Дорис Лесинг
Цепнатината (26)

А недалеч, всъщност на половин ден вървене, младежите на Хорса скитали на групички във всички посоки и от време на време се връщали в лагера само защото той настоявал. Ловците забелязали нещо познато в разположението на дърветата и веднага се спуснали да огледат. Може да не са разпознали Цепнатината, която била съвсем наблизо, нито пък дори продължението на женския бряг, което много приличало на същинското женско обиталище, но щом стъпили на поляната, а тя никога не избледняла в паметта им, вече знаели какви опасности ги дебнат. Не били забравили страшните зверове, затова стиснали оръжията си в готовност. Поспрели за миг благоговеещи под дърветата, стражите на тяхното детство, нищо не било в състояние да развали спомена им… освен трите жени, които ловците повели въпреки нежеланието им да ги придружат. Мъжете искали секс, а и както им подсказвала природата, време било за чифтосване, но момичетата се дърпали или, ако се изразим на нашия език (и с нашите представи), май кокетничели. В края на краищата никой не подозирал, че походът приключва; най-вероятно мислели, че пътуването ще продължава ли, продължава. Което означавало, че бебетата ще се раждат в движение и някои може да умрат. Така ли са си го представяли? Хрониките казват само, че жените „отказали облекчение на мъжете“.

В ни една от записките, стигнали до нас, не срещаме оплакване от сексуалните щения на младежите, дори когато мъжете силно надвишавали по брой жените и се случвали, както бихме ги нарекли днес, масови изнасилвания. Можем да го тълкуваме, както искаме, изглежда, и те са се опитвали. Ала всички обяснения плащат дан на пристрастието. Давам пример: по-строгите матрони в моето общество смятат, че е правилно и редно по време на бременност сексът да се отказва. Религиозни секти пък се позовават на странни основания, в които няма сега да задълбаваме.

Но оня ден в гората ловците съжалили, задето помъкнали момичетата, които твърде шумно се оплаквали, че не стига дето ги докарали на изключително опасно място, а както винаги, не ги било грижа. Ловците всъщност дебнели прасетата. Собствените им навеси и заслони отпреди сега били напълно разрушени; платформата сред клоните, закрепена от децата, била срутена, вероятно под тежестта на някоя голяма котка. На едно място личало, че току-що се била въргаляла свиня, на повърхността водата вече се избистряла, но тинята още се слягала, та между дъното и чистите струи отгоре още се утаявала размътена кал. Едва ли можели да установят по търкалянето на прасетата кой е обитавал мястото доскоро, изпражненията обаче винаги са показателни, а те били достатъчно пресни, за да накарат момичетата уплашено да се блещят към шубраците.

— Защо ги няма? — чудели се младежите с насочени за действие оръжия. Момичетата презрително им обяснили:

— Тъпи сте, затова не разбирате. Преди идваха, защото ние бяхме тук, като надушат, че сме се върнали, веднага ще дойдат.

Младежите измърморили с половин уста, че в началото, когато завзели поляната, нямало животни или поне не много, а момичетата отговорили:

— Разбира се, защо да се трупат. Още не били попадали на същества като нас! Откъде да знаят, преди да опитат, че сме вкусни за ядене? Само не искаме да сме тук, когато налетят.

И ревнали.

— Я бягайте обратно при Хорса! — ядосали се младежите. — Винаги разваляте всичко.

— Просто ни заведете у дома на брега!

Това изобщо не им хрумвало. Младежите съвсем забравили колко лесно било някога да се придвижат оттук до брега. За тях хубавото време в горския стан отлетяло с миналото и цялото притичване тогава натам и обратно се мяркало съвсем мъгляво в главите им. Но нямало да го признаят пред момичетата!

— От къде на къде ще ви водим? Знаете си пътя — припкайте сами!

— Страх ни е сами. Ами животните?

