Дорис Лесинг
Цепнатината (25)

Какво ставало в това време на женския бряг с жените, за които мъжете все повече мислели и говорели? Жените чакали… чакали. Завръщането на… е, със сигурност копнеели да се върнат децата им. В края на краищата всеки от отсъстващите мъже им бил я брат, я син… не смея да употребя думата „любовник“. Налага се предположението, че е малко вероятно по онова време някой да е произнасял или чувал израза „обичам те“. „Харесваш ми повече от другите“ — да, това ми изглежда по-вероятно. Малко като нашите деца, когато далеч преди да стигнат зрялата си мъжка или женска физика, срамежливо произнасят нещо сходно на другарчето си и за потвърждение дори лепват една детинска и непохватна целувка по бузата. Не обявявам ония далечни древни хора за недорасли. Просто, докато се ровя в миналото, не „чувам“ „обичам те“.

„Липсваш ми“… „Липсват ни“… Да, долавям това с лекота.

Откакто Марона обърнала гръб на Хорса в началото на неговото приключение… да, чувам ясно… — наистина ли „чувам“? — „Мъжете сте просто едни големи деца“ и не се съмнявам, че всеки мъж, четящ настоящия текст, е бил замерян при някоя караница от жена си — или любовницата си — с въпросната фраза. Колко лесно изписвам „любовница“, когато се отнася за нас… Та, след последната среща на Марона с Хорса, като изключим завръщането още в началото на няколкото момичета, неприспособили се към твърде грубия мъжки живот, от пътешествениците до жените не стигнала ни една дума. Все едно пропаднали от края на света… почакайте, техният свят не е имал край или ако предпочитате — предел. Толкова е трудно за нас да си го представим, толкова сме свикнали да мислим за границите на нашата велика империя, простираща се, както знаем, над по-голямата част от света! Никаква вест. А какво им пречело да отделят един смелчага и да му възложат да се върне, за да успокои жените? Те не знаели колко далеч са отишли мъжете и нямали представа, че се бавят на някакъв далечен плаж, където осакатеният Хорса бълнува за своя златноперлен бряг. Трябвало да им съобщят за счупения крак на Хорса, за момчетата, загинали в блатата и реките, а после и за изчезналите хлапета. Май било по-добре, че жените не знаят.

Междувременно малчуганите, отхвърлени от похода, защото били малки, вече поотраснали; макар и далеч от възмъжаването, съвсем не били деца. Заякнали и се калили във вълните — тяхното игрище. Но много се оплаквали, че били лишени от горското си място за забавление и от правото да бягат от жените при мъжете, за да растат при тях. Знаели, че не могат да се оттеглят в дърветата сами: мъжкото място не било тяхно и нямало да стане, докато големите не се върнат, не прогонят свирепите прасета и котки и не отвоюват обратно собствения си дом, мъжкото убежище. Без по-големите ловци нямало да се получи, затова малчуганите, вече не толкова малки, чакали мъжете със същото нетърпение, както жените чакали животът им да добие цялост.

На женския бряг, съвсем поносим, когато момчетата бягали в гората при мъжете, станало пренаселено. Пространството отесняло, от доста време било така. Но едно нещо бавно влудявало общността — не се раждали бебета и нямало изгледи да се появят, защото нямало бременни жени. Най-малките деца вече тичали наоколо. Не се чувал бебешки плач, макар хлапетата да вдигали достатъчно шум. Възрастните си припомнили старите митове: май работите вървели по-добре, когато не се налагало мъжете да правят бебетата? Луната, океанът и големите риби оплождали жените, спохождал ги дори самият дух на Цепнатината. А сега загорелите за съешаване жени седели безполезни по скалите и говорели за мъжете. Чакали, с това се изчерпвало всичко.

Приказките им за мъжете и момченцата тегнели от предчувствия. Знаели каква небрежна пасмина са мъжете. „Ако износваха бебета в коремите си и ако раждаха в болка, нямаше да са толкова безотговорни и да излагат живота на риск…“ Не те ли е грижа за нас, Хорса, не те ли е грижа?

Понякога си говорели как някои от момченцата, тръгнали на похода, не били достатъчно силни. Едно го моряла кашлица, друго било слабичко, трето спяло лошо и го мъчели кошмари. В главите на жените се нижели картини и образи на техните деца и химерните майки галели химерни ръчички и крачета, опипвали ги, мерели ги, а скъпите тела отдавна вече били надраснали детската благосклонност към милувките и били прескочили в стадия на свирепото „Не ме докосвай!“, превъзмогнали майките си, още повече детството. А ако някои от момченцата са мъртви? Предчувствия замъглили мислите на жените, те плачели без причина, стряскали се от страшни сънища. За Силния, за Голямата мечка, Бегача, Белия гарван.

