Дорис Лесинг
Цепнатината (6)

Цепките прекарвали така, без да правят нищо, по цял ден, ден след ден, много дни наред — както го виждали и момчетата. Уморили се да ги наблюдават, но пак се връщали, привличани неудържимо, теглени от техния вътрешен глад, и веднъж съгледали една млада Цепка да се разхожда сама край вълните недалеч от скрития им пост. Тя спряла, обърната с гръб към съгледвачите си, отпуснала глава назад, подпряла я с ръце и зареяла поглед в далечината. Това описание на момичето — само̀ да броди по плажа (Цепките не понасяли да остават сами) и да се наслаждава — подсказва, че то било от новите Цепки, в които вече втасвала еволюционната мая.

В оня ден момчетата на високите скали били четири. Импулсът ги повел, пропълзяли безшумно зад гърба й, без да знаят какво искат да направят. После нейната близост и техният глад преборили страха им от нея, втурнали се, сграбчили я и я повлекли към тяхната долина. Тя се развикала яростно, но гласът й пресеквал от ужас. Дотогава не знаела какво е паника и тревога, много е възможно никога в живота си да не била пищяла и крещяла. От потрес се предала. Била по-висока и значително по-едра от тях, но не и по-силна от четирите жилави мускулести момчетии. С победоносен рев, издаващ също малодушието им, те я пришпорвали да тича. След толкова наставления да се пазят от племето им, ето че хванали Цепка! Пробегът бил дълъг — от плажа, където я намерили, по бреговата ивица, през скалистите хълмове до голямата река, преди да се вреже разпенена в морето. Стигнали речното корито на бегом. Тя виела глухо, с неузнаваем и за самата нея глас. Те натъпкали в устата й цели шепи водорасли.

На ръба на силите си от препускането, задушавана от водораслите, тя стенела и пъшкала, но не след дълго групата стъпила в долината на мъжете. Само че от другата страна на реката. Момчетата я избутали да преплуват през по-спокойната отсечка на течението: за момичето, плувало и играло във водата, откакто се родило, това не представлявало трудност. После изведнъж се озовала в центъра на тълпа от Изроди, някои била виждала като бебета, осакатени, други била зърнала в миговете между раждането им и отвличането от орлите. Имало ги във всякакви ръстове, едни били деца, други попрехвърлили средната възраст, те носели най-страшните белези от битието си като „любимци“. Всички били голи и като видяла накуп изродите с църкалата им, насочени към нея, изплюла водораслите, гърлото й се отпушило и надала вик, този път раздиращ, истински, сякаш цял живот само се упражнявала в крещене. Един от похитителите отново запушил устата й с водорасли, друг завързал ръцете й с тръстиково лико — действали тромаво и бавно, защото за пръв път връзвали ръце и никога преди това не били вземали пленници или затворници.

Тогава още неразпознатите инстинкти на мъжката тълпа изведнъж заговорили в хор, отприщили се, изригнали, един от похитителите повалил на земята мекото и гърчещо се женско тяло и светкавично пъхнал църкалото си в нея. След още миг се дръпнал и друг заел неговото място. Масовото изнасилване продължило, задоволявали глад, който сякаш никога нямало да бъде заситен. Събирачите на плодове се върнали от гората, видели какво става, бързо схванали и се включили. После тя престанала да се гърчи, рита и стене, лежала неподвижно и те разбрали, но не веднага, че е умряла. Едва тогава, но отново не веднага, проумели, че са я убили. Разпръснали се, без да се поглеждат, затиснати от срам, макар още да не знаели що е срам, оставили я, където била. Прекарали безкрайна и кошмарна нощ, поболели се от станалото. Въпросите, измъчвали ги с години, намерили отговор в провисналите им дългучи и усещането за покой, облекчение и доволство, но те убили, а дотогава не били убивали без цел.

В утринната светлина тя лежала простряна на тревата край реката — мръсна, оваляна, вмирисана от техните изпразвания, широко отворените й очи ги обвинявали.

Какво да правят?

Да я преместят там, където ще я намерят орлите? Нещо ги възпирало да го сторят.

Накрая завлекли вкочаненото, омърляно тяло до реката, избрали най-буйния бързей и я изблъскали, а после гледали как течението я завърта и отнася към морето.

Това било първото убийство, извършено от нашия вид (изключвам изхвърлянето на дефектните новородени) и то им разкрило на какво са способни, разбрали каква може да бъде природата им.

