Дорис Лесинг
Цепнатината (15)

Някои събития това лято ме карат да подновя коментарите си.

Като въведение към онова, което имам да разкажа, ще напомня, че спартанците отнемали момченцата от майките им, щом навършат седем години.

Двамата с Тит пристигнахме в нашето имение в ранното лято и не очаквахме да видим Джулия и Лидия преди ранна есен. Но Джулия ми прати вест, че ще ходи на сватба в съседното имение и ще се отбие у дома. Женеше се Децим, любовник на Джулия от години. Децим сключваше амбициозен брак с Лавония, много високопоставена девойка. Той пратил колесница да доведе Джулия на тържеството и един следобед красивото возило, окичено с венци и панделки, доведе не само Джулия, но и Лидия. Жените слязоха, а аз се запътих да ги посрещна. Тит ги видя и се втурна към тях, но като погледна по-добре майка си и сестра си, закова намясто и смръщи лице — слънцето светеше право в очите му. Причината обаче не бе в слънцето: Джулия и Лидия бяха ослепителна гледка. Джулия — в розова туника, момиченцето ми — в нежно виолетова, измислена за случая от майка й. Джулия бе станала прелестна жена, а моята крехка и изящна дъщеря подчертаваше още повече великолепието на майка си. Джулия забеляза хубавото момче, прехласнало се в нея. Отначало не разбра, че стои пред собствения си син, не го бе виждала цяла година. Първият й порив бе да пофлиртува с него, усмихна му се многозначително, за да покаже колко високо оценява неговата привлекателност, но когато схвана смисъла на позата му, изведнъж застина. Полуизвърнатото тяло и отпуснатите му ръце издаваха, че е готов да побегне.

До майка му стоеше усмихнатата му сестра. „Погледни ме! Хубаво ме виж. Ти май не ме позна, нали?“ Двамата ги свързваше съкровено приятелство до по-миналото лято, когато, сякаш за една нощ, Лидия получи дара на древното познание за новосъбудените импулси на секса — да разбира с инстинктивна проницателност и себе си, и мъжкия пол. Усмивката, с която сега дари брат си, не беше потвърждение на тяхното приятелство, а заявяване на факта, че тя е вече девойка и той е длъжен да й го признае. Има ли по-непреодолима пропаст от тази между едно тринайсетгодишно момче и петнайсетгодишната му сестра, вече жена? Синът ми се слиса, усмивките на двете жени го поразиха като отровни стрели. Вцепени се.

Но и Джулия замръзна. Красивото момче се оказа неин син. Не знаеше как да се държи. Направи крачка към него и разроши с пръсти косата му — красиви бели пръсти, по които бляснаха пръстените на първата ми жена и на майка ми. Момчето отстъпи назад, навъси се. На височина беше колкото нея. Погледът му, на равнището на нейния, се впиваше неумолим, суров и обвиняващ в омайно тъмните й очи. Без съмнение той отхвърляше и нея, и глупавата й милувка. Струва ми се и тя като мен много отдавна изпита какво е да се изправиш пред сина си и да осъзнаеш, че си изгубил всички онези години, през които си можел да го опознаеш. Не съм сигурен, не ми е признавала, но застанала пред него, тя май се разкайваше. Очите й се насълзиха. В това време, точно зад нея, конят на колесницата започна да бие копито в земята и да мята глава: юздите му бяха твърде стегнати. Дадох знак на колесничаря да ги разхлаби и видях, че Джулия също забеляза бедата на коня и разбра, че сама би могла да облекчи положението му. Но вкаменена от срам и угризения, красивата жена не помръдваше под парещото слънце. Робът държеше сенник над нея, ала един лъч трепкаше по лицето й.

Винаги съм казвал, че тя има добро сърце и е мила жена. Настоящите й партньори ще се изсмеят, ако ме чуят. Те познават друга жена, която крещи възбудено, щом кръвта потече по арената и настъпят предсмъртните гърчове на животни и гладиатори. Но в онзи следобед тя страдаше заради измъчения кон.

Беше толкова уязвима — или безпомощна? — и малко прибързано й подхвърлих нещо, което така или иначе си бях намислил да споделя с нея насаме.

Убеден бях, че бърка, като отива на сватбата, особено след като младоженецът специално се бе постарал да й изпрати толкова елегантна малка колесница. Джулия щеше да блести ослепителна на празненството, дори там да се появяха най-красивите жени. Пристъпих, прегърнах я и прошепнах в ухото й, едва подаващо се под чудовищно сложната модна прическа:

— Внимавай, яребичке, бъди нащрек, Джулия.

Лидия чу думите ми. Зная, децата ми не са виждали много нежни моменти между своите родители. Джулия, като внимаваше да не размести засуканите си букли, се разтопи в прегръдката ми (трябва да призная, повече като дъщеря, отколкото като съпруга) и ми прошепна:

— Благодаря ти, скъпи, благодаря за всичко.

