж блъсна четвъртокласник, който я обиди.

— На теб. Омаза си носа с розова глазура. — Тя се избърса с ръкава си и той продължи. — Кев е направил някаква глупост на танците. Татко каза, че може и да го изключат. Наложи се да си остане вкъщи тази седмица. Отстранили са го или нещо подобно.

— Какво е направил? Да не би да се е сбил? — Изи знаеше, че се е бил и преди. Подобна постъпка не беше нещо необичайно за него и майка му обясняваше, че било заради горещата му ирландска кръв. Баща им обаче никога не се биеше, въпреки че и той имаше ирландска кръв, също като Кевин.

— Занесъл една от бутилките на татко на танците и я излял в пунша. Май било джин. Както и да е, всички се напили, също и Кевин. Оповръщал мъжката тоалетна.

— Добре че двамата не сте в една стая, ако повърне вътре — отвърна разумно Изи. Шон имаше отделна стая от шестгодишен, а Кевин от тринайсетгодишен. — Сигурно е смърдяло ужасно — прецени тя и Шон кимна, защото си спомни как изглеждаше Кевин, когато го доведоха у дома.

— Да, а татко направо побесня. Същата вечер му звъннаха от училището и той отиде да го прибере. Брат ми беше с алкохолно натравяне и се наложи да го откарат в спешното и да му дадат някакви лекарства. Мама плаче вече цяла седмица, много я е страх, че ще го изключат, да не говорим, че и оценките му не са добри. — И на двамата положението им се стори сериозно.

— Леле. Кога ще разбереш дали ще го изхвърлят от училище или не?

— Май тази седмица — поколеба се Шон. Родителите му водеха безкрайни разговори с Кевин и само един с него. Щяха да изпратят брат му на игрови лагер през лятото, специално за деца, които непрекъснато си навличат неприятности в училище. Описанието му се стори твърде неприятно на Шон. Там лагерниците трябваше да правят какви ли не трудни неща като катерене на скали, планински преходи и да прекарват нощта сами в гората, което се стори страшно на Шон. Тревожеше се за брат си. Дочу баща им да казва, че с тези прояви накрая щял да се озове в затвора. Шон се надяваше да не се стигне дотам, но изключването от „Атууд“ си беше страшничко, а майка им обясни, че ако подобно нещо се случи, Кевин заминава в държавно училище. Ако се напиеше отново, щяха да го изпратят в специализирана клиника. Кевин отвърна, че не му пука, и с нищо не показа, че съжалява за случилото се. Каза, че страхотно се забавлявал на танците, преди да го хванат. Беше наказан, докато училищното ръководство вземе решение, а сигурно щеше да остане наказан още дълго след това. Беше в десети клас. На Изи и Шон им се струваше ужасно да се забъркаш в подобно нещо на петнайсет, но пък ставаше въпрос за Кевин. Той непрекъснато се забъркваше в нещо както в училище, така и у дома.

— Сигурно вашите са много уплашени — отбеляза Изи, докато обсъждаха въпроса. Кевин бе единственото по-голямо момче, което тя познаваше, а и той никога не обръщаше внимание на нея и на другите приятели на Шон, освен за да я нарече „келешче“ всеки път, щом я видеше в кухнята, когато тя беше на гости у тях. Кевин никога не я заговаряше в училище. Беше високо красиво момче с гарвановочерна коса, също като на Шон, и играеше в отбора по бейзбол, но в началото на годината отпадна. Заяви, че спортът не бил за него, а Шон призна, че баща им много се разтревожил, защото според него бейзболът щял да му се отрази добре.

Накрая училищното ръководство се съгласи да отстрани Кевин за две седмици и да го остави на изпитателен срок до края на годината, но поне не го изключиха. Майк и Кони се застъпиха за него и убедиха училищното ръководство да му даде още един шанс, но Майк го предупреди, също и директорът, че ако направи отново нещо подобно, изхвърча веднага. Кевин отвърна, че разбира, и се държа прилично до края на годината, след това замина на лагер в планината Сиера. Когато се върна, изглеждаше по-мускулест и здрав, държеше се по-добре и изглежда, бе станал по-отговорен. Вече бе навършил шестнайсет и когато се върна, Майк сподели с Кони, че той не прилича на момче, а на истински мъж. Лагерът му беше вдъхнал увереност и родителите му се надяваха да се е променил за добро.

— Иска ми се да се държи като мъж — въздъхна Кони и вдигна разтревожено поглед. През първите няколко седмици той се държеше безупречно, дори й помагаше с домакинската работа. Шон обаче знаеше, че брат му се преструва. Един ден видя как Кевин отмъкна тайно една бира, а в раницата му бе скрит пакет цигари. Шон не го издаде на родителите им, но виждаше много повече, отколкото Кевин предполагаше. Шон познаваше добре брат си и не можеше да бъде заблуден толкова лесно.

Двамата с Изи влязоха заедно в училището на първия ден от четвърти клас, а останалите — Били, Анди и Габи — вървяха зад тях. Петимата приятели бяха винаги заедно, неразделни, където и да ходеха. Така бе от четири години и предполагаха, че винаги ще си остане така. Всяка година петимата изписваха на чиновете си в училище „Приятели завинаги“. Кони ги наричаше Великолепната петорка. Бяха близки още от детската градина и тя се надяваше да запазят тази близост докрай. Бяха създали свое собствено семейство. Понякога Изи и Габи се преструваха и пред учителите, и пред непознати, че са сестри. А пък Били, Анди и Шон веднъж казаха на човек в боулинга, че са близнаци, и той им повярва. Петимата наистина бяха като близнаци с различни родители, но с едно сърце и една душа. Преди всичко бяха приятели завинаги.