Дорис Лесинг
Цепнатината (16)

С времето животът край реката се променял. Появили се лодки, някои били просто еднодръвки, други — навързани тръстики. Край реката вдигали празненства, идвали всички жени, угощавали се, танцували. Не си представяме в зората на човешкия род веселбите да са били в духа на „така правим от памтивека“. Сега — говорим за векове, цяла вечност по-късно — главна роля в забавите играели огънят и готвенето на месата от горския лов.

Юношите, момчетата и момичетата, вече редовно се срещали при Зъбера на смъртта, отдавна забравил собствената си страховита история, и си правели състезания по бягане, борба и всякакви акробатики. Немислимо е отпуснатите, дебели и тромави жени от прастарите времена да са участвали в борби и бягане. Затова трябва да приемем, че тяхната физика се променила — силните и мощни тела с предпазни пластове тлъстини вече били отънели, момичетата, които плували по-бързо, отколкото вървели, станали подвижни и гъвкави.

Междувременно — много дълго междувремие — малките момченца вдигали вой до небето да участват в живота край реката. Те не били като нашите галени деца, дето все си играят на войници и мерят сили под вечно бдящия поглед на робите, а подвизите им на миниатюрни легионери извикват разтапящи усмивки. От съвсем малки онези деца знаели пътя през планината. И било безполезно Мойра и нейните наследнички да им заповядват „Не ви пускаме!“. Как да наложат забраната си? Безстрашните момченца, някои още съвсем малчугани, сами намирали пътя към долината, жените да се карат и гълчат, колкото си искат.

Там всичко вървяло по-лесно. Сега вече Цепките и Църкалата се изравнили по брой — това е наше заключение, — момчетата се отърсили от постоянната си напрегнатост и нужда, причините за които още не разбирали. Не че ние имаме право да твърдим какво са разбирали тогава и какво не. Как например осмисляме днес думата „разбирам“? Едно е да речем: „Знаем, че Цепките идват при нас и си играем, а после те раждат бебета“. Добре, но е далеч от онова, което според нас са си мислили момичетата. Те сигурно са знаели, че без „игрите“ им с момчетата няма бебета. По време на страшния вятър, Шума, съвкупленията секнали и ако не момчетата, то поне Цепките трябва да са забелязали, че в нормалния период не се появили бебета. Дали са казвали след „девет месеца“ или нещо подобно? Не знаем. Но били наясно, че след определено време идвало бебе, все едно момиче или момче.

Цепките непрестанно натяквали, че мъжете излагат момченцата на опасности, а най-силно роптаели срещу голямата река. Малките не трябва да доближават реката, настоявали жените.

О, да, жените мразели долината! В преданията и песните за онова време намираме ясно и недвусмислено доказателство. По-силно от всичко ненавиждали реката, опасна дори за тях, да не говорим за бебетата и малчуганите. Темата „Колко малко сме, колко лесно умираме“ — думи от песен — е повтарящ се мотив в хрониките. Мнозина изчезнали в реката.

Тя се носела бърза, дълбока и студена и който искал да се изкъпе в нея, освен най-силните млади мъже, трябвало да се задоволи със спокойните, мързеливи и плитки води на някой залив или ръкав. А ето че хората, родени на морския бряг, за които открай време водата била дом, колкото и сушата, насъщна като въздуха, дарителка на благодат, сигурност и естествена среда, я припознали като враг. По настояване на Цепките поставили пазачи край реката да спират децата да не влизат. Поотрасналите момчета с желание поели задачата. Справяли се с малките не по-зле от жените. Нали те отгледали много от тях с помощта на орлите! Нали те научили сърните да кърмят бебетата! Работата не е в това, че не знаят как да се грижат за невръстните, просто са небрежни, оплаквали се жените, мъжете забравят. Някой от големите вземе та се заиграе с мъника, който се домогва до мамещата вода, после играта стане обща, защото се включват и други дребосъци, първото е забравено, в суматохата може и да го блъснат в реката. Жените се карали на големите момчета, опитвали се да ги научат на постоянство в грижите. Накрая в крайбрежната стража влезли и жени: не можели да разчитат, че момчетата няма да зарежат задълженията си.

