Дорис Лесинг
Цепнатината (3)

Да, зная, често го напомняте, но не разбирате едно — този мой разказ няма как да е напълно истинен, защото ви описвам една картина през днешната си гледна точка, а тогава е било съвсем различно. Дори думите, с които си служа, са нови и самата аз недоумявам откъде са се взели, понякога ми се струва, че едва ли не всички думи в устата ни са от този нов език. Произнасям „аз“, повтарям „аз“ безкрай, аз правя това, аз мисля онова, но едно време не сме се определяли като „аз“, били сме „ние“. Мислили сме като „ние“.

Казвам „мисля“, а мислили ли сме? Както всичко останало, може би новият начин на мислене се е появил, когато започнали да се раждат Изродите. Извинявайте, вие настоявате за истината, искате истината, а в началото ние така сме ви виждали, всички вас. Изроди. Увредени, сбъркани, недъгави.

Кога е било едно време? Не зная. Едно време е било много отдавна, само толкова зная.

Пещерите са стари. Виждали сте ги. Много са стари. Горе в скалите са, не ги стигат вълните, дори високите, дори най-високите. Когато морето се разбушува, застанете на скалите и погледнете надолу — ще си помислите, че всичко е вода, навсякъде, а после бурята отминава и морето се отдръпва в леглото си. Ние не се плашим от морето. Морско племе сме. Морето ни е създало. Пещерите ни са топли, подовете им са пясъчни, сухи са, поддържаме огньовете пред всяка от тях с морски бодили, сухи водорасли и съчки от скалите и не сме позволили да угаснат, откакто сме ги запалили за пръв път. Било е време, когато не сме имали огън. Записано е в хрониките ни. Нашата история се знае. Разказваме я на избрани подрастващи, те имат задължението да я запаметят и когато остареят, да я предадат на следващото поколение подрастващи. Обучаваме ги да запомнят всяка произнесена дума.

Това, което научавате от мен сега, не е част от въпросния летопис. Преди да подготвим младите по историята на нашето минало — те си имат име, наричаме ги Запаметяващите, — ние първо я обговаряме между нас. Една ще отбележи: „Не, не беше така“, друга ще й възрази „Напротив, така беше“ и все в тоя дух, докато постигнем съгласие и се уверим, че в разказа ни не се е промъкнало нищо невярно.

Интересува ви коя съм? Добре. Казвам се Мойра. Винаги една от нас носи името Мойра. Аз съм Цепка, родена съм в семейството на Бдящите, както майка ми и както нейната майка — тази дума е нова. Ако, достигайки подобаващата възраст, всички раждаме, значи всички сме майки, какъв е смисълът тогава да се назоваваме Майки? Бдящите са най-важното семейство в племето ни. Нашата задача е да бдим над Цепнатината. Когато луната изгрее кръгла и ярка, ние се изкачваме на скалното чело, където растат червените цветя, и ги берем, всичко застиламе с пурпур, после отприщваме водата от горния извор, а тя понася листицата надолу по Цепнатината, от върха до дъното, и кръвта ни потича. Искам да кажа при онези от нас, които няма да раждат. Добре де, не споря, лунните лъчи, а не багреният водопад на Цепнатината, отключват аления пролив. Но ние знаем, че ако не откъснем червените цветчета — ситни и нежни като ония мехурчета по водораслите, дето кървят при допир, — ако не го направим, няма да дойде и нашето течение.

Цепнатината е онази скала там, тя не е вход към пещера, сляпа е, но е най-важното нещо в нашия живот. Открай време е било така. Ние сме Цепнатината, Цепнатината е нас, затова винаги сме се грижили да не обраства с филизи, които после да избуят в дървета, нито с храсталаци. Тя представлява чист срез в скалата и завършва с дълбок подмол. Всяка година, когато слънцето докосне върха на ей оная планина там — тогава е студеното време, — ние убиваме една от нас и хвърляме тялото й от ръба на Цепнатината в дупката. Казвате, че сте преброили костите, но не виждам как може да сте го сторили, след като част от тях отдавна са станали на прах. Твърдите, че ако сме хвърляли по едно тяло всяка година, не е трудно да се изчисли по костите от колко време го правим. Е, щом смятате, че е толкова важно…

Не, не мога да кажа как е започнало. Нашите предания мълчат по този въпрос.

Стариците трябва да са знаели нещо.

Не ги наричахме така, преди да започнат да се раждат Изродите. Нямаше защо. Така или иначе бяхме само женски, само Цепки, а относно това, че са стари… ние не разсъждавахме по този начин. Хората се раждаха и живееха колкото трябва, освен ако някоя не се удавеше при плуване, не пострадаше при злополука или не бе избирана за хвърляне в Цепнатината. Телата на умрелите полагахме на Зъбера на смъртта.

