Дорис Лесинг
Цепнатината (8)

Другите стояли около тях и ги гледали с притаен дъх. Тя видяла как се накланят напред, не можели да откъснат очи, но ги възпирало това, че много добре знаели как наранили предишното момиче, иначе всички църкала били насочени към нея, като въпроси. Искала да се махне, искала да направи естественото нещо за нея в този момент, което било да се плъзне във водата и да се освободи от тях. Изправила се с пълното съзнание, че всяко нейно движение предизвиква момчетата, и отишла до речния бряг при малкия плитък залив, издълбан от тях. Нагазила, коленичила и се цамбурнала, студената вода не била като целителните морски струи, на които била свикнала. Когато излязла, отново се изправила пред стълпената група, момчетата я били последвали на брега; погледът й се спрял на мидено хранилище, едно от няколкото, приспособени от тях. Взела една раковина, а те й казали как я наричат. От най-острите миди правели ножове: научила и тази нова дума. Продължили да й ломотят изречения и думи на техния детински език, тя им отговаряла и те повтаряли всяка сричка, излязла от устата й, не заради смисъла, а заради звука.

В това време двата орела се нахранили, издигнали се на могъщите си криле и се изгубили към планината. Слънцето залязвало. Тя се уплашила, сама в непознатото място, с чуждите… Хора била думата, с която Цепките назовавали себе си, значи, след като са родени от Цепки, и тия създания трябва да са хора. Нищо чудно някой от зяпналите я Изроди да е нейна издънка… знаела, че и тя е раждала повредено бебе, което грабнали още докато излизало от нея, оставили го да умре и грамадните птици го отнесли.

А сега се оказва, че изчадията не били умрели. Ни едно от тях. Ето ги, всички са тук и досущ приличат на Цепките, само дето гърдите им са плоски, зърната — ненужни, и си имат чепове отпред с църкала и топки…

Сянката на планината пълзяла към тях. Тя се разтреперала, а досега не била изпитвала страх. Те все така плътно я заобикаляли, изгарящи от толкова въпиеща нужда и глад за нея, че тя отново се подчинила на някакъв свой неведом вътрешен глас. Хващала в ръка едно след друго надървените им църкала и ги държала, докато се изпразвали, а след това внезапно, както пристигнала тук, следвайки някаква необходимост, така изпитала потребност веднага да напусне… непременно, затова тръгнала към планината, а всички те я сподирили. Не тичала. Цепките никога не тичали. Но вървяла бързо, подгонена от ужас. От какво? От дишащите във врата й Изроди? От приближаващата нощ? Стигнала полите на планината по тъмно, в гъст мрак без благосклонна луна. Намерила си подходящо убежище — пещера — и се подслонила. Не мигнала. В главата й гъмжали мисли, коя от коя по-неочаквани. Рано, с първия светлик на зората, се измъкнала от пещерата, в долината под краката й не се мяркал жив човек. Всички се били прибрали в заслоните от лъскави тръстики.

Момичето хукнало с всички сили нагоре по склона, това момиче, което едва ли било правило в живота си повече от няколко крачки наведнъж, се изкачило до хребета, прокраднало се покрай грамадните орли, вкаменени в съня си по високите скали, и се спуснало по другия склон при нейните хора, излегнати на брега, припяващи от време на време и раздиплящи дълги коси. Те не били забелязали отсъствието й.

Стариците се изтягали като стадо на широката гладка скала, тяхното царство. И момичето за пръв път забелязало размекнатата плът, разплутите коремища и гуши, колосалните провесени гърди, тежките отпуснати лица и празните очи, телесата, дополовина потопени в топлите вълни. Забелязало и не му харесало.

Длъжна била да ги извести за случилото се и не че те не я чули, но, изглежда, не схванали какво им говори. Отвъд планината живеели всички Изроди, които те полагали на Зъбера да умрат — първи факт, излишно съобщен. По-младите Цепки също подминали новината, освен една, онази, която преди време заедно с няколко други се опитала да разкаже на Стариците за църкалата на Изродите — тя разбрала отлично и поискала да научи всичко. Двете момичета станали неразделни, приказвали си, разсъждавали. Когато му дошло времето, първата родила — Цепка. Но и тя, и приятелката й знаели, че това бебе е различно, и започнали да търсят доказателства. Нищо видимо, все пак детето било особено неспокойно, много плачело, освен това пропълзяло, проплувало и проходило твърде рано.

