Дорис Лесинг
Цепнатината (20)

Намесвам се още веднъж, защото, докато пиша моя разказ за зверове и дива природа, осъзнавам, че ние не сме в състояние да си представим какво е струвало на ония хора да живеят постоянно в диплите на могъщата дъбрава, от която всеки миг можел да връхлети или скочи страховит хищник. Въображението ни на късно поколение не се простира толкова далеч назад. Кога за последен път наш римлянин се е разходил из гората и е попаднал на мечка, вълк или на по-опасна твар от риса? Синовете ми, които се биха с легионите в непроходимите германски лесове, се пазели от диви животни, отдавна легенда за нас. Нашите опасни зверове са зад решетки. Имаме ги премного, да. И за да усетим тръпка от срещата с тях, ходим на арената. Признавам, и аз посещавам игрите на арената, най-често със сестра ми Марчела, която не пропуска вълнуваща борба. Тя обича да я придружавам, защото според нея това доказва, че не е толкова жадна за зрелища, колкото я обвинявам аз. Присъствието ми до нея потвърждава в нейните очи, че тя е нормален и цивилизован човек. Но когато си там и пуснат зверовете да се бият или да се нахвърлят на наказаните жертви, не е възможно кръвта ти да не кипне и сърцето ти да не задумка. Опитвал съм се да седя до сестра ми и да остана безразличен. В някакъв момент обаче се улавяш, че крещиш, скачаш на крака, дереш се с пълно гърло, а от мириса на кръв направо подивяваш. Защо ходя ли? В началото, за да изпитам себе си, но вече зная, че не съм и с нищо няма да бъда по-добър от ревящата кръвожадна тълпа. Номерът е да не ходиш и напоследък покрай вълненията с научните ми изследвания спрях да посещавам борбите, освен когато Марчела успее да ме убеди. Скверни са, мога ли да кажа друго? Мнозина го заявяват на висок глас — че зрелищата са жестоки и превръщат зрителя в съучастник на гнусно варварство. Изговарят думите, приемат истината, но са там.

Питал съм се и преди, а сега — като чета за ония древни хора и техните лесове — още повече, дали казаното от нас за игрите изчерпва всичко. Дълбоко в себе си ние, намиращите удоволствие в борбите на арената, носим кълна на варварството. Но дали нашите крясъци при отскока на кървавите фонтани от устата на лъва, леопарда или друга твар от неизчерпаемите запаси на диви животни в нашите арени не издават още нещо? А ако е отмъщение? Защото колко дълго е живял родът ни в дебрите до леопардите, глиганите, вълците и глутниците кучета под висящата заплаха всеки миг да стане тяхна жертва? Та нашите не са правели и крачка сред дърветата, без да зърнат хищник и озъбен враг. Колко от предците ни са загинали, за да нахранят враговете на човека, дивите зверове? Забравили сме. Може би, защото е било кошмарно, според мен ние винаги изтриваме от паметта си най-лошите неща, които ни се случват. Ето, вълчицата, откърмила първите римляни, великодушно и любвеобилно създание — не сме ли я измислили, за да компенсираме нашата дълга история на преследвани и нападани от вълците? Същото си мисля и за орлите, в представата ни за тях е стаено нещо повече от възхищение пред гордостта и красотата им — орлите грабят агнета от стадата, на които хората разчитат за прехраната си, чувал съм, че в по-затънтените краища на империята ни орлите отвличат и деца. Умилостивяването на орлите, стражите на Юпитер, е предпазна мярка, та, питам се, като ревем в екстаз над умиращия лъв, не си ли връщаме за времената, когато лъвовете и големите котки май често са хранили малките си с нас?

Настаняваме се на обезопасените редове в нашите амфитеатри, ядем, пием и не откъсваме очи от грамадните зверове на арената, посрещащи смъртта си, но в далечното минало те са носили смърт на нас. Ние, римляните, сме горди хора и не ни е лесно да признаем слабостите или грешките си, но може би нашите възгласи и аплодисменти са някакво самопризнание. Седим си на защитените места, а животните, докарани я от Африка, я от пустините на Изтока, са оставени на нашата милост. Ни едно от тях в клетките под краката ни и около арената не може да избяга, всяко ще умре пред погледа ни, но твърде малко зрители се сещат, че някога ние сме зависили от милостта им. Щом си представя как в горския лагер под крилото на Хорса и младежките му банди малките момченца се учели да стават смели мъже и как нощем отраженията на пламтящите огньове, поддържани да гонят зверовете, присвятквали в очите на най-страшните човешки врагове, дебнещите животни, кръвта ми буквално се смръзва. Забравили ли сме вековете, през които всеки миг някой хищник можел да скочи върху нас от храстите или от надвиснал клон? В неистовия ни рев към арената ечи нашето отмъщение. Поне така мисля аз, докато се поставям на мястото на древните хора, наричаме ги диваци, нашето племе, предците ни — ние. Само нашите легионери, воювали в най-глухите краища на империята, могат да усетят страховете на дедите ни при стъпките им вдън прастарите гори.