Даниел Стийл
Приятели завинаги (10)

10.

Тишината в къщата се оказа дори по-потискаща, отколкото Кони бе очаквала. Двамата с Майк седяха самотни и нещастни всяка вечер и нямаха какво да си кажат. Не се чуваха други гласове, никой не влизаше и не излизаше по цял ден. Родителите на децата, които бяха заминали, също чувстваха празнота, но за Майк и Кони беше много по-зле след смъртта на Кевин. Полицията така и не успя да открие убиеца. След разследването полицаите признаха, че нямат абсолютно никаква представа кой е извършителят, тъй като свидетели нямало. За смъртта на Кевин О’Хара не бе въздадена справедливост, от което на родителите му им беше още по-тежко. Сърцето на Кони се късаше, щом забележеше празния поглед в очите на съпруга си. На Майк О’Хара му личеше, че е съсипан, Кони се чувстваше по същия начин. Двамата избутваха някак дните, но нищо повече. Всеки час беше истинска борба.

Кони често се отбиваше при Мерилин и й беше много приятно да си играе с бебетата, които бяха станали на три месеца и откликваха с усмивки, смееха се и гукаха. Но колкото и да й беше забавно да ги гушка или да помага на Мерилин да се грижи за тях, рано или късно тя трябваше да се прибере в празната си къща и признаваше, че това буквално я убива, а нямаше представа как да оправи нещата. Нямаше инструкции или ръководство, които да я преведат напред. Двамата с Майк можеха само да живеят от ден за ден, от час за час.

Тя звънеше често на Шон във Вашингтон и разговорите с него донякъде помагаха, но той чувстваше колко й е мъчно при всеки разговор по телефона. Обикновено си пишеха имейли, но Кони не се въздържаше и му се обаждаше всеки ден, намираше всякакви незначителни поводи, докато един ден той я помоли да разреди обажданията. Вечно го безпокояха в неподходящ момент. С имейлите беше по-добре. На Кони обаче й липсваше гласът му, затова тя продължи да му се обажда. Оказа се, че Майк притежава по-силна воля, но Кони призна пред Мерилин, че през повечето време се измъчва заради смъртта на Кевин. Често питаше приятелката си как се справя Били в Лос Анджелис. Мерилин отвръщаше, че засега всичко е наред. Той казвал, че тренировките са тежки, че бил научил много, че харесвал треньора си.

— Добре поне, че научава повече за футбола. Не съм сигурна какво друго прави. Най-вероятно нищо — обясни мрачно Мерилин. — Прекарва голяма част от времето си с Габи — добави тя, което не бе никаква изненада.

Габи вече бе подписала първия си договор като манекенка благодарение на агента си и се бе обадила у дома силно развълнувана.

И на двете жени им беше мъчно, че децата им са отлетели. Знаеха, че този момент ще настъпи, но сега вече всичко бе съвсем истинско.

Един ден Мерилин призна с неудобство, че е забравила, че ще пораснат. Добре поне, че Брайън си беше у дома. Той тъкмо започваше осми клас и бе открил момичетата. Сякаш всичко започваше отново, докато наблюдаваше как по-малкият й син се влюбва. Тя отбеляза, че откакто се е омъжила за Джак, Брайън има с кого да играе, мъж, с когото да говори. Призна пред Кони, че съпругът й е страхотен човек. И с близначките се държеше чудесно и й помагаше непрекъснато. Без него едва ли щеше да се справи. С Лари изобщо не се чуваха и виждаха, откакто Били замина. Той не се интересуваше от Брайън, който, за щастие, бе много привързан към Джак.

През септември всички деца, изглежда, се бяха установили в колежите си. Беше октомври, когато Джуди забеляза, че анорексията на по-малката й дъщеря отново се изплъзва от контрол. Съветникът на Мишел от „Атууд“ й позвъни, за да каже, че се тревожи за нея, и тя започна ново лечение и терапия, също както предишния път. Болестта беше коварна. Джуди остана шокирана, когато я претеглиха. Не си беше давала сметка колко зле е положението, тъй като Мишел винаги носеше широки дрехи. Беше по-висока от сестра си и тежеше четирийсет килограма при ръст метър и седемдесет и пет. Този път след прегледа Джуди и Адам бяха посъветвани, че момичето трябва да бъде хоспитализирано, поне докато качи няколко килограма. Страхуваха се, че сърцето й е твърде натоварено, настояваха ежедневно да посещава групова терапия с други момичета с хранителни разстройства. Когато се върнаха от срещата, Джуди се разплака и се обади на Кони и Мерилин, за да им каже. Нито една от приятелките й не остана изненадана и двамата с Адам с огромно нежелание я записаха за болнично лечение, без да се съобразяват с протестите й. Мишел заплаши да избяга, но така й не го направи. Наложи й се да отсъства от училище, защото трябваше да остане за лечение цели шест седмици, чак до Деня на благодарността, когато щяха отново да направят оценка на състоянието й. Джуди имаше чувството, че се е провалила напълно, когато си даде сметка колко е болно детето й въпреки помощта, която му бяха осигурили дотогава.

