Дорис Лесинг
Цепнатината (14)

Докато чета думите, произнесени за пръв път от не толкова далечни на онова време люде, се натъквам на…

„И тогава…“ Но кога?

„След това…“ След кое?

„Скоро…“ Колко скоро?

И тук настоящият историк, предишните изследователи и всички бъдещи хронисти сме принудени да спрем. Записките, като цяло нечетливи, непълни и подвеждащи, разказват история със своя вътрешна логика, невинаги уловима веднага, но определено гарантираща правдоподобност. А после изведнъж историята прекъсва. Някои теми продължават, например за враждата между Стариците и новите. Или как възниква съзнанието за общност и взаимопомощ между двата вида хора, Цепките и техните потомци — каквито всъщност били бившите Изроди, жителите на долината. Двете племена живеели доволно, леко и удобно, а орлите бдели над тях. Но записките секват. Да си припомним все пак какво спира. След като историята зависела от преданията, Паметта и Запаметяващите, прекратяването не е било лесен процес. Известно ни е, че най-напред общността или народът вземали решение какъв летопис ще водят. Иначе, ако едно събитие или поредица от събития се разказват и преразказват, изникват толкова версии, колкото са и разказвачите. Когато някоя случка трябвало да се помни, определени хора, все едно кои, имали за задача да се произнесат дали еди-коя си, а не друга версия ще се увековечи. Разказването се упражнявало — забавно е да си представим как е ставало това, с жлъч, с караници? Чия версия ще възложат на Запаметяващите да усвоят? Накрая разказът, тоест историята, добивал толкова завършен вид, че никой да не го оспорва открито. После настъпвал процесът на слушането и изговарянето на историята на глас. В пещера ли? Във всеки случай далеч от рева на морето или от свистенето на вятъра в гората. Набивали я в главите на Запаметяващите, навярно не една и две. Мине не мине, някой или неколцина искали да им преповтарят историята, за да я подложат на проверка от живите й свидетели. Още ли е съща случката? Не се ли е размила? Нищо ли не е изпуснато? Едва тогава провереният и утвърден епизод грижливо се предавал на следващия от веригата, който поемал историята на племето, на народа. Сериозно дело, нали, въвличащо всички!

Не, замислим ли се по-дълбоко, виждаме, че устната история може да бъде творение, а след това и собственост, само на цял народ. Да си представим например кой — и как — е взел решение да се помни борбата между Стариците и Мойра, която и да е била жената, наричана с това име. Със сигурност Стариците не са приели версията на Мойра за събитията. Кой е определял дали тази или онази Цепка, а не друга или други, ще пази историята в паметта си? Същото важи и за нашите хора, момчетата. Преданията ни гъмжат от незабравими смешки за Стариците, които категорично няма да се съгласят и с една дума от версията на нашето пълно единомислие.

Длъжни сме да държим сметка за факта, че и Цепките, и ние сме водили хроники внимателно и грижливо векове — наблягам, — векове наред. Много време. Какво се е случило после?

Някои си мислят, че разказването продължавало ли, продължавало, още, отново, без особено да се променя, толкова дълго, че хронистите изцяло попили стилистиката на течащото време и затова обилно използват фрази от рода на „Те имаха навик…“, „По стар обичай…“, „Постоянно минаваха (връщаха се, правеха, казваха, приемаха…)“, все словосъчетания, означаващи продължителност на мисълта и поведението. Подобно на други историци, аз стигнах до извода, че в този безмерен период са измрели поколения хронисти и Запаметяващи, но по някаква незнайна причина не е било направено усилие да се задейства отново процесът на колективната памет.

Сбъркали сме: оказа се, че животът в двете общности е бил съсечен с един замах, а приятното, неусетно развитие в тях прекъснало изневиделица.

И в двата разказа първата дума за катастрофата е „Шума“: „Когато започна Шума…“, „Шума продължи…“, „Не знаехме откъде идва Шума, някои от нас полудяха…“

„Шума“ бил вятър, връхлетял навярно от изток, толкова стихиен и разрушителен, че отначало всички го взели за свръхестествена намеса.

Преди да помете брега на Цепките и долината на момчетата, вятърът обрулил острова от единия до другия край, повалил горите и развилнял морето, превърнал го в побесняла хала. Вятърът виел, ревял, стенел и свистял, той бил Шума, невъобразимото нещо. Хората познавали вятъра, откакто се помнели, но другия — свежия, който си играел с вълнички, полюшвал клони, разшепвал листа, а това! Този Шум! Дори ние след толкова време се питаме що за явление е било то. Какво може да предизвика толкова могъщ вихър, че да изравни със земята бездънни лесове, да откърти от планините канари, да вдигне облаци отровен прах до небето и да не спира, да продължава, да трещи и громоли незнайно колко дълго? Всички сме преживявали големи бури, виждали сме да падат дървета. Какво в природата може да породи вятър като Шума, помел целия остров?

