Дорис Лесинг
Цепнатината (21)

Да се върнем на Марона: няколкото момичета и върволицата момченца тичали с всички сили, докато не излезли на един голям плаж, където мъжете кладели огньове за вечерта.

Още с приближаването си жените ги засипали с обвинения, мъжете им отвърнали със същото. Разкрещяли се, че само на жени идиотки може да им хрумне да заведат беззащитни същества на горската поляна, когато там няма мъже да ги опазят. Това определено не било честно, защото и Хорса, и другите мъже отлично знаели за „традицията“ момченцата да бягат от жените. Не било толкова трудно Хорса да предвиди, че малчуганите ще хукнат към поляната, щом чуят за подготвяния поход. Защо не оставил няколко младежи да пазят дребосъците? Истината е, че Хорса изпаднал в шок: разбира се, знаел какви пълчища зверове се навъртат и дебнат около горската му обител, всички били наясно, нали всеки ден ловували в дебрите, но това, че грамадните прасета превзели лагера му толкова бързо след тяхното заминаване, го извадило от равновесие.

Животните отмъкнали и изяли две момченца, а тук още деца се притискали в жените ужасени.

Кавгата не спирала, огньовете се разгоряли, светлината напуснала небето.

Разполагаме с варианти на тази сцена от мъжката и от женската история. Марона е описана като висока и силна жена с дълга коса, сплетена на плитки, а после вдигната като купа на главата. Това подсказва, че е държала да изглежда още по-висока.

Не знаем какво е означавало за тях „високо“. Може би Хорса, великият ловец, бил нисък и сух мъж, а не снажен и силен, както май неизбежно си го представяме — подобие на преториански гвардеец.

Това е единственото място в нашите записки, където се споменава за коса. Не знаем нищо повече, може да са били какви ли не, дори червенокоси като някои галски племена. Червенокоси… а защо не руси? Едва ли. Черна или тъмна коса, черни или тъмни очи — това е най-вероятно.

Записано е, че Хорса много се разлютил, когато в ушите му заплющели обвиненията на Марона за престъпната му немарливост. Той изобщо не подозирал колко бил непредвидлив. Докато бушувала свадата, подготвяли голямо пиршество за жените.

Марона плачела от ярост, безсилие и унижение, а била и уморена: женският бряг се намирал на доста път оттам. Обявила, че се прибира и взема момичетата — те очевидно не искали да я последват, предпочитали да погостуват на мъжете, с които тя жестоко се карала. Едва сега Марона започнала да осъзнава, че Хорса се стяга за дълга експедиция. Той разпоредил никоя жена да не си тръгва преди настъпването на утрото: опасно е, не разбира ли Марона?

Тя се опитала да му отвори очите за някои неща.

Помислил ли е той, че момичетата, които тръгнат с него, бързо ще забременеят и ако закъснее да се върне, на ръцете му ще легнат и новородени?

Не, очевидно не му било идвало на ум, сега за пръв път обръщал внимание.

— А ние, не те ли е грижа за нас, Хорса? Не се ли тревожиш за нас?

Ето, пак упреци, болезнено мъчителни за Хорса. Какво толкова има да му мисли? Тя му обяснила:

— Знаеш, че без нас няма бебета, нали? Но заминаваш — и кой ще пълни утробите ни? Няма кой! Значи изобщо няма да има нови деца, Хорса.

Като слушали Марона, жените се почувствали длъжни да вземат нейната страна, макар да не разбирали съвсем защо. Стояли вцепенени, втренчени в мъжете, всеки — син на някоя от тях, откъснат плод от техните тела. Когато се вглеждам в нашите римски тълпи, често стигам до съждението, че всеки човек е роден от жена и ако имаме обща участ и обща съдба, това трябва да е тя.

Жените около Марона били майки и всеки мъж пред тях е бил люлян, закрилян, хранен, почистван, шамаросван, целуван и възпитаван от жените… Тази история е толкова убедителна и непоклатима, че се удивлявам как не си я припомняме по-често.

— Кажи, Хорса, какво ще правим ние? Помислил ли си за това?

Не бил помислил. Значи „не те е грижа“, заключила тя. Но той не смятал така. Не се бил сетил, това е. Вярно, ако вземе всички зрели мъже, няма да се родят бебета, няма да има попълнения от нови хора, да, тя има право.

