Ане Холт
Всичко мое (7) (Първият случай на инспектор Стубьо)

6

След като дойде новото момченце, Емилие се почувства по-голяма. Изглеждаше по-уплашено и от нея. Когато преди известно време мъжът го натика в стаята, се беше наакало, независимо, че бе достатъчно голямо, за да тръгне на училище. Мъжът захвърли кърпа и парче сапун към мивката до тоалетната чиния и Емилие изчисти добре малкия. Никъде обаче нямаше други дрехи. Тя набута мръсните панталонки между стената и тръбата на мивката. Момченцето остана по бельо. Не спираше да плаче.

Чак досега. Най-сетне заспа. Единственото легло в стаята беше много тясно и очевидно много старо. Някой бе рисувал с туш по изтритите кафяви дървени части, но всичко беше избледняло и едва се забелязваше. Попадайки преди няколко дни в стаята, Емилие повдигна чаршафа и видя безброй дълги косми; женски косми бяха полепнали по дунапрена на матрака. Бързо върна чаршафа на място. Сега момченцето спеше под завивката, свряло глава в рамото й. Имаше кафяви къдрици. Емилие се чудеше дали въобще може да говори. Попита го как се казва и то изрече със запъване името си: Ким или Тим, така и не разбра. Беше викало и майка си, значи все пак говореше.

— Спи ли?

Емилие се стресна. Сенките пречеха да се види лицето му през открехнатата врата, но гласът звучеше ясно. Тя кимна леко.

— Спи ли?

Мъжът не изглеждаше сърдит или ядосан. Не се зъбеше като татко, наложеше ли се да пита за нещо по няколко пъти.

— Да.

— Добре. Гладна ли си?

Вратата беше желязна. Без дръжка от вътрешната страна. Емилие не знаеше откога стои в тази стая с клозет и мивка в единия край и легло — в другия. Иначе нямаше нищо друго, освен тухлени стени и лъскава врата. Във всеки случай беше отдавна. Сигурно сто пъти опипа вратата — гладка и леденостудена. Мъжът се опасяваше да не се хлопне зад него, когато влизаше навътре в стаята. Тогава я закачваше с кука към стената, но обикновено й оставяше храна и вода на табличка непосредствено до прага от вътрешната страна.

— Не.

— Добре. И ти трябва да спиш. Сега е нощ.

Нощ.

Звукът от затварящата се тежка желязна врата я накара да заплаче. Мъжът каза, че е нощ, но въобще не се разбираше дали е така. В стаята нямаше никакъв прозорец и понеже лампата светеше през цялото време, не беше възможно да се направи разлика между ден и нощ. В началото не се сещаше, че филийките и млякото означават закуска, а манджите и палачинките върху жълтата табличка са за обяд. Тъкмо го схвана и мъжът започна да хитрува. От време на време получаваше хляб три пъти по ред. Днес, след като Ким или Тим се спъна и притисна в нея, мъжът донесе два пъти доматена супа. Беше хладка и без фиде.

Емилие се опитваше да спре да плаче. Не искаше да събуди момченцето. Задържаше си дъха, за да не се тресе, но не се получаваше.

— Мама — хлипаше несъзнателно. — Майчицата ми.

Татко я търси. Навярно отдавна я търси. Татко и леля Беате сигурно още тичат наоколо из гората, въпреки че е нощ. Може би и дядо е с тях. Баба я болят краката, затова седи вкъщи. Или чете книга, или приготвя вафли, та другите да хапнат, когато се върнат от Пътя към рая и Райското дърво, без да са я намерили.

— Мама — простена Ким или Тим и се разрева.

— Тихо.

— Мама! Тати!

Момченцето рязко се изправи, пищейки. Устата му представляваше огромна дупка. Цялото му лице се изкриви в един-единствен силен вик и тя се притисна към стената със затворени очи.

— Не бива да викаш — каза равно тя. — Мъжът ще ни се разсърди.

— Мама! Искам тати!

Момченцето почти изгуби дъх. Задъхваше се, за да си поеме въздух. Емилие отвори очи и видя, че личицето му е станало тъмночервено. От едната му ноздра течеше сопол. Тя хвана края на завивката и го избърса внимателно. То се опитваше да я удари.