Момчетата в паянтовите заслони до гората били безпомощни пред него, той ги подхвърлял, въргалял ги, запращал ги в реката. Те не намерили и едно местенце в красивата си долина, където да се скрият. Горе в планината не излитал ни един орел — в безкрайните дни и нощи на Шума повечето птици загинали или пострадали. Ниско прилепени към земята, момчетата изпълзели до орловия рид, минали през смачкани гнезда и ранени птици, проправили си път до пещерите над брега от другата страна и там момичетата ги приели с радост, доволни от присъствието им. Всички били дълбоко объркани от страх и от осъзнаването на собствената си безпомощност. Те си нямали — така поне смятаме ние — олицетворение за Шума, не се молели, мисля, на едно или друго въплъщение на вятъра. Всички, дори тези, които не се отделяли от брега, се изпокрили дълбоко в пещерите и разтреперани плачели заедно. Никой не споменава Стариците и по това единодушно съдим, че те вече били измрели, а никоя от младите не била достигнала още сана и положението на Стариците. Пещерите над морето се препълнили с народ, гладен и уплашен. Хората не можели да излязат в бурята на риболов, нито да напалят огньовете. Шума продължавал, не спирал, сякаш щял да засмуче във фунията си целия остров.

Каква сила надигнала стихията? Откъде духал вятърът? Дълго време хрониките не били възобновени, но когато станало и това, в тях вече се говорело как всяко новородено е скъпоценно, трябва да бъде закриляно, да се поверява на възрастен човек, който да се грижи и бди над него. Опустошението в двете общности било катастрофално, тълкуването на Запаметяващите е, че още малко и всички живи хора на брега и в долината щели да изчезнат. Една страховита буря — или Шум — можела да го направи. На Запаметяващите вменили постоянно да повтарят в преданията „Толкова малко сме“, може би за да не се забравя.

От времето на Шума — големия вихър — в разказите, както от брега, така и от долината, се появява нова нотка: вятърът всял у хората страх, какъвто преди това не познавали — така поне изглежда. Те станали неспокойни. Внезапността на изненадата от Шума променила всички без изключение. Разбира се, произшествия ставали и преди — смърт, удавяне, злополучната поява на мъжете, но Природата, техният надежден приятел, никога не ги била нападала така убийствено! „Това може да се повтори.“ Шума, вятърът, им показал колко са безсилни.

Щом станало възможно, момчетата се върнали в долината. Има свидетелства, че не могли да издържат на надзора и режима на жените. Освен това се чувствали неоценени. В апогея на Шума, когато от дни, че и от седмици, никой не бил слагал залък в уста, момчетата пропълзяли по корем до брега и събрали рибите, изхвърлени от свирепите вълни. Наклали големи огньове в празните пещери и изпекли рибата. Подгонени от вятъра, на брега излезли цели стада полудели от ужас животни, момчетата убили с лъковете и стрелите си достатъчно от тях, за да се нахранят всички. А жените не показали никакво възхищение от тяхната находчивост. И както винаги, постоянно се оплаквали — пещерите били разхвърляни, вмирисани.

Затова се върнали в долината, но лесния живот, който помнели, го нямало.

Огромни площи от девствената гора, техния дълговечен обет за изобилие, били изравнени със земята. Невъзможно станало дори да влизат в нея, покосените дървета и клони я правели непроходима. Пострадали животните и птиците. Когато се върнали, момчетата не могли да познаят мястото си. Порутените заслони и колиби били завзети от зверове, намерили в тях подслон. Цялата долина била изровена и осеяна с животински изпражнения. Утъпкана диря водела от покосената гора до брега на реката, водопоя на животните. Вятърът бил разнесъл вода навсякъде, така край реката се появили блата, тръстики и треви стърчали от вълничките по плитчините.

Момчетата не побягнали обратно към пещерите, опитали се да оправят лагера си. Занесли риба на мястото на орлите и отначало никой не се появил да я вземе. Но скоро птиците охотно приели да ги хранят. Шума осакатил много орли, оставил ги с пречупени крила и крака. Момчетата, които нямали страх от грамадните птици, се опитали да помогнат, дори изпратили до пещерите вестоносец да помоли да им пратят някоя добра лечителка. Оттогава орлите започнали да виждат приятели и в жените, както в момчетата.