Това го объркало, безусловността на всичко, принудата. Принудата да мисли, да приеме, че е бил небрежен и безотговорен, точно в каквото го обвинявала тя. Но и този път, и винаги преди това упреците й само засилвали твърдоглавието и отпора му, точно днес обаче няма да я отреже, няма да каже, че не иска да я слуша и му е омръзнало от вечните й натяквания и недоволство, не може, защото дълбоко в себе знае, че е права.

Разполагаме с описание на сцената, отчетливо като рисунка с туш. Жените стояли в полумрака, навярно зъзнели в облеклото си от рибешки кожи, което блестяло и сияело, но едва ли топлело. Недалеч от тях се скупчили мъжете, имали бради, почти сме сигурни в това и както знаем, били омотани в животински кожи. Когато морският бриз разрошел някоя наметка през рамо или глава, не се разбирало дали е козина, брада или опашка на горски звяр.

Записано е, че в онази нощ Марона и Хорса „се помирили“. Питам се коя ли дума са използвали първите разказвачи? И по кой ли начин са се „помирили“, след като противоречията, заради които си крещяли, останали?

Знаем, че пирували, пили алкохолен сироп, създаден от мъжете, и яли горски плодове. Наистина е много трудно да останеш сърдит на някого по време на угощение. Дали помиряването им включвало секс? Известно ни е, че Хорса обожавал Марона, но никъде не се споменава за благосклонност, дори малка, на Марона към Хорса.

 

 

Изключено е ние, римляните, да не предположим, че се е развихрил секс. Възможно ли е да дойде време, когато Рим ще бъде порицаван заради прекомерното ни вдълбочаване в секса? Струва ми се — да. Хайде стига, приказки на възрастен човек.

 

 

Каквато и форма да приели преговорите, сигурни сме в едно: и двамата осъзнавали проблемите с децата, защото и двете истории описват една шумна нощ, в която дребосъците, будни или спящи, изисквали внимание. Момчетата, определени да заминат с Хорса, не заспивали от възторг и самонадеяност или от ужасените писъци на малчуганите, доведени от Марона, на които навред им се привиждали прасета убийци. Момчетата, важни с опита си от живота по дърветата около поляната, се подигравали на малките, присмивали им се за големите очи на страха, но фактът бил безспорен — загинали две деца, които всички познавали. Кошмари, бълнуване, сълзи, кавги и разправии… наложило се момичетата, които поначало искали да тръгнат с мъжете, а сега още повече, след като научили, че походът може да ги раздели за дълго, цяла нощ да успокояват децата.

Утрото заварило едно безсилно, омаломощено сборище, а децата… ами, бебешки работи. Можем да предположим, че Хорса направил опит да убеди Марона в своето виждане за положението, но на практика тя го склонила да й покаже „флотилията“, с която щял да тръгне на път.

Толкова се изумила от видяното, че се нахвърлила с юмруци върху Хорса, неудържимо се разплакала и го обявила за луд. „Флотилията“, строена месеци наред, се състояла от салове, привързани с лико, трупи, някои издълбани, лодки от кожи на едри животни, опънати върху обръчи от сплетени клони, тръстикови снопи, канута от дървесна кора. Мъжете използвали подобни подръчни плавателни съдове за риболов край брега, някои били доказали своята надеждност, поне за ограничената си цел. С какво око погледнала на тях Марона е въпрос на въображение, но знаем какви думи изкрещяла:

— Искаш да ги убиеш, така ли, искаш да убиеш децата ни! — Чии деца? Ето това е същинският въпрос, притесняващо свързан с нейните обвинения. — Не те ли е грижа за нас? — Кои нас? Жените ли? Или малките мъже, без които нямало бъдеще за народа им? — Не можеш да вземеш децата с теб! — провикнала се Марона, „истерично“ според историята на мъжете, „възмутено“ — уточнява хрониката на жените.

Интересното е, че както по всичко личи, Хорса покорно се съгласил.

А истината е, че дори не се досещал от колко внимание се нуждаят малките деца заради особените условия в гората.