Не, не знам колко сме били тогава. Когато и да е било това тогава. Имаме си пещерите, те са колкото пръстите на ръцете и краката ми, големи са и проникват дълбоко навътре в скалите. Във всяка пещера живеят еднородни хора, семейство, Бдящите, Рибарките, Плетачките на мрежи, Лечителките, Берачките на водорасли. Така си викахме. Аз се казвах Бдяща. Не, какво значение има дали наричаме еднакво няколко души? Нали щом погледнете, разбирате коя е?

Името ми Мойра е от новите думи.

Ние не мислехме по този начин, съвсем не смятахме, че към отделния човек трябва да се обръщаме различно. Понякога виждам живота ни тогава като унес, сън, всичко е забавено и лесно, нищо не се случва, само луната е огромна и ослепителна, а червените цветчета се стичат по Цепнатината.

И, разбира се, раждаха се бебета. Те просто идваха, и толкоз, никой не правеше нещо, за да се появят. Ние май вярвахме, че ги начева луната или големите риби, но ми е трудно да си спомня какво ни е минавало през ума, беше съвсем като сън. Мисленето никога не е било част от нашата история, само случките бяха.

Гневите се, че казвам Изроди, но вижте се само. Погледнете себе си, а после — мен. Хайде, давайте. В момента не нося пояса на червеното цвете, така че можете да ме огледате. А сега погледнете Цепнатината, не сме ли еднакви, Цепнатината и Цепките? Не е чудно, че вие се покривате там, но ние няма защо да го правим. Приятни сме за окото като мидите по скалите след буря. Красиви сме — вие ни научихте на тази дума, обичам да я използвам. Аз съм красива като Цепнатината с омайните червени цветя. А вие целите сте на буци и чворове и си имате онова дълго нещо, което, мине не мине, пръска струйка като морско църкало. Защо се учудвате, че когато се родиха първите бебета като вас, ние ги оставихме на орлите?

Открай време изхвърляхме повредените бебета там на чуката, отвъд Цепнатината. Едната й стена израства от Зъбера на смъртта, да, така му викаме. Не задържахме при нас развалените бебета, не задържахме и близнаците. Внимавахме да не се умножаваме прекалено, така беше по-добре. Защо ли? Защото отколе е така, никога не ни е хрумвало да променяме нещата. Не раждахме много, може би по две-три деца на пещера за дълго време, а се случваше някоя пещера да остане и без бебета. Естествено, радваме се, когато се появяват малки, но ако запазвахме живи всички новородени, нямаше да има място за нас. Да, знам какво ще кажете — да си намерим по-просторен бряг, но ние сме тук от памтивека, как да напуснем Цепнатината? Тя е нашето място, винаги е била.

Когато изнасяхме на чуката повредените бебета, орлите долитаха да ги вземат. Ние не убивахме невръстните, вършеха го орлите. Те наблюдават ей от оня връх — виждате ли го? Оная точица там е орел-великан, голям е колкото човек. Ние полагахме на камъка всички Изроди и гледахме как орлите ги отнасят към гнездата си. Така я карахме дълго, много дълго според нас, но по едно време Стариците (както ги нарекохте вие) се разтревожиха, че племето ни в пещерите силно намалява, защото взеха да се раждат много Изроди — дори повече от нас, жените.

Мъже, жени. Нови думи, нови хора.

И тръгна тя такава, вместо да очакваме ражданията с радост, ние се страхувахме и когато поредната от нас видеше, че детето й е Изрод, тя се срамуваше, а другите я намразваха. Не завинаги, разбира се, но мигът, в който съществото излизаше от тялото й, беше ужасен. Все по-малко от нас ходеха да ловят риба и да събират морски дарове. Стариците започнаха да се оплакват, че не им носим достатъчно храна. Да, храним ги открай време и им заделяме най-добрите ядива. Не зная защо, просто го правим. После изведнъж хората в пещерата на Рибарките спаднаха наполовина, та се наложи Цепки от други семейства да станат Рибарки.

Признавам, странно е, дето ни веднъж не се сетихме да се запитаме какво се случва от другата страна на Орловия рид. Вие винаги говорите, че сме глупави, но ако сме толкова глупави, как живеем отвеки спокойно и честито, много по-дълго от вас, Изродите. Нашата история стига далеч назад, и вие го казвате, а вашата е кратка. За какво ни е притрябвало да обикаляме, да търсим нови места и да се питаме за орлите? Защо да го правим? Та ние си имаме всичко, което желаем, тук, на нашето място от острова — думата е ваша и вие ни казвате, че островът бил голям. Добре, похвално, но това променя ли нещо за нас? От нашето кътче ние гледаме как с идването на нощта слънцето слиза в морето и как изсветлява луната, когато настъпва денят.