На първата групова сесия, в която участваха и родителите, Мишел изтъкна, че и майка й, и баща й обичат повече по-голямата й сестра. Те се разплакаха и заявиха, че не било истина. Че обичат много и нея. В групата имаше и други като Мишел. Кони и Мерилин не казаха нищо на Джуди, но и двете бяха единодушни, че единственият начин Мишел да привлече вниманието на майка си бе, като гладува, и сега най-сетне беше центърът на света й вместо Габи, която се справяше забележително в Ел Ей. Макар да я заболя, Мишел се възползва от престоя си в болницата и когато се прибра, изглеждаше доста по-добре.

Джуди непрекъснато й ходеше на свиждане, а в програмата имаше и други момичета, които допаднаха на Мишел и й станаха близки. Габи й звънеше от Лос Анджелис всеки ден. Тя дори й се извини, задето не й е обръщала повече внимание, преди да замине, но Мишел отвърна, че нямало проблем. Сега вече получаваше онова, към което се бе стремила. Освен това знаеше колко заета беше Габи, преди да замине, и проявяваше разбиране.

Единственото, което изненада Мишел, докато беше в болницата, беше посещението на малкия брат на Били, Брайън. Беше три години по-малък от нея, но й каза, че му липсвала в училище, защото много я харесвал. Беше пътувал с автобус до болницата и обясни посещението си, като й напомни, че брат му и сестра й са първи приятели от тринайсет години, сега вече гаджета, а това обхващаше целия им живот.

— Тогава ние какви се явяваме? — пошегува се Мишел, когато той отиде да я посети. — Роднини по връзка ли? — Той беше мило момче и се отнасяше към нея като към по-възрастна, значително по-мъдра приятелка. Беше много сладък и му беше много мъчно, че й се налага да остане в болница. Брайън беше умен и много добър ученик, висок за възрастта си също като брат си Били и изглеждаше по-голям. През последната година беше възмъжал. Говореше и се държеше като по-зрял, като момче по-близо до възрастта на Били. Призна колко много харесва пастрока си и двете си сестри близначки, донесе на Мишел кутия кексчета, а тя ги изяде. През последните три години не беше вкусвала подобно нещо, но не искаше да го разочарова. Остана трогната, че е дошъл да я навести, и когато той започна да идва редовно, двамата бързо се сприятелиха въпреки разликата във възрастта. Брайън наистина беше по-умен от момчетата на неговата възраст.

— Може някой ден да станем роднини по брак — рече замислено той, докато ядеше от кексчетата заедно с нея. Всеки път й донасяше кексчета, защото тя, изглежда, ги харесваше. Купуваше ги с джобните си пари. — Как мислиш, дали Габи и Били ще се оженят? — попита Брайън и тя се усмихна на наивността, която блестеше в очите му. Приличаше на мъж, макар да беше дете.

— Вероятно. Нито един от двамата не е погледнал друг, лудо влюбени са. Още отсега се държат като женени. — Мишел бе признала по време на груповата терапия, че ревнува сестра си и връзката й с Били. Много й се искало да има гадже, но й се струвало, че не била достатъчно красива, за да я пожелае някое момче. На шестнайсет все още никой не я беше целувал и се чувстваше непривлекателна за момчетата. Останалите момичета в групата бяха изтъкнали, че ако качи килограми, ще бъде по-привлекателна. Двамата с Брайън обсъждаха разни неща и той призна, че се чувства много по-незабележителен в сравнение с Били. Двамата имаха много общо като по-малките брат и сестра на две „звезди“ и всички трудности, които произтичат от това. И двамата бяха по-добри ученици от харизматичните Били и Габи, но в други отношения съвсем не се чувстваха удовлетворени. Успокояваха се обаче, че и двамата се чувстват по един и същ начин.

Брайън стана редовен посетител в болницата, ходеше да вижда Мишел често и се зарадва, когато разбра, че тя ще се прибере у дома за Деня на благодарността — смяташе, че ще й се отрази добре. Вече я приемаше като по-голяма сестра и приятелка. Посещаваше я по два, дори три пъти седмично и когато Джуди погледна списъка с гостите на Мишел, остана силно изненадана, че вижда името му.