Това убийство не е запазено в техните подготвени предания за историята, опитали се да го забравят и успели, също както Цепките смекчавали и омаловажавали всеки разказан спомен за тормоза и мъченията над Църкалата, докато накрая си повярвали, че са наранили само едно уродливо бебе, едно-единствено.

Нямаше да знаем за това убийство, ако не бил натрапчивият кошмар на един умиращ старец, който не можел да спре да говори за отдавна преживения (като малко момче) зловещ ден на изнасилване и убийство. Никой не отминава с безразличие такъв разказ, неколцина младежи, потресени и ужасени от чутото, също не могли да го забравят, то се запечатало в паметта им и когато достигнали старини, го предали на следващото поколение млади. Мисля, че оттук започват устните предания на Църкалата, техните Запаметяващи се появили едва ли не случайно, но по-късно оценили ролята им и запазили традицията. Жените водели хроника на случващото се, но аз нямам сили да опиша всичко съдържащо се в нея; мъжете също водели хроника и ето ме, изпълнен с готовност да я опиша черно на бяло.

Оттатък при Цепките забелязали отсъствието на една от своите, учудили се, поразтревожили се по техния отпуснат и ленив начин, споменали, че липсва, погледнали дали не е паднала в някой от близките морски кладенци, отново се почудили…

Страданието на Църкалата утихнало, но едно съмнение останало и не се разсейвало. Въпреки че убитото момиче не било в състояние да изрече свързани мисли, от думите, които произнесло, те разбрали, че в сравнение с нейния техният език е беден; това ги накарало да се замислят, да потърсят причината и едва сега проумели, че собственият им говор е продължение на детската реч, донесена през орловата планина от първите малки смели бегълци. Езикът им бил недоразвит, дори креслив, като джафкане на кутрета. Да, имали нови думи, предимно за оръдията на труда и съдовете, които си майсторили, но бръщолевели едновременно като недорасли.

Как да научат повече и да се изразяват по-добре? Ужасът им от Цепките, страхът от самите себе си и от вече стореното правели невъзможно връщането им на скалистия бряг за друга Цепка, от която да се учат.

Какво да правят?

Проблема разрешила пак Цепка. И тук изниква въпросът защо се е случил следващият епизод. След толкова неизмеримо дълъг период от време, през който никоя от племето им не проявила любопитство да се откъсне и на крачка от майчиния бряг, една от Цепките се престрашила. Тръгнала нагоре, където знаела, че орлите носят Изродите, изкачила рида, минала покрай гнездата, стъпила на най-високата точка, погледнала надолу и видяла… знаем какво, има го в записките.

В долината група Изроди щъкали насам-натам, кипели занимания, които тя не разбирала, други действали на брега на реката, а тя никога не била виждала река, само ручейчета, сълзящи по скалите. Стъписана от страх, тя едва не побягнала назад към своя бряг. От такова разстояние не различила грозните израстъци, заради които Църкалата били това, което били. А тия противни същества там долу изглеждали волни, гласовете им долитали до нея, чула говора им, същия като на Цепките, но писклив и детски.

Защо изобщо отишла там? Не знаем. Нещо е объркало самата материя на живота — какво ли? Цяла вечност — продължаваме да използваме тази съмнителна мярка за време — никоя от тях не помисляла да извърви пътя до мястото, което в момента гледала под краката си… Също както не толкова отдавна те безпричинно и необяснимо започнали да раждат Изроди, така сега една Цепка предприела нещо, което никому не било хрумвало преди това: водена от порив, несвойствен за изконната природа на Цепките, тя напуснала своите.

Девойката тръгнала надолу по планинския склон, после спряла. Какви са ония странни островърхи форми долу? Първо ги помислила за живи същества. А всъщност били заслоните, които Църкалата изобретили от жълтите тръстики, набрани в тресавището около близкото речно устие. Избелелите тръстики блестели на слънцето, а пред входовете безгрижно отмаряли Църкала.

Наложила си да не спира, слизала, но бавно, не знаела как да подаде знак, че не иска да им навреди. Те били съществата, които Цепките тормозели, измъчвали и дори осакатявали. Тя също участвала в това. Те я забелязали и се струпали накуп, зяпнали я; виждала лицата им, обърнати нагоре, втренчени в нея, уплашени.

Спуснала се.