По онова време Цепките вярвали, че момчетата страдат от някаква умствена недостатъчност: нямали нормална памет. Това убеждение се разгърнало до извода: „Раждат се нормални, но след известно време започват да мислят само за църкалата си“.

Една игра, която си измислили момчетата, предизвикала жестока разправия.

По-буйните, а това далеч не означавало само по-големите, започнали да бягат от безобидния залив и да скачат в шеметните бързеи на главното течение. Оставяли се водата да ги носи, докато ги изхвърли на един малък остров по-надолу. Там се изкатервали на четири крака по стръмното, почивали си и предприемали опасно плуване до брега, за да се върнат в залива и да се пльоснат в плитчините, а после пак да хукнат обратно към студените разпенени води. Случвало се, ако течението влачи я пън, я клон, да го докопат, да се вкопчат в него и да го използват за опора при спускането. Жените не вършели подобни работи, тоест възрастните, но някои млади Цепки се включвали. Жените всъщност не били съгласни в лудориите да участват малчуганите. Прекалено опасно било, едно от малките се изпуснало и се удавило.

Отбелязва се, че жалили за това дете, отношението им към него било съвсем различно от нехайството и безразличието към предишните смъртни случаи. Това дете им било скъпо. Не го оставили на водата, прибрали го от островчето, където телцето се заплело в подводните корени. Заровили го в края на гората и натрупали отгоре камъни, за да не го разнесат животните.

От този момент често се говори за големи зверове, които нападали иззад дърветата.

Освен край опасната река, поставяли пазачи и около големите огньове, поддържани ден и нощ, за да прогонват хищниците.

Така в живота им навлиза ново обстоятелство — постоянно да се съобразяват с опасности и заплахи: „Колко малко сме, колко лесно умираме“.

Това е причината днес да смятаме, че този период продължил много дълго, достатъчно, за да се появят нови обичаи, чувства и идеи.

Какво са изпитали при заравянето на малкото дете? Какво — когато са умирали Стариците? Дали са положили риба до гроба на детето за пътуването му към отвъдното? Вярвали ли са в живота след смъртта?

Когато детето загинало — според Цепките заради немарливостта на юношите, — момичетата от брега поискали разговор с момчетата, настояли да се вземат мерки за безопасност.

Мъжете предложили да се срещнат на определено място на брега. Преди това да си направят празник. Настъпила всеобща радост и вълнения, „игрите“ продължили цяла нощ, а пълната луна надзиравала забавата. В такава нощ не е трудно да повярваш, че някога, преди да се появят момчетата, луната пълнела утробите на Цепките. Никой не заспал, по изгрев слънце момичетата още съблазнявали момчетата за „игри“. Дори се пообидили, когато момчетата заявили, че е време да се преместят в другия край на плажа, определен за общото разискване. Всъщност то не се състояло, друго занимание притеглило момчетата — денят бил особено благоприятен за любимото им развлечение, защото приливът бил дотъркалял много подходящи камъчета. Момичетата описват този ден с раздразнение и яд, а момчетата отбелязват само, че „както винаги, момичетата много мрънкаха“.

Случило се следното:

За разлика от високите скали, така добре познати на жените, този морски бряг представлявал дълга ивица бял пясък, осеян с огладени от морето, приятни на пипане камъчета, и жените се хванали да правят точно това — да премятат камъчетата в ръце и да умуват как да си направят гердани и други украшения.

А мъжете се наредили по ивицата, докъдето стигали вълните, и започнали да хвърлят камъчетата, плъзгайки ги ниско над водната повърхност, за да подскокнат веднъж, два, три пъти, преди да се врежат във вълничката и да изчезнат.

— Какво правите? — попитали жените, а мъжете отговорили:

— Това е най-хубавото време за хвърляне на камъни. И да се сърдите, и да не се сърдите, няма да го изпуснем.

— Нали дойдохме да говорим как да пазим момченцата?

— Ами, почакайте.

И продължили да хвърлят камъните, въодушевени от ловкостта си. Жените първо се озадачили, после се изумили и накрая дълбоко се засегнали.

— Какъв е смисълът? — питали се те. — Какво правят? Да не би да искат да им се възхищаваме!