Най-малките, останали на брега, вече не били толкова малки, отегчени и недоволни, се увлекли по опасно плуване и катерене по скалите, за да се докажат пред себе си, накрая започнали да се измъкват по стария начин и да търсят приключения сред дърветата. Наложило се да поставят съгледвачки, поотраснали момичета, неотстъпващи на момченцата по бързина и издръжливост в тичането. Задачата, която им поверили — да хващат момченцата и да не им позволяват да избягат, бързо се превърнала в своеобразна игра. За облекчение на всички, защото така подрастващите изразходвали огромната си енергия, която иначе можела да подхрани безразсъдни подвизи. Не след дълго девойките, наблюдаващи от високи постове не само буйните момчетии и опитите им да се шмугнат покрай тях, а следящи и всичко наоколо, донесли за странни явления. Една планина недалеч от тях сякаш избухнала и върхът й останал нащърбен. Момиче разказало, че мярнало форми в дърветата, вярно — от разстояние, затова й било трудно да ги опише, но не били животни, май някой от мъжете.

Общността заклокочила от нетърпение.

А нетърпението се обърнало в злоба. Едно момиче обвинило друго, че тайно се срещало с ловеца, след това упреците завалели отвсякъде. Всъщност никоя от жените не била сигурна, че е видяла един или друг от мъжете. Можело сенките в дърветата да са на мечки, котки, на всеки катерещ се звяр. Марона обикновено стояла настрани от препирните на жените, но този път взела отношение. Държат се глупаво. Така казала. И неразумно. Как може да се карат и да стигат до бой! — тия работи ги правят мъжете, репченето и хващането гуша за гуша е по тяхната част. Нали затова си устройват борби, заради едното удоволствие. И довършила с изтънял, свадлив гласец: жените отлично разбират защо са толкова раздразнителни и обидчиви — просто защото утробите им не са пълни.

Марона стъпила на някакъв камък и се провикнала над главите на жените и момчетата:

— Погледнете се. Сред нас няма ни един издут корем. Вижте колко сме плоски, колко са празни гърдите ни. Знаете много добре какво ни кара да повишаваме глас и да обвиняваме другите? Това не се е случвало преди, няма го в ни едно предание. Нашите мъже са ни необходими, те трябва да се върнат и да налеят утробите ни. Това е. Можем да чакаме търпеливо и без да се държим като малки деца…

Разплакала се. Разбира се, момченцата се чудели за какво е цялата врява. Жените си имат кореми, които се уголемяват, после се появяват ревящи бебета, накрая коремите им пак се прибират… малките знаели това, отдавна го били приели за естествено и не се замисляли повече.

— Момичетата май не могат да си имат бебета без нас — стигнали до извода, а после ги видели да оглеждат онази част от собствената си анатомия, заради която преди много време били наречени Изроди.

Марона, в лошо настроение и както всички останали, измъчвана от чувство за безполезност, заплувала навътре в морето и се оставила да я носи мисълта как някога вълните имали силата да оплодяват утробите им — поне така говорели преданията; затова плувала около скалите и се надявала: може отново да се случи!

Така жените седели под кръглата луна и си разказвали древни истории за бебета, заченати от яркото лунно сияние. Кой знае, ако постоят по-дълго под купола на лъчите му и още по-дълго не откъсват поглед от месеца, може би…

За да сложи край на обвиненията за тайни срещи с мъжете, Марона заявила, че не е възможно сенките, видени от жените, да са на техните мъже. Ако наистина били толкова наблизо, мъжете щели на бегом да дойдат при тях. Жените липсват на мъжете не по-малко, отколкото мъжете на жените. Жените знаели много добре, че животът на мъжете се управлява от глада им за тях, макар да ги забравят със свършека на сношението… до следващия път. По темата се сипели шеги и тези смешки са най-ранният хумор на човечеството. Убеден съм, че нашите анекдоти от толкова по-късна епоха щяха да имат успех и в онова далечно минало. В крайна сметка и тогава, и сега мъжът не може да прикрие кога известна част от неговата анатомия изпитва глад за нещо. Що се отнася до нас, туниките и тогите са ни от голяма помощ, но с препаските от животинска и рибя кожа или с перата и престилчиците от листа ония хора не са успявали да скрият много. Нашите лъстиви изпълнения по странноприемници и кръчми разчитат най-вече на тази част от мъжкото устройство. Нима е възможно нещата да са били по-различни тогава? Според мен изворът на този смях, който отеква през вековете, се състои в следното: жените опяват, натякват и корят, но са обречени да зависят от онова немирничество, станало причина в най-стари времена мъжете да бъдат наречени Изроди. Ето… пак се отклоних. Просто не вярвам, че определен вид анекдоти, все едно мъжки или женски, не е съществувал преди нас, нито че ще изчезне след нас.

В очакване на мъжете момченцата осъзнавали собствената си значимост, изучавали себе си, стигали до изводи, започнали да се хвалят — и шегуват, — което раздразнило още повече жените.