Двете момичета обаче не изпитвали никакво съмнение — първото бебе с Изрод за баща, родено при Цепките, се различавало в най-дълбоката същност на природата си от всички преди него. Тук обаче веднага изниква въпрос, нали? Откъде знаели двете? С какво те пък се отличавали от другите, та стигали до изводи, убягващи на останалите? Нещо трябва да се е случило с въпросните две Цепки, ала те самите не съзнавали какво. Само чувствали, че не могат да изговорят пред когото и да било на техния бряг споделените между тях двете думи и мисли за новото бебе и за Изродите от другата страна на планината.

Момичето, прекосило планината под напора на таен вътрешен зов, било от семейството на Водните стражи. Те опазвали чистотата на скалните ручейчета и насочвали стичането им към една каменна вдлъбнатина, специално пригодена за водоем. Викали й Водната, но един ден, когато Стариците й наредили да свърши някаква работа, ненадейно и за себе си, тя отговорила:

— Аз се казвам Мойра.

Цепките наричали така полумесеца преди пълнолунието. Приятелката й, другото момиче, от семейството на Рибарките и затова сдобила се с прозвището Рибата, добавила:

— Аз пък се казвам Астра.

Така назовавали най-ярката звезда, Вечерницата.

На Стариците, изглежда, им било досадно да ги слушат, ако изобщо чули какво им казали момичетата. Докато младите Цепки се грижат за нас и ни носят храна, нека си измислят каквито си искат имена — такова отношение заподозрели момичетата.

Подобно критично мнение относно Стариците било нечувано: в някои глави вече се въртели нови и опасни мисли.

Мойра не спирала да мисли за Църкалата отвъд хребета. Усещала колко я искат. Съдела не толкова по картината на облекчаването, запечатана в паметта й, колкото по глада, изписан на лицата и в очите им, нуждата им да са с нея буквално я дърпала нататък.

В долината новите хора на свой ред не можели да избият от ума си Мойра. Те нямали спомен за първата Цепка, която племето им убило, но не били в състояние да забравят Мойра и копнежът им по нея бил непреодолим. Мине не мине, изпълзявали на скалистите височини над стария бряг, за да зърнат Цепките, но се бояли те да не ги видят. Мислите им за тях били тъмни и притеснителни. Цепките притежавали способността да произвеждат нови човеци, а те, новите хора, я нямали.

Освен това силно се разтревожили за своя език. Речта на Цепките била далеч по-ясна и красива. Опитали се да запомнят думите, използвани от Мойра, и да се научат да ги свързват. Но не им се удавало, основата им била твърде бедна.

Може би тя ще дойде отново?

А през цялото това време орлите не им донесли нито едно бебе. Защото не се появило нито едно.

Сетне Астра родила Изрод и без дума да си разменят или да се наговарят, двете с Мойра решили сами да пренесат бебето през планината. Както винаги орлите чакали на Зъбера на смъртта, но Астра увила бебето във водорасли, а Мойра оставила своето дете, малката Цепка, на грижите на другите.

Двете момичета поели към планината, придвижвали се бавно, било твърде скоро, след като Астра родила. Един орел ги последвал, носел се ниско над главите им и не изпускал от поглед вързопа в ръцете на Астра. Разперил могъщи криле, за да им пази сянка от слънцето. Нарочно ли? Личало, че иска да ги защити от лъчите, тях ли, бебето ли? Когато стигнали планината, двете седнали да си починат и Астра накърмила новороденото. Единственият път, когато то се насукало с майчино мляко. Орелът кацнал близо до тях, приплъзнал лъскави пера и прибрал крилете си: погалил ги прохладен полъх.

Отдъхнали си, Астра събрала сили за изкачването и тръгнали нагоре, а орелът ги съпроводил до билото. Там Мойра прегърнала Астра, знаела колко голям е потресът да съгледаш за пръв път населената долина.

Било следобед. Високите скосени тръстикови колиби хвърляли плътни сенки в треволяка, където момчетата вършели своите си работи. Едно от тях видяло момичетата и извикало, всички се втурнали към най-подходящото място, откъдето да наблюдават слизането им. Надолу, надолу, двете се спускали по острите скали, орелът неотлъчно над главите им.

