Дорис Лесинг
Цепнатината (27)

Хорса чакал младежите му да се върнат и го гнетяли непоносимо тежки мисли. Това гласят преданията. Всичко било заради вестите, които носел на Марона. Този път не можел да избяга, да намери друга долина или нова горска поляна. Не че не жалел за момченцата, погълнати от пещерите. Но само едно било в ума му — колко бързо се пълнят коремите на жените, после идват бебетата и готово, ето я новата реколта деца. Затова колкото по-скоро мъжете отидат при жените, толкова по-добре.

Погледът му се плъзнал над дървесните корони — намирал се на невисок хълм — и очите му се спрели на Цепнатината, от неговия ъгъл изглеждала съвсем различна, видял как от нея излетели кълбета бял пушек и чул глух пукот от няколко взрива. Мигом се досетил какво се е случило. Лудите глави, неговите храбри младежи, не се сдържали да не хвърлят в дупката няколко големи камъка.

При Хорса веднага дотичали няколко от групите ловци, преди всичко от търсачите на пещери, а също и момченцата, спасени по-рано от пещерния кладенец. Наобиколили водача си, вперили в него очи, чакали да избухне гневът му, да завалят обвинения, но той просто казал:

— Време е да идем при жените.

Отначало бавно, всички поели нататък, Хорса все пак не можел да върви в крак с младежите и скоро доста изостанал, заедно със спасените момченца.

— Дали ще ни е ядосана Марона? — попитали го те.

— А вие как мислите? — отвърнал той.

С приближаването виждали все по-ясно пораженията от експлозиите. По дърветата се слягала плътна белота, а когато стигнали височината над морето, установили, че белотата застила и скалистия бряг, на който ги чакали жените. Дебел слой прах от костите на безброй поколения засипвал всичко наоколо, а повеите на бриза го вдигали и разнасяли на бели струи. После младежите погледнали жените в далечината и така се уплашили от белите оплакващи призраци, че се разкрещяли с пълно гърло.

Напиращите пред Хорса младежи сега се дръпнали назад, ужасени от жените. Притискали се един в друг в търсене на закрила. Морският вятър завъртял прахта над жените и от тях сякаш се издигнал дим. Цепнатината, някога властно извисена над цялата природа, сега била наполовина, но още бълвала малки лавини бял прах. Морето се покрило с бяла коричка, която вълните носели и разтрошавали върху пясъка. Белият слой изглеждал доста плътен, едва ли не можело да се върви по него. В опита си да се отърват от прахта някои жени се топнали във водата, но се сдобили с втора кора, още по-дебела и здрава, и докато правели опити да смъкнат от себе си веществото, пищели от ярост и отвращение. Малко по-навътре морето било кристално чисто.

Погледът на Марона се плъзнал по куцукащия Хорса, отначало не го познала, после му се нахвърлила с викове и крясъци:

— Защо го направи? Какво ти е сторила Цепнатината! Ти я уби. Защо?

Знаела, че мъжете са виновни, следователно виновният бил Хорса. Нападнала го истерично. Грозните й писъци разкривили белите ивици по лицето й.

— Цепнатината е нашето място, ти разруши нашето място!

— Марона, има толкова по-хубави краища. Откога ти повтарям. Съвсем наблизо открихме приказен кът. Току-що минахме оттам.

— Ние живеем тук открай време. Тук сме родени. И ти си роден тук. В оная пещера там горе.

Разхълцала се жално, гневът й утихвал, той леко я обгърнал с ръка и си помислил, че никога няма да разбере жените. Защо Марона или предишните Марони не искали да се преместят, отдавна трябвало да го направят? Тоя бряг винаги е бил пренаселен. Само да се пренесат малко по-нататък… много добре, че взривът разрушил Цепнатината, ако това най-сетне ще накара жените да си намерят свестен плаж.

— Хайде, Марона, не можете да останете тук — и дал знак на младежите, като им посочил брега зад гърба си. Те разбрали, безброй пъти били обсъждали колко са глупави жените, като отказват да се настанят на по-просторен бряг.