След бягство от женския бряг момченцата пристигали при него в гората пощурели от възбуда, обикновено придружавани от няколко момичета, и веднага се покатервали на дърветата. През поляната ромоняло и плитко поточе, идеално за деца. То било безопасно, дърветата — също, но за всеки случай мъжете поддържали постоянна стража да ги пази от големите котки, които постоянно дебнели, пълзели и се прокрадвали, за да отмъкнат някой заплеснат малчуган. Имало ли е жертви? Не се отбелязва. От това кратко пояснение се разбира, че отглеждането на деца в гората не било особено усилна работа. Задачата поемали неколцина младежи. Спазвало се само едно желязно правило. Щом небето изпиело светлината и дърветата стаено притъмнеели, всички деца били сваляни от дърветата и поставяни в осветения кръг на огъня, а по-късно ги затваряли за нощта в някоя от колибите. Не се налагало Хорса да се занимава с момчетата, при счупване на крайник или заболяване веднага връщали детето на жените.

Онази нощ под изцъклената пълна луна, сред писъците, щенията и олелията на малките, се оказала тежко откровение за Хорса.

При вида на неговата сбирщина от „плавателни съдове“ Марона не скрила презрението си — и към него, и към тях, — тогава той й обещал да не взема малчуганите, а само поотрасналите.

Защо не се отказал от всички малки момчета? Мисля — от гордост. Пълна капитулация? В никакъв случай, но дори и така се наложило мъжете да преглътнат гръмкото, подигравателно кискане на жените. Не е трудно да си го представим. Кой ли от нас, мъжете, не го е изтърпявал?

Когато съобщили на дребосъците, че не тръгват с мъжете, те се разбунтували, заканили се да отидат в гората при поляната, да се приютят в дърветата и да чакат завръщането на мъжете.

А мъжете нямали намерение да се обвързват с обещания за връщане. Затова, преди да потеглят, трябвало да предприемат нещо, за да откажат децата от дърветата. Всички момчета — тези, които се връщали с Марона на женския бряг, и които заминавали с Хорса — били поведени на експедиция, придружавали ги въоръжени ловци. В онзи ден горският стан се намирал на твърде голямо разстояние за физическото състояние на малките (те били страшно уморени) и за състава на групата (невръстните били много — в случая много е думата, която използват те). За да се върнат на брега при мъжете преди да мръкне, трябвало да вървят с доста бърза крачка. Момчетата, живели в горското леговище, надали викове на радост, щом зърнали познатите дървета, но след миг ликуването секнало. Насред поляната се изтягало семейство големи котки, съвсем като господари на мястото. Децата били заведени там, за да видят точно това и още с първия поглед гърбовете им се вцепенили от ужас. А къде били глиганите, дето отнесли двете момченца няколко дни по-рано? Една голяма черна свиня със святкащи бивни и зъби лежала просната в потока и заприщвала водата, която се отливала на плитки вадички около нея. Грамадното й туловище осигурявало на нея и на другите прасета безопасна близост с котките. Кое животно ще се изпречи току-тъй на стадо силни и пъргави горски прасета? Може би само глутница кучета.

Децата гледали своя рай смазани и отчаяни, някои се разплакали. Било опасно даже с младите ловци. Марона свърнала към женския бряг с най-малките момчета, подбрани набързо по височина и ръст. По-едричките — съдейки по разказа, навярно десетинагодишни — поели назад под стражата на младежите да се върнат при мъжете. Следобедът превалял. Невъзможно било да стигнат целта си по светло. Излезли на морския бряг. (Колко били? „Немалко.“) Настанили се на широката пясъчна ивица; изкарали нощта гладни и нащрек, досами краката им се разбивали с оглушителен трясък невиждани от тях вълни, после с отлива грохотът се изтеглил навътре.

Така приключил денят на „помирението“ между Марона и Хорса. И жените от нейната дружина се върнали към обичайния си начин на живот. Според записките били много ядосани на Хорса заради неясните му намерения, а най-вече задето им отвел децата.

Мъжете започнали да обучават одобрените за похода момчета на правила, които трябвало да помнят и изпълняват. Тези първи правила били изключително строги, неспазването им водело до наказания. Възпитавали ги, поне се опитвали, в послушание. Ако Хорса вече съжалявал, че изобщо е склонил да вземе момчета, макар и поотраснали, никога не го признал.

Първият ден доказал, че Хорса нямал понятие с какво се бил заел.

