Дорис Лесинг
Цепнатината (19)

Марона говорела с Хорса като с дете — впрочем, не е изключено и да й е бил син. Жените гледали отвисоко на мъжете, мъмрели ги, карали им се. Веднъж Марона връхлетяла бясна в мъжкия лагер — няколко момченца били загинали по време на борба — и заварила мъжете още да се бият; изравнила ги със земята от името на всички жени — лесно им било на тях, не вземат момченцата, докато са бебета, а чак когато престанат да са безпомощни палета и след като жените свършат черната работа по храненето, гледането и грижите. Да убиеш някого отнема само миг, казала Марона, но този миг заличава години изтощителен, усилен труд.

В наше време римските матрони са поели задължението публично да приветстват войнските успехи на синовете си. Не съм чувал някоя от тях да е изразявала като Марона негодувание пред обществото, че докато стане годно да бъде взето в легионите, едно момче се отглежда с години; истина е обаче, че понякога жените споделят подобни мисли с мъжете си, аз също мога да го потвърдя.

— И кой носи товара? — фучала Марона. — Не вие! Обратно, само гледате как да се измъкнете, когато някой трябва да се занимава с бебетата и да ги възпитава.

Тук се налага да запълня празнините. На около седем години, понякога и по-рано, момченцата правели-стрували, но намирали пътя в гората до Хорса. Това продължило толкова дълго, че можем да го обявим за техен обичай. Между крайбрежните скали и горския стан една пътека се виела покрай блатата, мочурищата и тресавищата, била напълно безопасна, стига по нея да не върви само̀ дете. Момичетата винаги се движели на групи, втълпявали и на момченцата да правят същото. Гората гъмжала от зверове и не едно дете, тръгнало само, било нападано. Марона поискала Хорса да нареди на мъжкарчетата да не се крият, когато напускат женския бряг, за да им слагат придружители. Хорса и свитата му й се присмели. Думите й я издали, че изобщо не разбира момченцата и техните чувства, а следователно и мъжете. За малките тайното измъкване от пренаселения бряг с всичките му там новородени и подрастващи било необходимост, нали в това бил смисълът — ако жените ще надзирават бягството им, къде отива удоволствието?

— Не разбираш ли? — попитал Хорса, после отсякъл, че е глупава.

Момченцата добивали самочувствие на пораснали още щом се откопчели от женския бряг, възприемали избавлението си като „набег до дърветата“. На техния бряг дърветата били рядкост. Пристигането на дружина момчетии, удържани по всякакви начини и до последно от жените, било ненагледно зрелище. При първия си допир с широката просека в гората те се стъписвали от пищността на природата и по инстинкт моментално се изкатервали сред клоните. Дебри покривали целия остров — ако бил остров — с изключение на блатата и мочурищата. Заселването по дърветата давало голямо житейско предимство: някои хищници не се изкачвали, или поне не лесно, до короните на величествения свод. Там момченцата намирали далеч по-безопасен подслон от младежите, устроени предимно на земята и занимаващи се с лов.

В редица записки се отбелязва, че някои мъжки дружини живеели изцяло по дърветата, но това не се отнася за хората на Хорса.

Седемгодишните определено прекарвали по-голяма част от времето си сред клоните. Кое момче може да устои на истинската гора? Животът там бил хубав. Слизали на земята за яденето, веселбите и походите. Стъкмили си площадки в листака, какви ли не приспособления за вдигане и издърпване, люлки и дори пътечки. Животът ги учел да разчитат на себе си, развивали физически умения. Разбира се, ставали и произшествия и тъкмо те били една от причините за дразнещото недоволство на жените. Те не спирали да натякват, че когато някое момче падне и си счупи крак или ръка, мъжете го пращат за оправяне на женския бряг. Не могат ли поне да държат по-внимателно децата под око, за да предотвратяват безбройните падания и поне част от смъртните случаи? Това слисало мъжете, откъде-накъде? Естествено, че момчетата ще се престрашават и ще поемат рискове, затова ще има и злополуки. Какво им става на жените, та вдигат такава врява за предпазни мерки?

Още едно гневно и горчиво стълкновение между Марона и Хорса с взаимни обвинения. Нищо не зависело от жените. Каквото и да правели, наближавайки седем, че и по-рано, момченцата щели да бягат при мъжете.

Като малки всички мъже преминавали през своето пътуване в гората и всеки тръгвал със спомена за пренаселения и тесен женски бряг.