Стигнали в ниското и момчетата се изсипали пред тях, както помнела Мойра, с умоляващи от глад очи. Астра притиснала бебето си и пристъпила напред, направила опит да се усмихне, въпреки че треперела и здраво се държала за Мойра. Отвсякъде ги заобикаляли момчета с чворести издутини отпред. Бебето във водораслите заплакало. Астра махнала от него морските треви и вдигнала високо детето да го видят всички. Ето, дошли с Мойра и донесли детето, но сега трябвало да се сбогува с малкото и я побили тръпки, почувствала се осиротяла и самотна. В живота си не била изпитвала подобна жал, а и преди била раждала изчадие, което положили на зъбера. Някой от юношите пред очите й можел да е нейното изоставено дете. Едно момче се приближило да поеме бебето, Астра му го дала. И избухнала в ридания.

(Сълзите на Астра са предположение на вашия историк, в нито една записка не е отбелязано такова нещо.)

От плача на бебето млякото й потекло и тя закрила гърдите си с ръце, за пръв път поискала да се прикрие от погледи.

Юношата с бебето отишъл до ръба на гората и подсвирнал. То вече ревяло с пълен глас. Скоро се появила сърна, махала с опашка, спряла под последните дървета и ги загледала. Младежът с бебето пристъпил напред и го оставил на земята. Сърната се приближила и легнала до него. Близнала го. То не знаело какво да прави. Като видяла колко гальовна е сърната, Ас-тра още по-бурно се разхълцала. Младежът кротко приклекнал до сърната и бебето и побутнал лицето на детето към цицките на сърната. То още плачело, но бързо се умълчало. Засукало, а сърната го близнала, после отново. Ръчичките се вкопчили в козината на животното и при тази гледка Астра се свлякла на големия дънер и се хванала за главата. Мойра седнала до нея и я прегърнала. Бебето сучело лакомо, от време на време размахвало юмручета, сърната също изглеждала доволна. После тя се изправила, оставила бебето и се отдалечила да пасе встрани.

Младежът, който поел грижата за детето, седнал на дънера до Астра и непохватно обгърнал с ръка раменете й. Всички забелязали, че в опита му да погали Астра липсвала нежността, проявена към бебето. Като видяла, че има кой да подкрепя Астра, Мойра станала, докоснала по рамото един от младежите да се обърне към нея и хванала църкалото му. Чифтосали се прави. През онзи следобед и вечерта Мойра се съвкупила с всички. Мисля си, че тук трябва да си представяме мимолетното сношение на птиците, когато настане топлият сезон, наблюдаваме същото явление из нашите стопанства и имения.

Астра гледала със скръстени ръце. Поклатила глава, когато един младеж май я поканил да направи като Мойра. Още кървяла от раждането и отишла на реката да потърси подходящи за използване речни треви. Намерила, далеч по-неудобни от морските водорасли, на които били свикнали Цепките, но си направила препаска. Момчетата я проследили с погледи и когато видели течащата кръв, проявили разбиране.

Сърната нахранила бебето още веднъж и се върнала в гората, а то отново писнало. Плачело за майка си, това разбрала Астра и не знаела защо тя самата плаче — за себе си или за всички невръстни, оставени някога без майки и без майчино мляко (и вероятно, намиращи се тук сега около нея).

На стъмване грамадният орел, който до този миг зорко следял сцената с жълтия си поглед, отлетял обратно към своето гнездо на върха на планината.

Била топла, мека нощ. Нахранили момичетата с речна риба, поднесли им речна вода в големи раковини. Те легнали до дънера и наблюдавали как момчешкото племе (някои от по-големите били лошо осакатени, но момичетата не можели да преценят колко) се прибрало да нощува в тръстиковите колиби, които ослепително блестели на лунната светлина и стряскали момичетата, независимо че Мойра ги знаела отпреди. Двете заспали плътно притиснати една о друга. През нощта много момчета излизали да нагледат момичетата и да се уверят, че са там, били особено предпазливи, оглеждали дърветата и всичко наоколо, така момичетата разбрали, че заслоните служат за определена цел.

А сърната? Ами бебето? Криели се в храстите. И ако див звяр скочел от някое дърво, нямало надежда двете същества да оцелеят.

Когато момичетата се събудили, искрящите, този път от слънцето, заслони били пусти, новороденото подритвало до сърната, а тя лежала изтегната, за да го нахрани. Отново донесли на момичетата риба, вода и горски плодове, каквито те не били вкусвали.