Представете си възбудата на момчетата — кой яхнал сал, кой тръстиков вързоп, кой издълбан дънер — при първите стъпки на пътешествието им с мъжете. Били неудържими, гребяли с пръти и снопове, даже с голи ръце и непрестанно се пречкали на мъжете от по-големите съдове. Постоянно падали във водата и се налагало да ги спасяват. Разбира се, знаели да плуват, не ставало дума за давене, нали били деца на водата, но „флотилията“ на Хорса и помощниците му се бавела, момчетата направо им погълнали цялото внимание. Към края на първия ден станало пределно ясно: ако искат походът им да напредне, трябва да извадят от него момчетата. И Хорса издал едикт. Ни един юноша няма да встъпи във „флотилията“ и да бъде приет сред мъжете, преди да е развил мъжко тяло. Пубертетите ли имал предвид? По-големите ли? Със сигурност обаче се озовал пред една намусена и сърдита навалица, която ревнала на глас, че не е честно.

Но Хорса бил непреклонен. Най-малките остават на суша под зоркото око на младежите, ловците и следотърсачите — тази част от хората му щяла да върви по брега, успоредно с мъжете в лодките. Вечер всички заедно щели да се хранят около огньовете… Да, твърде непрактично дори за Хорса, „едиктът“ ни разкрива един водач, който разчитал трудностите да се разрешават от само себе си.

Бреговете имат заливи, речни устия — понякога големи, блата, скали: колкото и съвестно големите момчета да надзиравали децата, щяло да е извънредно трудно групата да се придвижва по брега. Имало и диви животни. Всички момчета били въоръжени. С какво? Споменава се за мидени ножове и подострени кости, за приспособления от рода на катапулта, смъртоносни дори за големите животни, за лъкове и стрели. Невъзмъжалите знаели да се защитават. Но бързо се уморили, разциврили се, накратко, започнали да се държат като деца — запенили се да реват от раздразнение. Поотрасналите сред тях се оплакали. И строгият ред бил поотхлабен. Да вървят в крак с малкото плавателно ято означавало да тичат по брега и да не правят отбивки към сушата, затова понякога цялата експедиция чакала с дни, докато децата преодолеят някое обрасло с гъсталаци блато или висока скала. Много пъти „флотилията“ спешно се притичвала на помощ и пренасяла момчетата през някое препятствие, тогава малките неизменно надигали вой да им позволят да се присъединят с подръчните си лодки към основната група. Хленч, сълзи и неприятности, останали са песни от онова време, хапливи песни за храбри войници, които от немай-къде често зарязвали подвизите си, за да бавят деца.

Колкото и да се проклинал Хорса за решението си да вземе и деца, дума не отронил за терзанията си.

Преди още експедицията да се отдалечи прекалено, момичетата в нея започнали да се връщат на групички на женския бряг и всеки път отвеждали по няколко от най-малките момченца. Прибирали ги, за да ги защитят от зверовете, но можем да приемем също, че Хорса се радвал на всяка сгода да им предаде едно, две и повече деца. Така женският бряг ставал все по-населен, шумен и неудобен.

Завърналите се момичета разказали, че пътуването с Хорса трудно се издържало, не на последно място и защото по брой момичетата били далеч по-малко от момчетата. И тук за пръв път в нашите хроники се споменава за двойки, признати от всички останали. Това не се харесвало на Хорса, защото ставали разпри, стигало се до бой и скандали за момичета.

Освен това Хорса бил голям тиранин, казали момичетата, които се върнали у дома.

Хорса… кой всъщност е той? Първо, той — или един от носителите на името Хорса — сложил край на враждите между групите в гората, като поел водачеството и обединил отделните дружини. „Гората стана безопасно място, отбелязано е в женските летописи, можем навсякъде да ходим и да не се боим от нападение, стига да не тръгваме поотделно.“

Това определено била най-добрата страна от личността на Хорса, водача с остър ум, комуто всеки охотно се подчинявал. Освен това той организирал горския живот, пазел малчуганите на сигурно по дърветата, определял кои да са ловци и следотърсачи, кои да се грижат за поляната, колибите, навесите и огньовете. Държал на разстояние хищниците, причакващи и дебнещи наоколо. Но също така той провалил похода. Две личности в една? В ония прастари времена свързвали имената с определени способности: предводителките на жените май винаги се казвали Марона. Хорса бил внимателен и тактичен, необходими черти за всеки командир на много мъже (колко много?), но нямал идея как да ръководи похода, обявен от жените за безразсъден, опасен, неподготвен и глупав. Приключението на Хорса доказало, че то е точно такова.