Младежите не искали да се издадат пред момичетата, че не се ориентирали къде се намират и накъде било женското поселище. Момичетата се досетили каква е работата. Как ли? Неведома е женската дарба за четене на мисли.

И определено не се е изгубила! — добавя вашият историк.

— Какво ви става? — настоявали за яснота момичетата. — Защо никога не знаете къде сте?

Спомнили си как група младежи, сред тях и двама от настоящата дружина, въртели, въртели в някакво кръгово разклонение на пещерата и не забелязали ни един отличителен знак, докато накрая едно момиче не им отворило очите:

— Вие слепи ли сте? Вече минахме няколко пъти по тоя проход!

Ето че сега отново момчетата май наистина не знаели къде са.

— Не виждате ли Цепнатината? — посочило с пръст едно момиче. Наистина, голямата скала на Цепнатината се извисявала над дърветата ей там.

Мъжете се опулили. Вярно, Цепнатината е. Значи… Хорса видял ли я е?

Мъжете заявили, че са гладни и ще отидат на лов.

— И сигурно сега ще накладете огън — срязали ги момичетата. — Много умно, тъкмо ще докарате при нас всички зверове накуп.

Точно това била целта на момчетата, а момичетата не искали да чуят. Момичетата събрали малко плодове около просеката и всички хапнали достатъчно, та да прогонят глада. Стъмнило се и момичетата се настанили на едно дърво, а момчетата се разположили около ствола му с оръжия в бойна готовност.

Едно момиче казало, че трябва да държат момчетата под око, защото, падне ли им, ще се изплъзнат от тях. На разсъмване нямало и следа от момчетата.

— Не ги ли е грижа за нас? — питали се натъжените момичета и подели любимата си тема — колко непохватни са момчетата в отношенията с другите, колко са сковани, сякаш изобщо нямат нито разум, нито сетива.

После момичетата, подивели от ужас, защото не разполагали с никакви оръжия, преодолели някак разстоянието до родния бряг. Пътеките и старите следи били съвсем обрасли, тук и там ги препречвали нападали дървета. Преходът не бил приятен.

Те разкрили на Марона, че мъжете, все още водени от Хорса, не били далеч, но посъветвали крайбрежните девойки да не се надяват прекалено на бързо пристигане, защото мъжете, изглежда, не си давали сметка колко са близо до дома.

В същото време тримата ловци си пробивали път към Хорса, но не бързали — спирали да огледат обещаващи пещери, катерели се по предизвикващи ги дървета, гонели свирепи глигани.

Едва от разтревожените въпроси и укори на своя водач разбрали, че са отсъствали твърде дълго. Хорса пращал други младежи да ги търсят из тунелите на пещерите: нали казали, че отиват там! Да, така казали, но когато съгледали гората, техните дървета, не устояли.

— Момичетата също ни се сърдят — мърморели нацупени като малки деца.

Ами, те били точно такива. На колко години ли? На петнайсет? Шестнайсет? По-малко? На възраст, на която според нашите норми е време младите мъже да се замислят дали ще се запишат във войската ни, или ще си търсят покровител. Хорса бил доста по-голям от другите, но вероятно още не бил преполовил двайсетте.

— Момичетата са ни много ядосани, все се сърдят — възмущавали се юношите.

Хорса се ухилил и отбелязал, че отдавна е трябвало да погостуват на жените.

— Те само ще ни се карат и ще ни навикват.

— А кой говореше, че ще превърти, ако скоро не си намери момиче?

Всички се подсмихнали. Това е първото описание на хиленето. Питаме се колко по-рано се е появило. Защото, няма съмнение, този кикот е в основата на комедията; знаем например какво е било смешно за гърците. Но в онова още по-далечно време, толкова отдавна?

— Не разрешавам да се откъсвате отново — наредил Хорса. — Ако сега се измъкнете вие, като се върнат другите, ще направят същото. Искам да сме всички заедно и заедно да отидем при момичетата. Щом сте видели горския ни стан, значи жените не са далеч.