Много време след като се появи първият Изрод, зърнахме долу на крайбрежието точно под Орловия рид едно от вас, сбърканите същества. Беше се омотало през кръста с рибя кожа, като нас в периодите на червеното цвете. Под препаската се забелязваше чворестата издутина, която ни изглеждаше гадна и грозна. Родено от нас, то бе пораснало. Как се бе случило това? Стариците наредиха да се спотаим, да го издебнем и щом се появи отново на брега, да го убием. Но после сред тях избухна разногласие и някой подхвърли следващия път, когато оставим поредния Изрод да умре на чуката, да се изкатерим до венеца на рида и да проследим къде ще го завлекат орлите. Неколцина го сториха. Били много уплашени, подчертаваме това в преданията, на които учим нашите подрастващи. Ние нямахме навик да обикаляме околността, а до Орловия рид бе немислимо да отидем. Никоя от нас не бе стигала дотам. Да, зная, не е далеч, една кратка разходка.

Видели как орелът грабнал с нокти Изрода, отнесъл го към рида, но вместо да го пусне в някое гнездо, той прелетял възвишението и се спуснал надолу от другата страна към долина, където имало колиби. Дотогава никоя измежду нас не бе виждала ни колиба, ни навес, откакто се помним, се приютявахме в нашите пещери. Колибите приличали на чудати животни, така ги изумили, че едва не побягнали към дома. Орелът оставил бебето, няколко от съществата го поели, а на птицата дали много храна. Сега знаем, че била риба. Занесли бебето в една от колибите. Видяното уплашило Бдящите и те хукнали назад да известят Стариците. Новината, която донесоха, беше непоносима, ужасяваща. Зад Орловия рид живееха не Цепки като нас, а Изроди, пораснали. Оцелели, въпреки че бяха недъгави и грозни. Така схващахме тогава положението. Бяхме ни живи, ни умрели от страх, потресени, не знаехме какво да мислим или правим.

Скоро след това пак се пръкна едно от съществата и Стариците казаха да го хвърлим в морето от оная скала. Занесохме бебето на скалата. Но никой не искаше да се отървем от него, защото вече знаехме, че то може да живее и порасне, а блъснем ли го във вълните, ще го убием. Всички ние плуваме и се носим по водата, щастливи сме в морето, но бебетата ни — тях трябва да ги учим. Нашите заплакаха, разхлипаха се, бебето също ревна и понеже Стариците не ги чуваха, съвсем се разколебаха какво да правят по-нататък. Дотук само ненавиждахме Изродите, а сега вече и се страхувахме от тях, защото знаехме, че живеят от другата страна на рида… Вижте, вие ме накарахте да ви разкажа какво се е случило, защо се сърдите тогава? Сигурни ли сте, че ако във вашето племе се бе родила някоя като нас, Цепка, нямаше да я обявите за Изрод само защото е различна от вас? Добре де, зная, че не можете да раждате, дадено е само на нас, заради което ни мразите, о, да, така е, но без нас нямаше да ви има и вас, нямаше да има никой. Да ви е минавало през ум? Ние създаваме хората, всички, Цепки и Изроди. Какво щеше да стане, ако ни нямаше? Замисляли ли сте се?

Стояха на скалата с ревящото бебе, един огромен орел се появи и описа кръг над тях, нададе крясък, после втори, те замръзнаха от ужас. Орлите са толкова грамадни, че могат да отнесат и възрастен човек, немного надалеч, но бе съвсем по силите им да вдигнат от скалата някоя от нас, може би онази с бебето, да я отмъкнат и да я пуснат в морето. Можеха и да ни изблъскат с исполинските си криле една по една във вълните, които се разбиваха с трясък в острите скали. Но това не се случи. Орелът се стрелна от небето, сграбчи с нокти бебето и отлетя обратно към Орловия рид.

Цепките не знаеха как да постъпят. Бояха се да кажат на Стариците за станалото. Не помня някоя да бе споменавала преди, че се страхува.

Тогава започнаха да правят друго. Родеше ли се Изрод, младите уж отиваха да го хвърлят във вълните, а се отдалечаваха, така че да не ги вижда никой, но писъците на бебето да привлекат орлите. Поставяха детето на скалата и чакаха, докато птицата долети и го прибере. По това време вече се раждаха поравно Изроди и Цепки, такива като нас, такива като вас.

Не сте ли се замисляли колко е странно плоското ви тяло да има отпред зърна? Не можете да ги наречете гърди, нали? Защо изобщо ги имате тия зърна, след като не служат за нищо? Не можете да накърмите дете, безполезни са.