Дълго време, най-малко колкото една бременност, моретата, които кръстосвала флотилията, били тихи, топли и спокойни. Еднодръвките, тръстиковите вързопи и плетените върбови лодки щастливо се носели покрай плажовете под окото на невъзмъжалите, а моряците на съдовете безпрепятствено акостирали по топлите пясъци да похапнат и да прекарат нощта. В началото нищо не било трудно.

После връхлетяло нещо, което Хорса не можел да избегне и трябвало да предвиди: застигнала ги мощна буря, плавателните им самоделки, превозвали удобно и приятно младите мъже дотук, се разпаднали и отломките им се пръснали по брега с другите отпадъци от бурята. Да се скърпят отново няколкото ладии не било кой знае каква работа и те бързо сглобили няколко съда, но Хорса не предложил веднага да продължат. Направили си лагер на плажа, наклали големи огньове, половували из околните гори, опекли си месо, изпратили няколко дружинки по-навътре в сушата да наберат плодове и зеленина и, изглежда, зачакали. Какво? Очевидно походът се провалял, разбитите отломки потвърждавали очевидното.

Бедата била в момчетата, които — не трябва да забравяме — не могат да се сравняват с нашите деца на същата възраст. Десет–, единайсет–, дванайсетгодишни, те още не достигали „мъжката зрялост“, но боравели с всички оръжия, ловували с ловците, проследявали със следотърсачите, само че били непокорни, оплаквали се и недоволствали от всичко. Ден след ден ударно преодолявали крайбрежния релеф, понякога лек, често — не, само за да чакат мъжете да слязат от морето, а това изобщо не задоволявало възбудата им отпреди похода да участват в „приключения“. Те също се уморили. Когато Марона тръгнала да се прибира у дома и повела най-малките със себе си, някои били едва на по седем-осем, макар и по-едри за възрастта си. Липсвали им майките или поне достатъчно любящите жени, на които Марона поверявала грижите за децата. От самото начало Хорса разбрал, че е направил голяма грешка, като взел малките на похода, но вече се намирали далеч от дома — ако приемем, че техният дом била гората — и още по-далеч от брега на жените.

Той намислил да върне всички дребосъци под охрана на младежите, но когато съобщил намерението си на юношите, получил твърд отказ — да се грижат за вироглавите пакостници по толкова дълъг и труден път? Не! В нашите анали не е описан друг случай млади мъже да отказват на Хорса. Може би това било знак, че походът трябва да се обяви за провал и да се върнат у дома?

Едва ли имало лесен начин да го стори, нали? Достатъчно неприятно било да признае правотата на вечно презрителната Марона. Но имало и по-лошо. Хорса бил съобщил, че иска да разбере дали като следва брега, някой ден просто няма да се върне там, откъдето е тръгнал — изведнъж да съгледа жените по скалите и да се убеди, че е обиколил от начало до край тяхната земя. И още нещо, теглело го да открие нова земя, нови брегове, нови… защо не хора? Всъщност, никъде няма намек за последното. Но все някога ония същества трябва да са се запитали дали и други като тях не водят наоколо подобен на техния живот, дали по всички тия морета и гори те са единствените човеци?

Да се върне при Марона и жените и да им каже… трудно ми е да си представя думите, които Хорса би изрекъл.

Детската необходимост на мъжете да стоят по-далеч от жените сега се обърнала в тъга по приятната лекота на гостуванията — на жените при мъжете и на мъжете при жените. А упреците и съветите, и те ли им липсвали?

„Глупаво е, глупаво, глупаво — нима си се заблуждавал, че е достатъчно да се отнасяш с малките като с възрастни, за да пораснат? Нима си си въобразявал, че момченцата ще се държат като твоите послушни младежи ловци само защото на теб ти е удобно така?“

Хорса взел няколко мъже и тръгнали по пясъчния бряг да видят какво ще открият; проучвали високи точки по-навътре в сушата — дървета, хълмове, всяка естествена наблюдателница, която можела да разкрие гледка, оправдаваща надеждите на Хорса.

Времето минавало. И най-после станало нещо, което датира събитията — за тях, както и за нас.

