Дорис Лесинг
Цепнатината (18)

Следващото, мисля, има връзка:

Преди няколко дни се разхождахме по един хълм с моя роб Феликс, ваятеля на красивите статуи на Диана и Артемида, и между другото споменах, че често ми минава мисълта колко прекрасно е мястото за къща. Да, вилата ни в имението е чудесна, но ми бе приятно да си мечтая за още по-красива. Обходихме наоколо, поспорихме кой е най-подходящият парцел и толкова. А днес Джулия пристигна в градския ни дом без предупреждение и заяви, че има да ми каже нещо спешно. Прочетох по лицето й предупреждение да внимаваме да не ни чуят други хора. (Лола подреждаше съседната стая.) Хванах Джулия за лакътя и я изведох на двора, а там тя ми пошушна:

— Сериозно е, къде да поговорим?

Знаехме, че само да й падне, Лола щеше да подслушва, до стената пък клечеше един стар роб. Отидохме при смокинята, наоколо не се мяркаше никой, който би могъл да ни чуе.

— Не го прави, скъпи, всички говорят за новата ти къща, лудост е дори само да си го помислиш.

Макар и захласнат по моята хубава съпруга, съзнанието ми все пак отчете, че тя за пръв път ми говореше с тон, нетърпящ възражение. По природа Джулия е очарователна, не е по кавгите.

— Джулия, какво значи „всички“ говорят? Самият аз не съм наясно със себе си, просто споменах пред Феликс, че ще е хубаво, това е всичко.

Тя стоеше неподвижна, гледаше ме изпитателно, очите й проверяваха лицето ми, не се съмняваше в мен, но бе озадачена. Тъкмо да разбия на пух и прах пуснатия слух и изведнъж изпъшках:

— Я чакай, май разбирам.

Баща ми бе подарил свобода на двама от любимите си роби. Единият продава карантия на пристанището, другият — питки с месо в гладиаторския квартал. И двамата са приятели с нашите роби. Феликс се върна в градския ни дом няколко дена преди мен, сигурно е изтървал някоя и друга дума, че господарят мисли да строи нова къща, и мълвата плъзнала — мълниеносно — от въпросната къща до…

— Всички знаят и, повярвай ми, този път не си мъдър.

От първия ден на идването си при мен Джулия ме наричаше галено Мъдрия татко.

Обясних й какво стои в основата на слуха, колко е безпочвен, наистина нямам планове за прословутия строеж, това е просто приумица.

— Приумица! — възкликна тя, но моментално се огледа да не се е появил някой в двора, приближи се до мен и ме прегърна — обикновен съпружески жест, но тъй като се случваше изключително рядко, несъмнено щеше да събуди дълбоко подозрение у всеки шпиониращ ни роб. Джулия залепи устни на ухото ми и каза: — Чуй ме, забрави ли? Напоследък си отнесен като истински застаряващ мечтател, май не схващаш. — И шепнешката взе да ми изрежда имена на видни личности, чиито къщи, имения, стада, сребърна и златна посуда бяха конфискувани от поредния тиран. — Да не искаш Нерон да ти вземе къщата? — попита, като сниши до полъх от звук и без това тихия си глас. — От ден на ден Нерон става все по-зле. Не ми казвай, че не ти е хрумвало в наивната стара глава — построиш ли си красива нова вила, направо го каниш да й сложи ръка!

И ме пусна, взе да ми оправя туниката, извади от гънките на робата си сребърен гребен и започна да реше косата ми. Дълго време не бях разглеждал отблизо лицето на жена си. Търсех да открия в прелестния й образ белезите на бързия, разгулен живот, който водеше. Около очите й ситнееха чертици на умора, само толкова.

— Снощи всички говореха за това и реших веднага да дойда да те предупредя — промълви тя.

Кои бяха „те“? Имах доста точна представа.

— А ти внимаваш ли, Джулия? — попитах тихо аз.

Тя кимна и се усмихна.

— Да, благодаря ти. Понякога наистина си истински стар глупчо — промълви нежно тя и дори леко ме раздруса.

— Но, Джулия — сподавих глас, — къщата не съществува, тя е само в главата ми.

— Измисли начин да се изпуснеш пред Лола как си имал намерение да вдигаш нова вила, но Феликс те е предупредил, че изворът на онова място пресъхва през лятото. Не, чакай, още по-добре подхвърли, че сега нямаш пари за строеж и ще мислиш за това след година-две. — И вече съвсем беззвучно добави: — Той няма да е вечен, нали?

След което отстъпи няколко крачки назад и изрече на висок глас:

— Ето така, добре, че съм аз да те наглеждам! Виж си само туниката! Като дойда следващия път, ще ти донеса нова.

— Надявам се да е скоро — отговорих, а тя се засмя, леко закачлив и малко тъжен смях. Приятно ми е да си мисля, че моята Джулия понякога съжалява, задето съм твърде стар за нея. Поне съм й благотворна промяна от развратната глутница, с която обикаля. Хванати под ръка, се запътихме към къщата и зърнахме Лола, залепена на прозореца. Джулия повиши глас:

— Ах, скъпи, жалко, че си останал без пари, точно щях да те помоля за една по-сериозна сума. Лепт продава някакви къщи. А, Лола, ето те и теб. — И продължи още по-високо: — Твоята беда, скъпи, е, че не виждаш последствията от действията си. Ако ме бе попитал, щях да ти кажа да не влагаш пари в кораба за Тесалия. Потънал е, не знаеше ли? Целият товар е отишъл на дъното.

Изпратих я до външната порта, където я чакаха робите със стол на носилка. Усмихнахме се един на друг, нежни конспиратори, и столът потегли. Клюката за моето обедняване щеше да е в устата на всички, преди да падне нощта. Върнах се в кабинета си умислен — никога преди не бях улавял толкова гняв у Джулия, колкото в шептенето й под смокинята. Наистина ли съм Мъдрия татко за нея? Боя се, че трябва да се примиря.