Дорис Лесинг
Цепнатината (9)

Разполагаме със записки за посещението на Мойра и Астра от мъжките хроники, тоест нашите, и от летописите на Цепките. Между тях няма разминаване и двата извора сочат, че този път момчетата искали от тях уроци по говорене. Като слушали Цепките, те проумели колко е недодялана речта им.

И двете страни бързо усвоявали знанията на насрещната, освен това разбрали, че колкото повече научавали, толкова повече им оставало да учат.

Момичетата надникнали в заслоните и се натъкнали на разпилени огризки от кости, плодови кори, захвърлени препаски от листа. Отчупили клони от дърветата и ги използвали като метли. Само по себе си това било забележително действие, защото по брега на Цепките нямало дървета. Събрали сметта на голяма купчина, прибавили костите и недоизкълваната риба от мястото за хранене на орлите. Насмели цялата купчина до ръба над реката и избутали всичко в очистващото й течение.

Момчетата наловили риба, нарязали я с мидените ножове, набрали плодове от дърветата и се грижели да хранят момичетата и бебето, щом заплачело. Донесли свежа трева за сърната, мине не мине, милвали и потупвали сърната и детето.

Момичетата не изпускали нищо; момчетата също неотстъпно ги наблюдавали. Съвкупявали се през цялото време, сякаш момичетата били дошли само за това. Астра се включила, след като спряло следродилното й течение.

Астра и Мойра сядали на пъна, момчетата ги наобикаляли, бавно и внимателно изговаряли лесни за помнене и повтаряне изречения. Ясно се оформили два езика — единия усвоявали от новодошлите, а другият, писклив и недоразвит, бил речта на първата момчешка общност. Те ломотели като деца, даже като малки деца, но това, което чували един от друг, вече силно ги отблъсквало. Искали Мойра и Астра да останат с тях, да ги научат на добър език, да ги свикнат да поддържат чисто обиталището си… и да се чифтосват с тях, когато църкалата им се вирнат и се насочат към момичетата.

Записките не отделят особено внимание на постоянните сношения, много повече се занимават с усилията на младите мъже да поддържат близост с момичетата — миришели ги, прегръщали ги и даже ги поблизвали, както гледали, че сърните правят с бебетата — целият им опит в майчината ласка. Всички те били отърквани с муцуни и облизвани от благодушните сърни. Никое момче не било обичано от майка. Затова изгаряли за ласки и нежност, а момичетата, които не си угаждали на своя бряг с подобни умиления, били приятно изненадани.

В сцените на… добре, ще го нарека любов, не участвали първите Изроди, осакатените от Цепките. Страхували се от жените и стояли по-далеч от тях. Момичетата пък се плашели от тези мъже заради необяснимите чувства, които будели у тях. Срам ли? Знаели само, че пламналите черни погледи на тия повредени мъжкари, които можело да са и тяхна плът, направо ги разболявали.

А после една сутрин двете момичета просто си тръгнали. Същата вътрешна повеля, която ги довела тук, сега ги отвела през планината на родния им бряг.

Времето им за зачеване дошло и отминало — разбира се, те нямали представа за това. Последният коментар често се среща в записките, на мъжете, не на Цепките. Но когато днес правим констатации от рода на „те нямали представа“, „били ужасно примитивни“, „съвсем невежи“ и използваме цялата гама на пренебрежителната фразеология… е, аз определено се питам: Наистина ли знаем какво са знаели те и как са го научавали?

Било е много отдавна, неизвестно колко отдавна. Ще се задоволим с „цяла вечност“. Някога в бездънното минало тези първобитни хора, нашите предци, чиито мисли (изговаряни някога, но стигнали до нас чрез по-късни записки) още живеят в нас, правели това и онова, без да разбират защо. Този извод предпочитаме днес.

Ние, изглежда, имаме вътрешна потребност да класифицираме различните от нас като глупави или най-малко неразсъждаващи.

Момичетата не напуснали незабелязано. Сподирвали ги погледите на младите мъже и ако се обърнели назад, посърналите от копнеж лица щели да им разкрият всичко.

Сетне младежите взели на бегом разстоянието до хребета на планината и проследили отгоре слизането на момичетата по отвъдния склон, покрай Зъбера на смъртта, докато стъпят на техния бряг.

Отишли си!

Кога ще дойдат отново? Кога, ох, кога?