— Какво става тук? — попита изумена тя. Двете деца имаха три години разлика и не можеше да си представи, че имат какво да си кажат.

— Той е много сладък, мамо. Страшно готино хлапе — рече искрено Мишел. Старите й приятелки бяха наминали по веднъж или два пъти, а после се оказа, че са твърде заети със собствения си живот и така и не се върнаха повече. Джуди разбра, че Брайън и Мишел са намерили нещо общо — и двамата бяха засенчени от по-големите си брат и сестра. Тя започна да научава много за по-малката си дъщеря, за разочарованието й от живота, за неосъществените мечти. Беше доволна, че приятелството на Мишел с брата на Били й доставя удоволствие.

Това приятелство беше чудесно допълнение към живота й.

Джуди спомена какво става пред Мерилин, когато й отиде на гости. Мерилин почти не намираше време да излезе от вкъщи, защото имаше твърде много грижи с близначките, бяха заети по различно време и това правеше срещите им още по-трудни. Тя обаче знаеше, че Брайън е ходил на свиждане на Мишел. Той призна, че му било мъчно, задето тя е затворена в болница, и че много я уважава.

— Струва ми се, че Били и Габи му липсват. Мишел му напомня за тях. И двамата се чувстват самотни без тях — заяви замислено Мерилин.

— На всички ни липсват! — отвърна тъжно Джуди, замислена за дъщеря си, която сега живееше в Ел Ей. — Ти поне имаш близначките, за които да се грижиш. Аз дори не предполагах, че ще ми бъде толкова трудно, след като Габи замине. — От друга страна, сега се бе сближила с по-малката си дъщеря и беше разбрала, че двамата с Адам са я пренебрегвали, като са обръщали прекалено много внимание на Габи. Джуди се извини на Мишел пред цялата група, двете се разплакаха и се почувстваха доста по-добре след това. Терапевтичните сеанси помогнаха много и на двете.

За Деня на благодарността всички деца се прибраха от различните колежи, но празничните дни се превърнаха в повод за най-различни проблеми и трудности. Шон остана потресен, когато влезе у дома и осъзна, че Кевин все още го няма и никога повече няма да се върне. Едва сега започваше да приема истината. В петък вечерта той изуми всички, когато го спряха за шофиране в нетрезво състояние, нещо напълно нетипично за него, защото беше много отговорен. Кони и Майк побесняха. На Кони й се струваше, че той се опитва да се превърне в Кевин, за да задържи образа му сред тях, ала не знаеше как да му го каже. Беше чела нещо подобно по въпроса, че когато детето имитира поведението на починал брат или сестра, се опитва да поддържа образа му жив.

Тя позвъни на педиатъра, за да поговорят за Шон, и лекарката не се изненада от онова, което се случваше. Шон бе преживял невъобразим шок покрай смъртта на по-големия си брат и можеше да се очаква, че ще направи някоя глупост. Според нея времето щеше да го излекува и той отново щеше да започне да се държи както преди. Въпреки това Кони и Майк му взеха ключовете от колата и заявиха, че трябва сам да си плати глобата. Наложи му се да остане в понеделника след Деня на благодарността, за да присъства на изслушването за възстановяване на шофьорските му права. Майк беше наел адвокат, който да се опита да свали обвинението за шофиране в нетрезво състояние, но съдържанието на алкохол в кръвта на Шон надвишаваше лимита, затова щеше да бъде обвинен и изслушването и по този въпрос бе насрочено за понеделник. Шон много се срамуваше от стореното. В събота разказа на останалите какво се е случило. Изи открито заяви, че е глупак. Не можеше да повярва, че е бил толкова неразумен, че да пие и шофира. Знаеше, че подобно нещо не може да има добър край.

Тя беше в лошо настроение до края на деня и бе много ядосана на Шон, че се е изложил на подобен риск. Същата вечер животът й пое в нова, напълно неочаквано посока. Двамата с Джеф бяха у Дженифър за вечерята по случай Деня на благодарността заедно с група приятели, а в неделя той я уведоми, че Дженифър ще се премести да живее при него. Изи беше слисана. Не бе очаквала, че идеята така ще я ужаси.

— Ти луд ли си? Почти не я познаваш, татко. Да не говорим, че е наполовина на възрастта ти. — Побесня, но баща й си остана непреклонен.