— Не искам — изхълца то отново. — Не искам.

— Сега ще ти разкажа една приказка — обеща Емилие.

— Не искам.

Малкият прокара ръкав под носа си.

— Мама умря — подхвана Емилие и тъжно поклати глава. — Сега седи горе на небето и ме пази. Винаги. Сигурно ще може да пази и теб.

— Не искам.

Във всеки случай момченцето вече не плачеше толкова ужасно.

— Мама се казва Грете и има „БМВ“.

— „Ауди“ — поправи я хлапето.

— Горе на небето мама има „БМВ“.

— „Ауди“ — повтори момченцето и усмихвайки се предпазливо, вече изглеждаше много по-хубаво.

— И един еднорог. Бял кон с рог на челото, който лети. С този еднорог мама лети навсякъде, когато не й се ще да използва „БМВ“-то. Може би ще дойде тук. Много скоро, струва ми се.

— С трясък — уточни малкият.

Емилие отлично знаеше, че мама няма никакво „БМВ“ и въобще не е на небето, а и еднорози не съществуват. Не съществува и никакъв рай, въпреки че татко твърдеше обратното. Той много обичаше да говори за всичко, което мама има там горе; всичко, за което винаги си е мечтала, но не са могли да си позволят. В рая нищо не струва нещо. Там дори няма пари, казваше татко през смях. Мама ще получи каквото си иска и според татко беше добре за Емилие да говори за всичко това. Тя му повярва. Дълго му вярва колко е хубаво да си мисли, че мама има големи колкото сливи диаманти на ушите си, облечена в червена рокля, хвърчи на бял еднорог.

Леля Беате се скара на татко. Емилие отиде да изпрати писмо на мама и когато татко най-сетне я намери, леля Беате се развика толкова високо, че стените ехтяха. Възрастните си мислеха, че Емилие вече е заспала. Беше късно през нощта.

— Време е да разкажеш истината на детето, Тьонес. Грете е мъртва. Точка. Тя е в урна с прах, а Емилие е достатъчно голяма, за да разбере. Престани да я осакатяваш с тези твои измишльотини. Мъчиш се да задържиш Грете жива изкуствено. Но не ми е ясно кого се опитваш да заблудиш — себе си или Емилие. Грете е мъртва. МЪРТВА, разбираш ли?

Леля Беате хем плачеше, хем се гневеше. Беше най-интелигентният човек на света. Всички го казваха. Беше главен лекар и знаеше абсолютно всичко за болестите на сърцето. Спасяваше хората от сигурна смърт, явно защото знаеше толкова много. Щом леля Беате твърдеше, че историите на татко са измишльотини, значи имаше право. Няколко дни по-късно татко изведе Емилие навън в градината, за да гледат звездите. На небето имаше четири нови дупки, защото мама искала да я вижда по-добре — обясни със запъване той. Емилие не отговори. Стана му мъчно. Това тя забеляза по очите му, когато той взе книга и се настани в края на леглото й, за да почете. Тя отказа да чуе края на историята за пътуването на мама до „Райска“ Япония. Приказката продължаваше вече трета вечер и беше много весела. Татко си изкарваше прехраната с превод на книги и сякаш твърде обичаше преувеличенията.

— Казвам се Ким — обади се момченцето и завря палец в устата си.

— Казвам се Емилие.

Заспивайки, двамата нямаха понятие, че бе започнало да се развиделява.

На етаж и половина над тях, на партера, в къща из покрайнините на горичка, седеше мъж и втренчено гледаше през прозореца. Чувстваше се в отлична форма, почти опиянен, като пред предизвикателна задача, която знаеше, че ще изпълни. Беше му невъзможно да спи нормално. От време на време през нощта сякаш изчезваше за момент, а после потръпваше, обзет от ясна мисъл.

През прозореца, обърнат на запад, той наблюдаваше как нощната тъма се скупчва към хоризонта. С настъпването на утрото ленти светлина къпеха баирите от другата страна на долината. Изправи се и остави книгата на масата.

Никой друг не знаеше. След по-малко от две денонощия едно от децата в мазето щеше да е мъртво. Не изпитваше никакво задоволство, че го знае. Но приповдигнатата решителност му позволи да сложи захар и глътка мляко в малкото кафе, останало от миналата нощ.