Като се изкачили, двете млади жени поспрели на скалистия превал, за да огледат своя бряг… дом… народ. В края на краищата те са Цепки… безспорно, но живели известно време и в долината с хората, които едно време наричали Изроди, затова навярно в главите им се борели сходства и различия, еднаквости и другости… Те просто били различни Цепки. Дали са гледали на себе си като на жени, отделен род от мъжкия? Или може би като на млади жени? Нали не били възрастни, не спадали към семейството на Стариците. И все пак принадлежали към онези, които в момента разглеждали отгоре, именно защото мисленето им се различавало в много отношения. Ако не били мъжете, липсвало основание да възприемат себе си като Цепки; нямаш ли противоположност, излишно е да се определяш какъв си. Мъжкият и женският род възникнали, когато на бял свят се появил първият Изрод, преди това те били просто хора.

Две млади жени се взирали от височината в морския бряг и налягалите по него техни родственички, себеподобните им. Но в някога ясните им, безметежни очи (решавам, че са сини заради синевата на небето и морето около тях) пробягвали сенки, сенките на току-що оставените млади мъже (може би техни синове, знае ли някой?). Млади мъже, а все пак същите хора като ония пред погледа им. То и как иначе, щом Изродите са деца на телата долу, изтегнати по скалите!

Изроди… преди и двете мислели така, защото нямало как другояче да мислят.

Стояли, наблюдавали, сравнявали видяното с кипежа в долината. Колко замряла и беззвучна е картината долу. Уловили само една точка на шум и движение, по-скоро на ропот. Бебето, което Мойра родила малко преди… тогава пробляснала друга нова мисъл. Преди колко време родила тя това дете долу, което, макар и Цепка, несъмнено било половин Изрод? И откъде това желание да измерва времето? Било толкова отдавна, направили го… когато… всички знаели наизуст периодите на луната, веднъж голяма и кръгла, после — блед отчупен нокът в небето, както и преходите между двата размера. Свързвали и червения прилив с червеното течение на Цепките, когато луната наедрявала, греела ослепително и слизала ниско над главите им. Но кога се родило детето, защото било очевидно, че имало връзка между появата му и Изродите (по-точно хората) от долината.

Вяла и заспала гледка, а посред нея едно-единствено неспокойно бебе — детето на Мойра; двете видели раздразнението и нетърпимостта на гледачката. Та те, бебетата, не плачат, не буйстват, не досаждат и не щъкат наоколо! Кой се държи така, кой не го свърта на едно място, кой пращи от излишък на сили? Ами, Църкалата!

Гледачката седяла на скалата до ръба на водата и лесно можела да остави малкото създание да се хлъзне във вълните и да изчезне. Никой нямало да забележи. А дори да забележи, действието по спасяването щяло да е бавно и лениво, мудно и безволно… и в съзнанието на двете жени — те вече били жени, независимо дали го знаели, дали не знаели или не искали да знаят — се родило съвсем ново чувство. Отвращението. Не, ново било не отвращението, те го изпитвали при всяко раждане на поредното същество с грозни израстъци. Не, не самото отвращение, а това, че този път то било насочено към Стариците, да, това било новото.

Точно пред погледа на двете момичета се намирала широката, равна, удобна скала, където по право открай време се излежавали старите Цепки. Дебели и тежки, с увиснали на пластове тлъстини, те размятали крака и разкривали месестите си, набъбнали цепки с бледо окосмяване около езичета и пулпи от розова плът. Грозно, противно, погнусили се момичетата, които някога потръпвали пред дългучите и бучките на малките Изроди.

Изобщо целия им вид… в двете млади глави едновременно се мярнал образът на плужеците — вече прибрали се в морето. Сякаш водата е пожелала да се обгради с обвивка от пихтиесто вещество, големи тресящи се форми, дори не точно форми, понеже се променяли с всяка вълна, и в тия торбести прозрачни ципи мърдали зачатъци на органи, тръбички и торбички жива материя. Всяко по-голямо безформено Нещо си имало по две очета, съвсем като тези в разплутата плът на старите Цепки долу, тия стари Цепки, проснати и дремещи на топлите скали… В този миг една и съща мисъл пронизала двете момичета, може би за пръв път, откакто го имало племето им, някой се зарекъл: „Не искам да съм като тях“ — идея, разпалвала революции и войни, разделяла семейства, завличала поборниците си кога в царството на лудостта, кога в главоломни бързеи на живота — „Няма да съм като тях, няма!“. Мойра и Астра се разтреперали ужасени от видяното и дваж по-ужасени от прозрението какви може да станат. Морето шепнело и плискало, размързелявало и гъргорело шипящата си реч, то не можело и никога нямало да притихне в покой, освен преди да се разбеснее в буря. Това бил звукът на тяхното море, ласкаво и размекващо, звук, който цял живот галил ухото им. От другата страна на планината брегът бил далеч и гласът на морето не се чувал. Да, в клоните на дърветата виел вихър, носели се орлови крясъци и пляскане на грамадни риби в буйна река, но го нямало омайния, безспирен шумтеж, от който отмаляваш… Бебето се опитало да се изправи в ръцете на бавачката си. А още не било стигнало възрастта, в която малките напират да стоят… Каква е тази мисъл? Бебетата сучат и дупетата им изпускат, растат и пълзят, затова трябва да бъдат наглеждани, иначе току-виж примъкнали се във вълните… случвало се е, все се намирало някой… После прохождат, тичат и стават истински Цепки, миниатюрни, но също като големите. Само че никога не се опитват да застанат прави толкова рано.