Мъжете били голи, ако не се смятат препаските им от пера. Някои от момичетата виждали в това предизвикателство, покана, опитали се да ги съблазнят да оставят камъните и да си поиграят с тях. Но момчетата били изцяло погълнати от надпреварата, изобщо не им хрумвало да търсят възторга на девойките.

— Три… четири… пет… — отброило едно момче.

— Но моят подскочи шест пъти — възнегодувало друго.

— Не, беше пет.

Шегували се и се състезавали, мерили сили по сръчност и далекобой на замаха. „Сигурно ще им омръзне бързо! — мислели жените. — Какъв смисъл има в това? Какво си въобразяват, че правят?“ А мъжете не спирали. Времето било топло, после станало горещо. От нажеженото небе слънцето ги блъснало в главите. Жените се оттеглили на сянка, седнали, обгърнали с ръце краката си и гледали. Колко сръчност и търпение влагат мъжете в играта си! И за какво, питали нещастните погледи, които си разменяли момичетата. Дошло пладне, време да намерят по-дебела сянка, може би пещера, да поспят, да се позабавляват с игрите на жените. Тогава изведнъж като по сигнал мъжете прекратили играта си и започнали нова. Настъпил отливът и оголил хлъзгави черни скали, обрасли с водорасли. Мъжете, всички до един, най-малките момчета също, започнали да скачат от скала на скала, премятали се немислимо дръзко, но в повечето случаи успешно. Дори когато падали във водата и се наранявали, правилата на играта налагали да продължат. И така, докато установят кой скача по-далеч, най-далеч, по-бързо и най-ловко.

Едно от малките си порязало коляното, отишло при жените да го превържат с морска трева и бързо се върнало при другите.

Жените се възползвали от случая с раненото дете, за да обвинят мъжете в нехайство, но те очевидно не приели доказателството и с държанието си показали, че както обикновено, жените си измислят глупости.

Група младежи си тръгнали, без да им кажат довиждане, сякаш не ги забелязали. Небето угасило светлината си и жените се озърнали в очакване младежите да се върнат, но другите им обяснили, че отишли на лов и вероятно няма да се приберат цяла нощ. Ловците имали обичай да се спотаяват на подходящо място, за да издебнат животните на зазоряване, когато излизат от гората и слизат на водопой при вировете и потоците.

Останалите на брега младежи не подали знак, че обещаният разговор ще се състои: произшествието с порязания малчуган им стигало, няма да търпят още и то предварително намислени порицания от жените.

Тази нощ нямало веселба. Станали няколко сношения, но картината нямала нищо общо с предната нощ, независимо че луната се надвесила току над главите им.

На разсъмване, когато се събудили, жените открили, че наоколо не се мярка жив мъж. Как да не си помислят, че при вида на дълбоко заспалите техни женски, мъжете безшумно се измъкнали и избягали от тях? Да, със сигурност направили точно това.

Жените се отказали. Върнали се по брега до своите скали тъжни и разочаровани, с чувството, че са предадени, не ги умилостивила дори плячката, която по-късно ловците им донесли, насекли я и я наредили край огъня, готова за печене. Приличало на извинение.

Подобни ситуации очевидно се случвали неведнъж, затова коментарите, вменявани на Запаметяващите, често засягат умствените способности на мъжете. Предположенията са най-разнообразни. Луди? Да хвърляш цял ден камъчета по вълните трудно може да се приеме за рационално занимание. Така е, на моменти стават невменяеми. Да не би да им влияе пълнолунието? Е, след като пълнолунието направлява плодовитостта и мензиса на жените, вероятно може да разхлопа и общо взето здравия разум. Накрая стигнали до единомислие — може би мъжете са с всичкия си, но, изглежда, има неща, които недоразбират.

Въпреки това някои момичета отказали да напуснат долината на мъжете и заявили, че животът в нея им харесва. Но не минало много време и първо една, а после и други се прибрали сърдити и уплашени, били бременни, а когато коремите им започнали да се издуват, им заявили, че не са желани, колкото и да помагали при разрязването на труповете на убитите животни, поддържането на огъня и разчистването на боклуците и останките от пиршествата.

— Вървете си у вас! — казали мъжете.