— Така е, вижда се и Цепнатината.

Оттам, където бил застанал, Хорса не различил отначало добре познатото очертание. После го съгледал и в този миг започнало да го разяжда колебание.

Той никак не бързал да съобщи на Марона за изгубените момченца. Останалите също — още носели белези от камшиците на женските езици и не били забравили колко трудни могат да бъдат момичетата.

— Да отидем ли на лов? — попитали младежите и обещали да се върнат, преди да мръкне.

Иска ми се да си представя загриженост в младите им гласове. Все пак изоставили Хорса сам дни наред, въпреки че му обещали точно обратното! Чувствал ли се е захвърлен? — дано са си задавали някакъв такъв въпрос.

— Добре, вървете, но се приберете по светло.

Усещал ли се е самотен Хорса, отритнат и непълноценен заради недъгавия си крак? А ние имаме ли право да използваме в случая тези и други думи от нашия речник за човешките чувства? Не вменяваме ли на ония хора, само защото са имали тела като нашите, прилика с нас, изживявания като нашите? Може би никой не ги е научил какво е самота? Нелеп ли е въпросът? Или тъгата? В летописите например не се говори много за любов в нашия смисъл на думата, нито за ревност — изобщо не се споменава за ревност, а това чувство е толкова всеобщо, че го наблюдаваме дори у птиците, когато се бият за половинките си. Цялото това поле за разсъждения ме затруднява. Предизвиква ме, дразни въображението ми, озадачава ме. Знаем какво са чувствали гърците — нашият образец за всичко, — казват ни пиесите им.

Ако онези праисторически хора бяха създали пиеси, щяхме да знаем какво са преживявали. Но те не са оставили писмена — не броим случайните знаци върху дървесна кора или камък. Те разказвали историята си в ушите на Запаметяващите и сигурно никога не им е хрумвало, че техните думи, като например „Хорса бленувал за своята «друга» земя“, векове по-късно ще карат хората да се питат какво точно са искали да кажат с „бленувам“, „копнея“, „мечтая“.

— Хорса, ти тъгуваше ли?

— Да тъгувам?

— Добре, ще опитам по друг начин. Когато съзнанието ти се пренесе на оня твой вълшебен бряг, какво изпитваш? Мислиш ли си: „Там най-после ще намеря сродни души и те ще ме посрещнат: Здравей, Хорса, ето, че дойде, защо се забави толкова? Откога те чакаме.“ Да не се чувстваш изключен от всеобщото щастие?

— Щастие?

Когато викаме миналото, трябва да задаваме въпроси. Но не е задължително да получаваме отговори.

Ако попитам човек от моето поколение „Спомняш ли си?“, думите ми впримчват събития от неговата памет и въздухът между нас оживява и слуша. Обърна ли се със същата фраза към когото и да било от младото поколение, все едно хвърлям камъни в морето.

Въпросите ми към Хорса нямат ответ.

Ако ме чуеше, може би щеше да каже: „Не, не схващаш. Виж, аз зная всичко за нашата земя, за всяко дърво, растение, птица и животно. Но оня бряг пред очите ми сияеше като зора. А за него не зная нищо. Аз трябва да науча — сега стана ли ти ясно?“

Мисля си, че това щеше да ми каже и щях да разбера, както разбирам още много други работи за него, които той не осъзнава. Но моите въпроси са на възрастен римлянин в края на житейския си път — иначе ние нямаме никаква представа, дори най-малка, какво са мислили и чувствали древните хора.

Имената могат да помогнат. Известно ни е, че Мойра и Астра — толкова далечни на Хорса, колкото неговият род на нас — довели небесата в живота си, като приели имената на звезди. Хорса пък наричали една друга звезда, преди да се сдобие с египетското, старогръцкото и римското си наименование.

Ако знаехме какво означава названието на въпросната звезда, може би щяхме да чуем как говори Хорса. Или да си представим, че го чуваме.