Мойра протегнала ръце към детето си точно когато нервната бавачка щяла да го пусне по гребена на една вълна. Гледачката казала:

— Вземи го, махни го. Що за дете е това?

И тръгнала да излее раздразнението си пред своите връстнички, най-младите Цепки, ако не броим децата.

Бебето в ръцете на Мойра било много силно. Тя едва го удържала.

Мойра отново била бременна и имала мляко: гърдите на Цепките били пълни с мляко почти непрекъснато. Те кърмели всяко малко, което имало нужда, древните хора не разграничавали мое от не е мое. Ожесточението на моето трябва да се е появило отнякъде, очевидно го таим и доколкото ни е известно, винаги е било в нас. Винаги ли? Нявгашните човеци, първите хора, Цепките, не разсъждавали, или не изцяло, в категориите Мое и Твое. Убеден съм.

Както бил обичаят, двете момичета седнали сред своите, тяхното племе, и всички се втренчили в тях, дори Стариците, разпльоскани като изхвърлени на суша морски плужеци. Когато успели да фокусират погледите си, очите им се впили враждебно в момичетата.

Тази нощ, без да се уговарят, двете се приютили в една празна пещера. Не можели, а и нямало причина да делят подслон с останалите. Празните пещери били предостатъчно, възможните им обитатели вече живеели от другата страна на хребета, в долината. Тяхната се намирала на ръба на скалата и гледала право надолу към брега. От нея се виждали входовете на другите пещери. Отлична позиция за отбрана. Колко тъжно да си го помислят, дотогава никога не им било минавало през ум!

Две млади бременни жени и първото дете на Мойра, заченато от младите мъже. То слагало начало на нов вид, а за малко да го изпуснат да го отнесе една голяма вълна.

Когато коремите им видимо се издули, двете отишли при Стариците и им обяснили, че новите бебета ще бъдат полуизроди, също както първородното на Мойра, на което вече викали Новото. Срещнали ги опулени, подозрителни, пронизващи старчески погледи, изхабените лица потръпнали от отвращение, никой не продумал.

Следващото събитие връхлетяло внезапно и брутално. Две млади Цепки родили по едно и също време Изроди. Случило се на морските скали. Стариците наредили да изхвърлят бебетата във водата, но в мига, в който откъсвали децата от пищящите им майки, отвратени и ужасени от собствените отрочета, изневиделица връхлетели Мойра и Астра. На едната си ръка Мойра носела Новото, с другата грабнала по-близкото новородено, Астра докопала второто и двете хукнали с всички сили — нали помните, че не умеели да тичат? — към Зъбера на смъртта. От рида надолу се стрелнали два орела. Млади Цепки заприиждали към канарата, за да видят как орлите отнасят новите Изроди.

Астра и Мойра спрели на Зъбера, били спокойни, запазили самообладание, въпреки надвисналата опасност.

И започнали да разказват на младите Цепки за порасналите Изроди оттатък планината. Те са хора като нас, бавно започнали Мойра и Астра — тия идеи били сложни и трудно се приемали. Човеци са, само дето отпред си имат църкала и бучки, с които правят нови бебета. Това им е задачата. Така казала Мойра, така казала Астра пред враждебните погледи и заплашителните лица насреща.

От този ден нататък двете прекарвали времето си около входа на своята просторна, проветрива пещера с чистия пясъчен под и искрящите стени от кристалинния камък, характерен за местността. По залез слънчеви лъчи изпълвали кухината: пещерите гледали на запад (още една дума и представа, непозната на онези хора, на нас, преди… едва ли ще сбъркам, ако кажа хиляди години и едва ли някой ще седне да ме опровергава).

Мойра и Астра се настанявали отпред вместо в дълбоката прохлада на скалните недра, за да наблюдават ставащото долу на брега, на техния бряг. Техен някога, сега той им внушавал страх. Всеки, който вдигнел нагоре очи, можел да види двете момичета в напреднала бременност с детето, Новото, но тия погледи пръскали ненавист. Момичетата долу знаели, че двете Цепки горе са им род, от тяхното племе, същите са като тях, затова не си давали много труд постоянно да следят жените, от които се страхували. Тази леност означавала, че що се отнася до посестримите им, Мойра и Астра били в безопасност. Посестрими, значи! Цепките долу вече не били просто родственички, а станали сестри. Добре, човек може да има сестри и без да има братя, но думата „сестра“… не долавяте ли някакво противопоставяне?