Някои не искали да си тръгнат. Женският бряг, пренаселен с бременни, бебета и хлапета, не бил спокойно място, нищо че дребосъците безопасно лудували във вълните и навън като истински морски деца, като рожби на чайките и тюлените, а възрастните не се насищали на хладната прелест в шибащия прибой на вълните.

Все пак за много жени контрастът между женския бряг и мъжката долина бил твърде голям и трудно го понасяли.

Няма да е вярно, ако кажем, че мъжете не гостували на жените в просторните им пещери или че жените не посещавали мъжете.

Но избухнал сблъсък, който прогонил мъжете от долината и ги насочил към гората.

Младежите все измисляли безразсъдни подвизи и състезания, така веднъж си измислили игра, която „разярила“ Марона и тя изфучала през планината право при Хорса. Името Марона се появява едва тук, също и Хорса. Не знаем дали сричките Мар… Маро… Мер и така нататък представят определено лице или, както мислим ние, поредната водачка на жените.

Юношите имали обичай дружно да отскачат до Цепнатината, снабдени с въже (правели ги от дървесно лико); някой от тях овързвал въжето около кръста си и скачал на площадката, където изпаренията от костницата долу бързо го замайвали. Играта се състояла в това момчетиите, надничащите от горния скален ръб, да го изтеглят, преди смелчагата да си изпусне душата. Правели го всички, редували се; непрестрашилите се да надзърнат в Цепнатината не били признавани за пораснали.

Марона се появила при мъжете сама, там й съобщили, че Хорса тъкмо отишъл в гората на лов.

Според нашата хроника Марона физически нападнала Хорса и се наложило да я усмиряват. Според тяхната Хорса изобщо нямал чувство за вина, докато тя не му се разкрещяла в лицето, че никога не мисли какво прави и не си дава сметка за последствията… всеки знае как по-малките подражават във всичко на по-големите и ако също се опитат да скачат на платформата, ще използват въже от водорасли, което със сигурност няма да издържи, освен това са деца, няма да понесат изпаренията и не знаят как да се опазят „въжето“ да не ги повлече в бездната.

— Да не искаш да изтрепеш всичките ни деца? — викала Марона и Хорса, на когото до този момент изобщо не му хрумвало, че малките непременно ще последват примера на юношите, й изкрещял да не писка и да не вдига шум, той мигом щял да прекрати играта.

Дали Хорса се извинил, дали признал, че се отнесъл нехайно? Защото тя, естествено, била права. Лично аз не си представям Хорса да е приел, че е сгрешил, но нашата хроника гласи, че Марона си тръгнала „успокоена“, след като той се съгласил да постави денонощна стража на Цепнатината, за да са сигурни, че нито едно дете няма да припари до нея.

— Не те ли е грижа за нас? — питала през плач Марона.

Тази случка е привличала вниманието на стотици тълкуватели. Какво е имала предвид под „нас“? Очевидно названието „народ“ вече било изхвърлено от употреба. Дали е искала да каже, че мъжете нехаят за страданията на жените? Или за момченцата? („Малко момичета се изкушаваха да се подложат на изпитанието на изпаренията — казваха, че е кощунство, а Цепнатината смятаха за свещена.“ Подобно говорене по отношение на Цепките не се среща често в записките, затова, изглежда, трябва да направим извода, че те намирали религиозни доводи, с които да упрекват момчетата.)

Дали, както ни подсказва песента „Колко малко сме, колко лесно умираме“, тези жени и мъже живеели с идеята, че са единствените хора? В никоя хроника, тяхна или наша, не се отбелязва да са вярвали, че същества, подобни на тях или дори различни от тях, живеят някъде, „на друг остров“. Изглежда са вярвали, че земята им е остров, но се питам какво ли са смятали за остров. Един остров или земя предполага други острови и земи и скоро ще видим как Хорса тръгва да търси, ако не други хора, то поне други брегове.

Но да се върнем на нейната представа за „нас“. Тук определено се намеква за осъзнаване на опасност или няколко опасности.

Хорса вникнал във въпроса и според записките разсъждавал над него. Имало над какво да се замисли, защото поне двама от младежите му не издържали на отровните изпарения от Цепнатината и полетели в пропастта. Няколко от малките момченца пък се удавили в голямата река. Изтеглянето в гората било колкото мярка за сигурност, толкова и необходимост да избягат от непрестанните нападки на Марона.