Дорис Лесинг
Цепнатината (2)

Днес видях това.

В края на лятото от моето селско имение пристигат каруците, натоварени с вино, маслини и плодове, тогава къщата се изпълва с празничен вихър и аз ставам част от него. Подобно на домашните ми роби и аз следя от прозорците си кога воловете ще свърнат от пътя и ще спрат пред дома, ослушвам се за скрибуцането на колелетата. Днес воловете щураво се блещеха, подплашени от шума и блъсканицата по западния път. Кървясалите им очи бяха съвсем като туниката на Марк, оня роб със сплъстената от прах коса. Дебнещите зад прозорците момичета изтичаха към талигите — не само за да приберат в избите скъпоценните запаси, но и заради Марк, който през последната година се бе преобразил в красив младеж. Нагълтаният прах не му позволи да отвърне на поздравите им, той се втурна към помпата, грабна глиненото ведро, пи дълго, отново пи, обля с вода главата си и след оттичането й тръсна изникналата чернокъдреста къделя, от припряност изтърва ведрото върху ограждащия плочник и то се пръсна на хиляди парченца. Като видя това, Лола, раздразнително и избухливо момиче, чиято майка баща ми купи при едно пътуване до Сицилия, се нахвърли върху Марк с пискливи упреци и нападки. За да се защити, той й крясна в отговор. Другите слуги вече разтоварваха делвите с вино и зехтин, беритбата от черно и жълто грозде — навред суетня и глъч. Воловете се размучаха и този път с показно високомерие Лола вдигна друго ведро, загреба вода, спусна се към воловете и напълни почти изпразнените им корита. Едно от задълженията на Марк беше да напои воловете, щом влязат през портата. Те наведоха грамадните си глави и започнаха да лочат, а Лола, очевидно ядосана, отново емна Марк да му се кара. Марк бе син на домашен слуга от стопанството ми на село и двамата с Лола се знаеха, откакто се помнеха. От време на време той поработваше и тук, в градската ми къща, а понякога пращахме Лола в имението за цяло лято. Всички познавахме сприхавия нрав на момичето и ако Марк не се бе сварил от жега и не се бе спекъл от праха на дългото бавно пътуване, сигурно щеше да я извади с шеги и закачки от гневния й пристъп. Но и двамата вече не бяха деца: достатъчен бе един поглед, за да се разбере, че нито нейното сърдене, нито неговата навъсеност се дължат единствено на жаркия следобед.

Той отиде при воловете и като се пазеше от мятането на огромните им рога, започна да ги успокоява. Освободи ги от яремите и ги отведе в сянката на голямото смокиново дърво, където наниза яремите на един клон. По някаква причина ласкавото отношение на Марк към воловете разлюти още повече Лола. Докато другите момичета пренасяха край нея реколтата от каруците, тя стоеше и го наблюдаваше, пламналите й бузи и укорителният поглед обвиняваха младежа. Той не й обърна внимание. Подмина я, сякаш я нямаше, и отиде до портика, там измъкна от вързопа си нова туника, смъкна прашната от себе си и още веднъж се обля с вода, след което, без да се бърше — горещината за миг го подсуши, — надяна чистата дреха.

Пола, изглежда, се поуспокои. Опря ръка на стената и вече се разкайваше, поне бе готова да го стори. Той пак се направи, че не я забелязва, застана в края на портика и се зазяпа във воловете, неговата отговорност. Тя промълви:

— Марк…

Гласът й си бе върнал нормалното звучене, но той сви рамене, отблъсна я. Другите внесоха вътре последните делви и грозде. Двамата останаха сами на портика.

— Марк… — повтори Пола, този път увещаващо.

Той извърна глава към нея — не бих искал някога да заслужа такъв поглед. Презрителен и яден, нищо общо с отзивчивостта, на която се надяваше тя. Марк отиде до портата, затвори я, после обърна гръб и на портата, и на нея. Жилищата на слугите се намираха в дъното на градината. Той вдигна вързопа си и забърза към своя подслон за нощта.

— Марк… — примоли се тя.

Лола бе на ръба да се разплаче. Той тъкмо прекрачваше в мъжката спалня, тя се затича, но стигна прага едва когато той изчезна през вратата.

Излишно бе да ги наблюдавам повече. Знаех, че тя ще си намери извинение да се върти из двора — я щеше да гали и потупва воловете, я щеше да ги храни със смокини или да се преструва, че полага грижи за кладенеца. Щеше да го чака. Ясно ми беше още, че той нямаше търпение да излезе по улиците с другите момчета и да се позабавлява една вечер — не идваше всеки ден в този дом на пъпа на Рим. Но също така не се съмнявах, че двамата ще прекарат нощта заедно, каквото и да бе желанието му.

Струва ми се, че тази малка сценка обобщава истината за отношенията между мъжете и жените.

Наблюдавайки живота в къщата, често попадах на подобни знаменателни случки и тогава нещо ме дърпаше към стаята с купищата струпани материали, които чакаха да ги обработя. Стояха там от години. Много други преди мен се бяха заричали да ги разнищят.

Какво представляват ли? Цяла камара материали, насъбрани през вековете, които почиват на устни сказания, отчасти едни и същи, но записвани по различно време, и всяко от тях обявява за свой първоизточник най-ранния извор за нас, хората на нашата земя.

Тази грамада е непревземаема, изисква къртовски усилия, сразила е не един способен историк, не само с трудността, но и с естеството си. Захваналият се с нея трябва да знае, че ако работата му изобщо достигне някаква степен на завършеност, така че да може да й се сложи заглавие и да бъде определена като научен труд, тя ще бъде атакувана, оспорвана и вероятно обявена за недостоверна.

Не съм от хората, които намират удоволствие в разпри с учените. Но какъв съм аз в случая няма никакво значение — отдавна текат спорове дали настоящата приказка трябва да се извади наяве, да получи право на живот извън прашните лавици, където е притулена открай време. В някои периоди са смятали „Цепнатината“ (заглавието не е измислено от мен) за толкова предизвикателна история, че са я прибирали при свитъците със знак „Строго тайно“.

Както посочих, разказът ми се основава на древни хроники, те пък почиват на още по-древни устни предания. Някои събития са мъчителни и може да разстроят определени хора. Изпробвах подбрани откъси върху сестра ми Марчела и тя изпадна в потресение. Не искаше да повярва, че нормални жени могат да се отнесат така жестоко с обичливите момченца. Сестра ми винаги с готовност си приписва по-благородните черти на женската природа — често срещана особеност, ако питате мен. Но аз не пропускам да й напомня, че който я види как крещи до посиняване, щом рукне кръвта по арената, трудно после ще го убедят в женската изтънченост. Онези, които предпочитат да предпазят чувствата си, могат да започнат четенето от страница 33.

Следващата част не е най-ранното късче история, с което разполагаме, но е показателна, затова започвам с нея.