Да, сигурна съм, питали сте се, вие винаги забелязвате и задавате въпроси. Е, какъв е отговорът ви?

После една от Стариците рече да запазим един Изрод, един от вас, и да го оставим да порасне, за да видим дали ще става за нещо.

Не беше никак лесно, защото орлите ни следяха неотлъчно, наложи се да крием новороденото от острия им взор.

Наистина ми е неприятно да си спомням какво стана с онова бебе. Разбира се, аз само чух за случилото се, но то е част от нашето сказание, Запаметяващите са го разказвали безброй пъти, затова сега ще чуете от мен само отделни моменти от, както му викаме, случая.

Гузни сме за следващия откъс. Имаше несъгласия и дори тежки разправии. В нашите предания се отбелязва, че преди това никога не сме стигали до подобни свади. Някои Старици не даваха дума да се издума за първото уродливо бебе и стореното с него. Други се препираха има ли смисъл да съставяме своя история, щом ще режем части от нея. Ако питате мен, много неща липсват. Това, което знаем със сигурност, е, че най-напред никоя не поиска да го кърми. Съществото беше вечно недохранено и по тази причина денонощно ревеше от глад. Което пък привличаше орлите постоянно да кръжат отгоре, за да разберат къде крием бебето. В края на краищата то си получаваше дажбите, но докато му пускала живителния сок, хранителката му го щипела и наранявала. Първото изчадие много се намъчи.

Тогава една от Стариците изкомандва да престанем — или решаваме да го оставим да живее и се грижим за него, или се отказваме, но като му правим тия работи, го убиваме. Какво му правехме ли? Онуй нещо отпред, дето го имате всички, бучките и дългуча, искахме да си играем с него. Малкото пищеше, врещеше, бучките му се подуха, възпалиха се, загноиха и започнаха да изпускат смрадна течност. Тогава една от Стариците отсъди, че Изродите са съвсем като нас, с изключение на онова нещо отпред и плоските гърди. Иначе съществото беше съвсем като нашите бебета. Махни му нещото отпред да видиш какво ще стане… ами, отрязаха му го и то умря. През целия си кратък живот то не спря да се дере и вие, а когато се роди второто изчадие и го оставихме живо, постъпихме по-добре с него, но не ми се говори за това как се отнасяхме с малките грозничета. Мисля, че някои от нас се срамуваха. Та ние не сме жестоки хора! Няма летописи за наши издевателства — не преди да се пръкнат Изродите. Съществото, което се опитахме да отгледаме, изпълзя от пещерата, където го пазехме, един бдителен орел се стрелна като мълния отгоре и го отнесе през рида при другите. А как бяха оцелели ония бебета, нямаме представа.

После изведнъж се народиха доста Изроди. Някои Старици поискаха да си оставим едно за игра, други се възпротивиха. Както е отбелязано в преданията ни, положихме едновременно много бебета на Зъбера на смъртта и вместо един-два орела, долетяха толкова, колкото бяха съществата, ние само гледахме как ги отнасят зад възвишенията. Как са оживели? Та те не могат без мляко! Според някои една млада Цепка пожалила гладните бебета и сама прехвърлила хълмовете, заварила ги да пълзят къде ли не, разплакани, и накърмила толкова от тях, колкото могла. В нашите гърди винаги има мляко. Те са полезни. Не са като вашите.

Разправят, че останала при Изродите, но истината е, че никой не знае какво се е случило. Иска ни се да вярваме, че е така, защото, мисля, ние се срамуваме от другото в историята, въпросът обаче как са оживели бебетата, без да бъдат хранени, си стои.

В едно предание се разказва как две от нас седели край морето, любували се на вълните и мине не мине, се плъзгали във водата да поплуват, там видели две риби, ние им викаме кърмилки, защото изглеждат точно като нашите гърди, големи издути пихтии, но с щръкнали дългучи като на Изродите — едната си го пъхнала в другата, а във водата се впръснали ситни яйчица.

Тогава за пръв път сме се досетили, че особеностите на Изродите служат, за да се произвеждат яйца, но ако е така, защо и за какво е всичко?

За мен това предание си е чиста измислица, но нещо подобно все пак трябва да е станало.

Стариците започнаха да умуват по въпроса, след като им съобщихме — под „ние“ разбирам младите, които намериха всички тия вести за прелюбопитни. Няколко от младите прекосиха билото и щом Изродите ги видели, награбили ги и хлъзнали дългучите си в тях, така станахме Той и Тя и се научихме да казваме „аз“ и „ние“ — но за събитията след това има не едно предание. Да, зная, думите ми не внасят нужната яснота, но вече ви обясних, разказите са много, откъде да знаем кой от тях е верният? Не след дълго ние, Цепките, изгубихме способността си да раждаме без тях, без Изродите — без вас.