От същия период датира и грижовното отношение към всички деца, Цепки и Църкала, но тук май е мястото да възпроизведа един фрагмент от историята. „Слухът, че първите мъжки деца били наречени Изроди и понякога се отнасяли лошо с тях, дори ги убивали, трябва да се приема точно като слух. Като приказка, задоволяваща някаква своеобразна психологическа истина. Днес се приема, че нашите най-ранни предци са мъже и ако питате как са се възпроизвеждали, отговорът е, че орлите ги мътели от яйцата си. В края на краищата едва ли е случайно преклонението към величествените птици в стотиците митове за нашия произход. По-лесно е да повярваме, че наши прародители са орлите или дори сърните, отколкото, че началото на хората е еднополово и женско, а мъжете са по-късно достижение. Защо мъжете ще притежават гърди със зърна, ако някога те не са имали практическо приложение? Защо да не са раждали от пъповете си? Възможностите са безкрай и всяка е по-вероятна от идеята, че жените са се появили първи на света. Поначало хрумването, че мъжете са спомагателни пришълци, е неправдоподобно: очевидно е — по природа те са първи, затова Природата ги е сътворила първи.“

Този фрагмент определено е много по-късен от всички, с които разполагаме. Той е от нашата история — мъжката.

В записките след Шума присъства една постоянна тема — осъзнаването на изначалната и неизбежна заплаха, на опасността в живота, а оттам и страхът за новородените и децата.

Отдавна било минало времето, когато момченцата трябвало да се страхуват от посегателствата на някои жени. Нищо не налагало поредният малък Изрод, появил се на бял свят, светкавично да бъде прехвърлян в долината за отглеждане. От самото начало на своето съществуване момчетата доказали, че са способни да се грижат за новородени — те научили сърните да кърмят бебетата, по-големите момчета отговаряли за най-малките. Понякога пазели и невръстни Цепки, често се случвало някое момиченце, пристигнало в долината с майка си в периода й за разплод, да моли да го оставят при мъжете. Децата, момченца и момиченца, харесвали долината, така както други предпочитали да живеят на морския бряг.

Угаждали им, закриляли ги, обичали ги — момчета, момичета, без разлика.

Жените отдавна загубили способността си да зачеват от благодатния вятър или осеменяващата вълна, вече ги оплождали само мъжете. Минало обаче известно време докато и едните, и другите го проумеят. Вероятно е било необходимо да натрупат възприятия, за да стигнат до прозрението, може би болезнено, че за да имат деца, на жените са им необходими мъже. Означава ли това, че и двете страни са проумявали по какъв начин бебетата се настаняват в женските утроби? Продължили ли са да живеят у хората представите за заплождащите ветрове и вълни, изведнъж ли е блеснала истината? Когато жените изгубили способността да забременяват от само себе си, навярно започнала да се отдръпва и самоувереността им, а това е мъчително усещане. Склонен съм да мисля, че фактът е станал видим и за двете страни по едно и също или поне близко време. В края на краищата от началото на нашата хроника (която държи да показва двете гледни точки) ненадейното усвояване на дадено познание или разбиране е общо явление и за двете групи, просто Природата така управлява стопанството си. Изневиделица един, два или три индивида се оказват различни, мислят различно, подчиняват се на нови инстинкти. Според мен осъзнаването, че тъкмо чудовищното (някога) устройство на мъжа поставя бебето в тялото на жената е дошло отведнъж. Внезапно истината станала очевидна.

Наред с постоянните притеснения и тревоги, че децата са недостатъчно и това прави племето им уязвимо, мъжките (нашите) предания са пълни с оплаквания от непрестанните натяквания на жените. Те показвали на мъжете, че ги смятат за непълноценни, и днес май идва ред на въпроса дали по този начин не са изразявали дълбокото си недоволство, задето са станали така първостепенно зависими от мъжете.

А докато се случвало всичко това, действал и един по-стар модел (да го наречем Предшум).

Всички бебета се раждали в пещерите над морето, играели си във вълните и растели в сигурна среда. Повечето жени живеели в пещерите, защото не харесвали долината, а повечето мъже населявали долината. Гостували си непрекъснато. Момичетата отскачали до долината, когато идвал моментът, а понякога мъжете прекарвали известно време в пещерите. Момченцата вече не били отглеждани от мъжете, а заедно с момиченцата. Пещерите, препълнени с деца от двата пола, не изглеждали много по-различно от сборищата на нашите деца. Малките момиченца и момченца често отивали заедно в долината. За едните и другите тя била дивно и вълшебно място.

Жените не одобрявали ходенето на децата в долината — логичното възражение от тяхна страна би звучало по следния начин: след Шума голямата река се носела по-мощна и буйна отпреди и била опасна за децата. Новопостроените колиби и навеси били мръсни и разхвърляни, както и преди, и макар на децата да им харесвало така, жените, възмутени, все гледали да ги задържат при себе си на брега. Но и това се променило, защото станало обичайно, когато наближат седемте, момченцата да напускат майките си и пещерите и да отиват да живеят при мъжете. На език, който и днес не ни е чужд, момчетата описват пещерите, брега и майките си като меки и лигави. А те искали да минат през ритуала на посвещението в могъщата страховита река, необходим за възмъжаването на всяко момче. Не след дълго всички момчета възприели практиката да напускат пещерите, за да изкарат обучение по справяне с опасностите на ледените, дълбоки и смъртоносни речни течения. Едно загинало, после и второ, но мъжете, изглежда, преценявали, че рискът е разумен.