Недалеч от насъбралите се Църкала били кацнали два орела, огромни, високи колкото самата нея, всеки кълвял по една грамадна риба. Докато ги наблюдавала, едно момче излязло от реката с нова риба в ръце и я поднесло на орлите, после видяло Цепката и хукнало при своите.

Те не се държали заплашително, всъщност се усмихвали, нервно и несигурно като самата нея. Стояла пред тях и не знаела какво да направи, и те стояли и я гледали.

Приковала поглед в предниците им, в издутините. Сега не й се сторили толкова ужасни. Осъзнала, че била виждала само невръстни Изроди с напращели израстъци, несъразмерно големи за телцата им.

Забелязала, че за разлика от младите, някои от възрастните били увредени, но не се досетила веднага, че те били порасналите и завинаги осакатени жертви на Цепките.

До нея лежал повален дървесен ствол, довлечен от мъжете или просто паднал, и в умората си от твърде дългия за една Цепка път, тя се отпуснала на него да си почине. Още докато сядала, те бавно я наобиколили и се втренчили в слабините й, оголени, защото моментът бил точно между две пълнолуния и тя нямала червено течение.

Цепката виждала всяка подробност от разликата между тях и нея; те не можели да видят нищо от разликата между нея и тях.

Един от големите седнал до нея на дървото, взрял се в лицето й, в гърдите — големи, тежки и полюшващи се, в слабините й. Инстинктивно тя протегнала ръка и докоснала онова издадено нещо, което цял живот я ужасявало, а то мигом набъбнало в ръката й, усетила го как тупка и пулсира. Дотук я довела вътрешна повеля и след миг тя и чуждото същество се слели, църкалото му влязло в нея и изпълнило предназначението на името си.

Двамата впили погледи един в друг, сериозни, после се отделили.

И седнали отново заедно, започнали да се оглеждат. Тя любопитно хванала вече провисналото нещо, той я опипвал и опознавал.

Всеки родител, който следи развитието на отрочетата си и наглежда детските им игри, разбира за какво говоря, виждал го е.

Съблечени за къпане или преобличане, двете деца стоят едно срещу друго и се гледат. Това, разбира се, не е първият път, когато братът и сестрата се виждат голи, но по някаква причина точно в дадения момент осъзнават различията помежду си.

— Защо имаш туй нещо! — пита с леко раздразнение момиченцето, но по-уместно е да си представим смисъла на интонациите в гласовете им съотнесен към далечното бъдеще на зрелостта.

— Защото съм момче — заявява малчуганът и от думите му произтича цяла поредица от пози. Хласва таза си напред и прави някакви насечени движения, несъмнено вид игра за него. Натиска върха на пениса си надолу, после го пуска изведнъж, сякаш освобождава пружина. През цялото време войнствено се мръщи, не на сестра си, а вероятно на някой въображаем противник от мъжки пол.

Като гледа всички тия невъзможни за нея постижения, момиченцето се нацупва, поглежда надолу към средата си и произнася:

— Но аз съм по-хубава от теб.

Момченцето се въси пред цепката й, която не само не го застрашава, но дори не се самоизтъква, и разширява репертоара си от наперени изпълнения с въртеливо тръскане на топките си.

— Харесвам мен си повече от теб — казва момиченцето, но приближава братчето си и иска: — Дай да пипна.

Той затваря очи, дъхът му спира, изтърпява нейното дърпане и мачкане и заповядва:

— Сега ще те попипам аз.

Изследва непохватно процепа й, след което обявява:

— Мойто пише е по-хубаво от твойто.

— Мойто е по-хубаво от твойто — не отстъпва тя.

В стаята с децата са и две млади робини, техните бавачки. Наблюдавали са цялата игра (по-точно увертюрата) със знаещи, обиграни усмивки, които препращат към съпруга на едната и любовника на другата.

При показните тласъци на момченцето двете си разменят усмивката „какво очакваш от мъжете“ и правят инстинктивен жест да защитят момиченцето, в края на краищата то си има химен за опазване.

Едната предупреждава:

— Майка ви ще се ядоса, ако ви види — и официално слага край на играта.

Децата не се разделят веднага, но момченцето дръпва косата на момиченцето и я целува срамежливо по бузата. Тя пък бързо го прегръща. Робините пускат благопристойни усмивки, ах, колко са мили тия малки същества!

Тази специална малка игра е от наше време, момиченцето е на пет години, момченцето — едва по-малко. Децата няма да поискат да я повторят в близката приблизително една година.

Нея ще я погълнат игри на майки и хранене, той вече ще е легионер — войник.