С ръка върху раменете на Марона, Хорса повел дружината (съдейки по косвените данни, доста многобройна) от жени, готови за оплождане, бъдещите майки, и спасените момченца, неотлепващи се от Марона: през всичките тези дълги месеци с мъжете те били забравили колко топлина, нежност и утеха им давали жените. Следвали ги трите девойки, избягали от гората, за да се върнат у дома: те не известили Марона за злополуките по време на похода. Всички жени плачели и все поглеждали назад към осквернения си бряг. Скоро престанали да се обръщат назад: морето вече не белеело, синьото размило изтънелия бял слой и глъбините си възвърнали цвета. А те напуснали света на разпратените кости. Изведнъж всички жени се гмурнали във водата, тяхна стихия и майка — така поне вярвали някои, — после излезли оттам лъскави като здрави тюлени. Тук откриваме нова препратка към външния им вид. „Изправили се и усукали дългите си коси, за да ги изцедят.“ Мъжете не сваляли очи от тях и в един миг закипяло дългоочакваното чифтосване. Марона и Хорса продължили по брега. Колко време? Колко далеч? „На доста път“ е едното обяснение, с което разполагаме. И другото: „На един добър преход за здрава жена“.

Хорса издърпал Марона да застане до него върху една канара, много сходна с напуснатата — завинаги. Каменна грамада, скални вирове и пляскащи вълни, а по-нататък — дълъг блеснал плаж от чисто бял пясък (край стария женски бряг нямало пясъчна ивица).

— Виж! — възкликнал Хорса и посочил скалите, които хвърляли сянка върху новия плаж. — Ето, имаш пещери. С нищо не са по-лоши от вашите.

Марона, все пак притежаваща всички необходими качества за водачка на жените, мълчаливо гледала пясъка: прекрасно разбирала предимствата му.

Спасените хлапета първо се изкъпали, после хукнали нагоре към Марона и Хорса.

Но както знаем, били останали малко.

Марона се изскубнала от прислонилата я прегръдка и попитала:

— Къде са другите? Кога ще дойдат?

И настъпил ужасният момент. Хорса стоял пред своята обвинителка с наведена глава, отпуснати ръце и обърнати към нея длани, стойката му й съобщила онова, което предстояло да чуе. Той се разтреперал, патерицата му — тоягата, се разтресла.

Марона вече скубела с две ръце мократа си коса. Нали помните, тя имала навика да я вдига високо нагоре „като купа на главата“. А сега косата й се веела разпиляна, ако не броим един-два кичура, сплъстени от белия прах. Марона късала и дърпала неистово, искала да си причини болка, силна болка, за да заглуши мъката, която я раздирала.

— Къде са, Хорса, къде са?

Той поклатил глава, а тя изпищяла:

— Мъртви са, така ли? Убил си нашите момченца! О, трябваше да го предвидя. Какво изобщо съм очаквала? Ти си нехаен, теб не те е гри…

Стояли лице в лице на ръба над приказния бряг, който скоро щял да приюти всички жени, деца и гостуващите им мъже. Тя кипяла от гняв, а той стоял там безпомощен, виновен, съгрешил. Марона пищяла, не спирала, накрая прегракнала и млъкнала, но впила очи в него, пронизвала го с поглед. Той се тресял, останал без сила и воля от скръб, този път истински наранен, защото нейната мъка му разкрила колко чудовищно било деянието му. Тя прозряла в душата му и го разбрала. Погледнала клетия му крак, пожалила съсухрената, изкривена нога.

Нежността не е качество, което свързваме с младите мъже. Животът трябва да я набие в нас, да ни посмачка, за да станем по-меки и отстъпчиви, отколкото ни позволява младежката гордост. Пред Хорса стояла една Марона, каквато той никога не бил виждал. По-скоро я чувствал, отколкото виждал — едно вечно обвиняващо присъствие, трепереща млада жена, по лицето й все още имало бял прах, който дори сълзите не изтрили. Била толкова отчаяна и безпомощна! В този миг той пораснал, пристъпил напред, прегърнал я, докато тя протягала ръце към него:

— Горкото дете — шепнела. — Клетото ми момче — повтаряла тихо.

И той също се пречупил, заплакал, великият Хорса отново станал малък. Да, сладко усещане, не се колебая да го кажа. Да станеш отново дете в прегръдката на майка си, да те милват и да ти простят… доколкото знаем, доколкото знаели те, Марона била майка на Хорса.

Колкото по-пълна е капитулацията пред една жена, толкова по-решително е оттласкването: длъжен съм да отбележа и това. Кой не го е виждал, кой не го е изпитал, кой не го е проумял?

Още в прегръдката на Марона, обичан и опростен, неспокойният ум на Хорса пуснал въртележката на мисълта: ще й кажа за дивното място, за моето откритие, да, ще й кажа. Тя ще поиска да го види, сигурен съм. Ще разбере, да, и ще тръгне с мен, ще потеглим заедно, ще построя най-хубавия кораб досега, ще слезем двамата на оня бряг и…