Хорса обяснявал, че крайбрежието е разнообразно, има много хубави места близо до Цепнатината и нищо не налага жените да живеят там, където са. Вярно, пещерите им били удобни и мъжете признавали, че са привързани към тях, образът на пещерите над морето завинаги бил запечатан в най-ранните им спомени. Но скалите навсякъде наоколо са от мек пясъчник, лесни за дълбаене. Хорса обещал, че мъжете ще направят нови домове за жените, които с нищо няма да отстъпват на старите, даже ще са още по-просторни. Но се сблъскал с непреклонно предпочитание към навика и познатото. „Техният бряг, отговорили жените, е там, откъдето са произлезли, всички те, без изключение, Цепки и мъже. Няма да го напуснат.“

Марона не научила за големия поход на Хорса от самия него. Вниманието й било изострено от бъбренето на момичетата помежду им. Дали да тръгнат с Хорса? Може би за кратко? Марона не схванала, че заминаването предстои съвсем скоро, докато едно момиче не я попитало дали и тя ще дойде с тях. Накрая, но твърде късно, разбрала, че няколко момичета вече са решили да отпътуват с Хорса, той пък щял да вземе и всички момченца, които в момента се намирали при него. Като се замислила какви ще са последствията, Марона се ужасила. Отначало дори не осъзнавала, че на Хорса и през ум не му минавало за въпросните последствия. Дългосрочното планиране определено не било сред дарбите му, ще посочим само един от възможните проблеми: ако вземат момичетата, те ще забременеят и ще се превърнат в тежест за пътешествениците. По тази причина Марона първоначално сметнала, че Хорса е замислил само кратък поход.

После няколко момичета се изкачили на билото да проверят останали ли са мъже в долината и видели край реката младежи да ловят риба, приготвяли угощение за орлите, за да си подсигурят закрилата им за пътуването.

Девойките веднага слезли долу. Някои за пръв път поглеждали толкова отблизо могъщите птици. Децата с тях се уплашили. Но момчетата не се страхували, трупали риби и пеели на птиците, докато те пирували.

Ние сме деца на орлите,

вие сте наши бащи.

Има много песни за орлите, в някои се пее, че първите от нас били излюпени от техните яйца.

Признавам, орлите още омагьосват въображението, нашето, на римляните. В имението ми има една гола скала, а на върха й — орлово гнездо, и моите роби принасят там храна в дар. Дълбоко в себе си аз одобрявам този жест, чувствам го като изпълнен дълг.

Отношението ни към орлите произхожда отнякъде. Като казвам това, не предявявам ли родство с тези прастари, древни предтечи? Възможно ли е да сме „деца на орлите“ в по-голяма степен, отколкото ни е известно? Зная само, че когато нашите римски орли дефилират с легионите ни, ми се налага да крия сълзите си.

Момичетата и децата се върнали на брега, Марона чула за угощението на орлите и разбрала, че походът на Хорса е много по-сериозен, отколкото си давала сметка. Веднага свикала няколко момичета да тръгнат с нея, защото момченцата вече били научили, че Хорса напуска горския си лагер, а това означавало, че няма да има къде да се приютят, когато поискат да избягат от женския бряг. Освен това не било справедливо от страна на Хорса да вземе със себе си децата от своята дружина почти на възрастта на момченцата, а да остави тях. Дребосъците решили да се установяват в гората и да чакат Хорса да се върне.

Затова избягали, а момичетата и Марона хукнали след тях. Момченцата били много жилави, заякнали от плуване, момичетата също били силни. Колко малчугани се изплъзнали в оня ден? Знаем само, че били „доста“. Надявали се да стигнат навреме, за да се присъединят към мъжете, много били слушали за дърветата, дето само тях чакали.

Но когато пристигнали, не ги посрещнала навалица от мъже, момчета и младежи на широка поляна сред гората. Дърветата се извисявали високи, могъщи и многобройни, застрашителни като тъмничари. И още нещо. Опразнените колиби и заслони били завзети, някои съборени. Огромни черни зверове риели и грухтели — глигани с бивни като остриета. Знаем, че ония диви свине не се различавали много от опитомените породи, които отглеждаме, но били доста по-едри от нашите, не тлъсти и охранени, а целите от мускули, били бързи и опасни. Малките още не се били научили да се катерят по дърветата и не разбирали в каква опасност са изпаднали. Момичетата се вцепенили от страх и ужас, опитали се да придърпат момченцата към себе си, стадото ги връхлетяло като мълния и две деца изчезнали от кошмарната поляна към мрака. Прасетата не подгонили останалите, стигали им две бройки за банкет. Но, изглежда, отправили ясно послание: „Мястото е заето, стойте далеч!“.

Голямо дебнене на мъже и момчета падало на поляната. Нощем святкането на жълти и зелени очи трябва да е било толкова обичайно за веселите сборища, колкото разгорените огньове.

Освен свирепите прасета, имало и представители на котешкия род, също исполински, по-силни и по-хищни от глиганите, известно ни е, че били безчет. Върлували и глутници от кучешкия род. Всяка нощ в тъмното около пламъците зверовете следели какво става на поляната. Мечки ли? Знаем и за мечки.