В очите на дъщеря й святнаха остриета — ревност, прастаро чувство, ревност между майка и дъщеря. Лидия дори протегна ръка, сякаш да дръпне майка си по-далеч от мен, но после я прибра. Момчето, неподвижно, не ни изпускаше от поглед. Ако двамата бяхме насаме, щях да продължа: „Джулия, случва се новата съпруга да накаже своята предшественичка, дори да се опита да я убие“.

Но видях, че докато нежно се освобождаваше от мен и наместваше няколко непокорни черни къдрици, тя трескаво размишляваше.

(В дадения случай младоженката Лавония умря при раждане през пролетта на следващата година.)

По бледорозовите страни на Джулия потекоха сълзи и тя се качи в колесницата, а Лидия, очевидно усетила, че можеше да бъде и по-мила с мен, се приближи и ме прегърна. Не беше престорено, ние с моята малка Лидия винаги сме се разбирали добре, открай време, но този следобед малката Лидия я нямаше, мястото й бе заела красива млада жена, която само за миг се превърна в детето. После с присъщата й само допреди няколко месеца любвеобилност, тя пристъпи към брат си, без да кокетничи и флиртува, а с открит приятелски поглед като обичана сестра. Но Тит се бе извърнал от нея. Отблъсната, Лидия тръсна глава, готова бе да направи фасон, но се овладя и се качи в колесницата. Двете жени потеглиха към съседното имение. То бе съвсем наблизо, можеха да стигнат и пеша.

Стоях там във вълшебния следобед, високо горе кръжаха орли, в близките храсти цвърчаха врабчета.

В изблик на гняв синът ми се извърна да побегне от жените, отскочи, веднъж, два пъти, отново, хукна през прегорелите от слънцето поля. Така съм запомнил онова лято — моето момче препуска, лети, само, с момчетата на пастирите, със синовете на робите. Винаги играеха заедно, само че този път аз не наблюдавах игра.

Домашните слугини, които се грижеха за Тит от самото му раждане и му бяха като втори майки, разбира се, го обожаваха. Някои видяха сценката край колесницата. И знаеха какво означава — робите и слугите знаят много повече за нас, отколкото си признаваме. Те бяха готови да го възмездят за безразличието на майка му, но в този момент той не се нуждаеше от нежност. Гледах го как буйства, как се катери по опасните височини до гнездата на орлите, как се надпреварва с другите момчета да стигне върховете на най-високи дървета и едва издържах, не исках да виждам премятанията, акробатиките, състезанията с другите, но усетих, че той се опитва да избяга от нещо или някого, да се освободи. Пред очите ми изплува една картина от миналото, когато пратихме няколко роби да наловят риба от блатото, а комарите бяха плъзнали на паша. Сред гъсти облаци от насекоми робите скачаха, като че танцуваха, пляскаха се по главите, ръцете и краката.

Представих си моето момче, нападнато от невидимо, гъмжащо, лепкаво вещество, как с всички сили се опитва да се освободи.

През онова лято Тит се източи и вече не беше дете, стана жилав и силен младеж, почти мъж.

Отказа да види сестра си и не си беше вкъщи, когато Джулия пристигна специално за него.

Това лято ме върна в детството ми. Аз бях един от трима братя, по-голям от момиченцето, което майка ми роди в края на репродуктивната си възраст. Ние, момчетата, глезехме момиченцето, имахме я за занимавка и я пъдехме, когато ни се пречкаше в игрите. Едва онова лято разбрах колко е трудно за едно момче да е по-малко от обичната си сестра.

Стараех се винаги да съм до него, стремях се мълчаливо да му показвам колко много означава за мен. Слугите и робите — също, предимно жените. Той беше мило момче, добронамерено, не ги гонеше, но бягаше от тях с извърнато встрани лице.

Един следобед набрах китка цветя и поех към горичката с нашата статуя на Артемида там, където се пресичаха пътеките; по едно време видях зад мен да върви Тит и да следи какво правя. Махнах му, той кимна, но продължи зад гърба ми, стъпките му отекваха по спечената пръст на късното лято. Като малък (и аз както баща ми) обичах Диана, момичето с момчешка външност, приемах я като другар в игрите, който ме разбира. Оставях й дребни подаръци и се надявах, че някой ден ще я срещна със свитата й от девойки и тя ще ме познае. След време реших, че е прекалено млада за мен, и обикнах Артемида. Когато стигнах при статуята, поклоних се и поставих цветята в краката й. Можех ли да кажа на сина си: майка ти и сестра ти не са единствените представителки на женския пол.

Той застана до мен и двамата се загледахме в красивата Артемида. Безмълвно му предадох: колкото и трудни да стават нещата, на едно винаги можем да разчитаме и то няма да се промени. Усмихнатата, благодетелна Артемида вечно ще е тук. Невъзможно е да си помислим, че няма да я има. Никога не съм имал слабост към Юнона, Минерва, Хера, далечни са ми. Те си стоят на тяхното небе и няма да слязат при нас. Но Артемида ми е близка, както майка ми и горката ми първа жена. Така че виж, Тит, запомни: тя е тук, винаги ще е тук, статуята й ще се издига на това място усмихната и непреходна.