Каква заспала и безжизнена картина представлявали онези скали. Цепките били в състояние да дремят от прилив до прилив, докато ледените води на следващия не залеят краката им. Тогава се прозявали, плъзгали се във вълните, плували малко и излизали отново да се изтегнат по камъните.

Високо над главите им се намирал сводът на пещерата, под който особените сестри Астра и Мойра дундуркали особеното невръстно, Новото. Люлеели го на ръце и го успокоявали повече от всяко друго дете, защото никое бебе преди него не плачело и не се гневяло като Новото. Астра и Мойра полагали големи усилия да го умирят и внимавали да не привличат вниманието на сестрите долу. Но то не спирало и врякането му опъвало здравите флегматични нерви на младите Цепки, несвикнали на дразнения и ядове. Защо толкова плачела първата представителка на бъдещата раса, нашата раса, човешката? Двете не си задали този въпрос, но в тях поникнало подозрението, че с Новото настъпва нещо ново.

Каква е тая Цепка, която носи в тялото си вещество от Изродите? Та нали бебетата вдигат врява само когато са гладни или искат да ги топнат във вълните, за да поцапат сами — ония хора плували още преди да проходят, във водата се чувствали като у дома. Поначало бебетата не реват. А това тук само хълца и врещи, сякаш му късат сърчицето. Дали тази нова порода Цепки, новите Човеци, са съзнавали, че са от странно и ново естество? Писъците на малката огласявали душевно страдание, а тъгуването не било в природата на първите хора. Те не обичали беззаветно и до полуда, никога не изговаряли „Искам само и единствено нея“, нито изгаряли от желание да го чуят.

Но без изключителността, въжделението и копнежа по Другия, Неповторимия, някои видове болка изобщо не се появяват.

А онова бебе виело безутешно, нещо му липсвало. Плачът му събудил у двете момичета неизпитвано дотогава съпричастие.

Идеи, чувства, думи, мисли, настанени удобно и без напрежение днес в умовете на човешката раса, в ония времена покълвали в главите на младите Цепки там, пред входа на пещерата, и всявали смут и тревога в душите им.

Тройката от две жени и дете, която с бебетата напът скоро щяла да стане петорка, била ново явление в този наш свят, небивало и дотолкова крехко, че можело да бъде заличено от едно обикновено падане на скала или прокрадващ се враг… враг ли? Какво е това? Врагът е някой, който иска да ти навреди. Значи одряманите по скалите Цепки долу и още повече Стариците са врагове!

В черните безлунни нощи домочадието се притаявало вдън дългата пещера зад някое каменно струпване, избирали си всяка нощ различно. Нищо не било по-лесно от това някой да пропълзи невидим, ако звездите не очертаят силуета му в отвора на пещерата, и… Тогава какво? Ще вдигнат камък ли и…

Немислими нови мисли!

Двете много размишлявали за Другите оттатък в долината. Те били бащи на Новото, на още неродените им деца и на малкия Изрод, който Астра завела при тях. Бащи… ненужна доскоро дума, а вече отеквала като ехо от звука на „майки“. Какви са Цепките, ако не майки? Та нали те са дали живот на Цепките, на Изродите и на всички нас, те са нашите прамайки.

Вземете по едно още непораснало Църкало и Цепка — ако са покрити отпред, никой няма да забележи, че по нещо се различават, но едното ще стане майка, а другото — баща. Какво е да си майка, всички знаели: Цепките си имали дадености, липсващи на Другите, произвеждали нови хора. Какво е тогава да си баща? Двете вече можели да обяснят на младите Цепки, които искали да чуят, и даже на Стариците, че новият вид хора правят нов вид деца, но не били в състояние да определят какво по-точно добавят бащите към породата. В онзи момент приносът им проличавал в детето на Мойра, Новото, сгушено в ръцете им, притиснато до телата им.

Логично е да предположим, че двете замисляли да грабнат Новото, да прехвърлят планината и да отскочат до равнината — просто за една разходка, какво толкова, но не го сторили. Неведомият вътрешен глас мълчал. Щом Цепките отсам планината са сестри, оттатък трябва да са братя, но също и бащи. При Църкалата нямало възрастни, нямало Старци. Лесно е за проумяване, не било изминало достатъчно време, за да ги има и в долината. Млади — стари; това се разбирало от само себе си. Аз, Цепката, и те, хората, наричани някога Изроди, е друга работа.

Възникването на тези нови хора отприщило сравнения в умовете на двете жени и всяка мисъл се сдобила със своя сянка.