Няколко момичета забременели и техните размери и състояние причинявали огромни трудности на Хорса.

После родили и безбрежните, отморяващи плажове, където устройвали лагерите и гощавките си, техните мъжки плажове, екнали от детски плач. Хорса се ужасил, младежите — също. Нали точно от това избягали?

„Ти какво очакваше? Момичетата раждат, а бебетата плачат и някой трябва да ги храни, мие и топли — не си ли се сещал за това? Вие сте идиоти, празни глави, о, Хорса, не издържаме… да не искаш да кажеш, че не си очаквал това да се случи? Забрави ли, че те предупредихме — вземеш ли момичета на похода, ще забременеят!“

Въображаеми упреци и думи… „… и какво ще правите сега?“

Едно новородено починало. На този плаж се въдела някаква порода жълтеникави мухи, налитали на рояци върху всеки милиметър плът, всяка органична материя, довлечена от морето, разлагаща се риба, мъртви организми, чайки, водорасли, а щом си отидела светлината, нападали и почти голите тела на момчетата и мъжете, които бързо оценили новата изгода от препаските си с пера и листа.

Разпалвали големи огньове и се примъквали толкова близо до пламъците, колкото им стигала смелостта. Бебето, умряло от ухапвания, цяло се подуло, момичетата се опитвали да предпазят децата си, като непрекъснато ги къпели във вълните, от което кожата им се сбръчкала и подпухнала.

Хорса заповядал да изоставят мястото, просто се преместили на друг плаж без мухи. Иначе като природна даденост плажовете били едни и същи.

Децата не спирали да плачат и капризничат, а момичетата — да се оплакват. Тръгнали на похода, защото обичали чифтосването и приятелството с мъжете, но сега се дърпали от секс и не желаели да доставят облекчение на мъжете и момчетата.

— Тогава каква е ползата от тях? — роптаели момчетата.

— Каква е ползата ли? — възмущавали се момичетата. — Та нали ние създаваме ново поколение!

— Така е, но са ужасно досадни — казвали момчетата.

Извървели дълъг път: измерено във време — поне девет месеца с все спирките и забавянията; измерено в разстояние… — те не знаели как се прави това.

Колко време ще се връщат? И къде да се върнат? На поляната в гората? При бленуваните дървета, във вълшебното време, под закрилата на могъщата дъбрава! Много младежи и момчета открито съжалявали, че са напуснали благодатното място. Там единствената им грижа била да поставят добре въоръжени стражи около поляната, за да възпират мародерските набези на прасетата и прокрадващите се хищници.

По някаква причина обаче никой не искал да си тръгва: пътешествието отвежда някъде, намираш нещо, откриваш, завладяваш… недоволството няма да им помогне. Тогава какво да правят?

Починало още едно от малките и към бебешкия плач се добавило женско ридание. Тези хора не помнели малки деца да са умирали от болести. Ако наистина болест покосявала децата.

Момичетата, останали без рожбите си, се отпуснали, обзело ги равнодушие, не спирали да плачат, все лежали, не ставали, криели лице в ръцете си, мълчали, страдали… от гърдите им капело мляко. Ужасно, какво им става? Момчетата показали, че им е неприятно — това ли са момичетата, с които споделяли приключения, приятели като другите момчета? Всичко развалили с тяхното забременяване, що за гадни гледки и звуци! Най-малките момченца направо се погнусили.

Колко по-хубаво било в гората, недалеч от женския бряг. Момичетата им гостували, получавали това, за което идвали — живот в утробите — и си отивали, после пристигали нови момичета, били полезни, помагали, сръчно подреждали поляната, вещо лекували счупени крайници и леки заболявания. А я ги виж сега, мислят само за кресливите си бебета, търкалят се по земята, мълчат нещастни. И изобщо не са мили с момчетата!

Тук стигаме до голямото прекъсване на двете хроники. Походът на Хорса и разрушаването на Цепнатината бележат един край. Но и едно начало — на селата в горите. Тогава хората не знаели, че ще има села. Не знаели и хронистите. Думите „Хорса не знаел къде стои“ слагат точка на един дълъг раздел от двете истории.

„Никой не разбира историка по-добре от историка!“ Ясно виждам кога и как променилото се време затруднява изследователя на далечното минало.