— Не е точно така — рече мрачно той и заговори открито. — Много ми е самотно тук без теб, Из. А майка ти я няма отдавна.

— Ще се ожениш ли за нея? — попита тя, неспособна да прикрие обзелата я паника.

— Не знам. Все още не сме обсъждали този въпрос. Засега няма да се женим. За мен е достатъчно, че ще живея с нея. Засега съм готов единствено за това.

— Ами ако животът с нея не ти хареса? Как ще я накараш да се изнесе?

— Тя не е някоя натрапница, Изи. Излизал съм с нея, харесвам я. Първата жена, която харесвам от много време насам.

Когато Изи разказа това на Шон, преди да се върне в колежа, той не й обърна особено внимание. Беше твърде разстроен заради обвинението за шофиране в нетрезво състояние и възможните последствия, ако се стигне до съд. Чувстваше се като пълен глупак, защото се бе проявил като такъв.

Габи остана изненадана от по-малката си сестра, когато двете се скараха през уикенда. Мишел заяви, че й било писнало да живее в сянката й и всички да се отнасят към нея като към невидима, докато Габи винаги била звездата и постигала всичко, което пожелаела. Мишел най-сетне бе събрала сили след лечението и беше напълно готова да се защитава, което се оказа истински шок за всички у дома. Дори Габи се изненада, когато малкият брат на Били се отби.

— Какво прави Брайън тук? Още е малък — обърна се тя към майка си, след като той си отиде. Чувстваше се наранена от някои думи на Мишел, но това пък беше знак, че сестра й се оправя.

— Двамата с Мишел са приятели. Ходеше при нея в болницата през ден-два. Много е сладък. — Габи знаеше, че е така, но й се стори странно, че той се върти около сестра й, а и беше по-малък от нея, макар да изглеждаше по-голям.

Тя беше заминала за Лос Анджелис преди три месеца и сега завари неочаквани промени. Всички се почувстваха по този начин при завръщането си.

Родителите им бяха започнали да свикват с отсъствието им и макар децата да им липсваха, си бяха създали нови навици.

Били трябваше да се върне в Ел Ей веднага след Деня на благодарността. В неделя имаше мач в университета. Всички щяха да го гледат по телевизията, освен Габи, която щеше да пътува за Ел Ей в неделя, за да присъства.

Уикендът отлетя неусетно и в неделя вечерта домовете на всички притихнаха болезнено за пореден път. Единствено Шон остана до понеделник заради изслушването. Накрая съдията му наложи солена глоба и му се накара хубаво, но поне не го изпрати на поправителен курс, нито му отне книжката, тъй като това бе първото му провинение. А и адвокатът му обясни, че празникът е бил много тежък, защото брат му е починал наскоро. Шон въздъхна облекчено и хвана полет за Вашингтон, окръг Колумбия, същия следобед, безкрайно унижен от изслушването си в съда заради обвинението в шофиране в нетрезво състояние.

Кони и Мерилин обсъдиха случилото се във вторник, докато къпеха близначките.

— Шон е станал по-голям и по-независим. Изключвам обвинението за шофиране в нетрезво състояние. Иначе е много по-отговорен — заяви облекчено Кони. След смъртта на брат си, изглежда, бе поел по лош път, но сега всичко беше отново наред въпреки прегрешението му по празниците. За двамата с Майк Денят на благодарността бе мъчително преживяване, тъй като беше първият без Кевин.

— Били също ми се стори по-отговорен — рече Мерилин, докато Дафни й се усмихваше и се наслаждаваше на банята. Той дори й беше помогнал с близначките на празника, което се случваше за пръв път.

— Имаш късмет, че са близначки — рече със завист Кони. — Ще те поддържат млада.

— Не бих казала — засмя се Мерилин. — От пет месеца не съм се наспивала, вече изглеждам на шестстотин години. — Тя забеляза, че Кони сякаш вече приема по-леко смъртта на Кевин, но не смееше да я попита дали наистина е така. Знаеше, че празниците са я напрегнали. Вместо да сготви вечеря, както обикновено, с Майк бяха отишли на гости на негови роднини.

— Ще ми бъде приятно, когато всички се върнат за Коледа — рече умислено Кони. — И приятелите им ми липсват. — Шон й липсваше непрекъснато, липсваха й и разговорите с Изи, Били, който се втурваше към вратата, като прескачаше през стъпало, следван от Габи и Анди. Всички й липсваха. През останалото време не можеше да повярва, че Кевин няма да се върне никога. Знаеше, че цял живот ще се опитва да разбере как така си е отишъл завинаги.