Ане Холт
Всичко мое (10) (Първият случай на инспектор Стубьо)

9

Малко неща подсказваха, че средата на лятото ще настъпи след не повече от месец. Над Согнсван^[1] се стелеше сива мъгла, а дърветата бяха все още голи. Тук-там по някоя върба напъваха реси, но по южните склонове подбелът беше вече избуял. Иначе денят спокойно би могъл да бъде определен като четиринадесети октомври. Или като четиринадесети май. Шестгодишно дете с червена грейка и жълти ботушки си свали шапката.

— Не така, Кристиане. Не във водата.

— Остави я да си джапа. Нали е с ботушки.

— Господи, Исак, там е дълбоко! Кристиане! Не така!

Момиченцето не искаше и да чуе. Тананикаше си еднообразна мелодия и вече газеше във водата до над ръба на ботушките. Те се пълнеха с гъргорещ звук. С празен поглед в пространството малката нескончаемо повтаряше онези четири тона.

— Съвсем си се намокрила — тюхкаше се Ингер Йохане Вик, докато отвеждаше момиченцето на сухо.

Детето се погледна в краката, усмихна се весело и спря да пее. Майката я хвана под мишница и седна на близката пейка. Извади от раницата сух чорапогащник, чифт дебели чорапи и солидни маратонки. Кристиане се съпротивляваше. Седеше вдървено и стискаше крака, отново зареяла поглед към нищото. Както винаги, дълбоко в гърлото й бръмчаха същите четири тона: дам-ди-рум-рам. Дам-ди-рум-рам.

— Ще се разболееш — нареждаше Ингер Йохане, — ще настинеш.

— Ще настина — усмихна се Кристиане и очите й, внезапно одухотворени, срещнаха очите на майка й.

— Да. Болна.

Ингер Йохане се опита да задържи погледа, да го заключи.

— Дам-ди-рум-рам — изтананика Кристиане и пак се отнесе.

— Дай на мен.

Исак хвана дъщеря си под мишниците и я хвърли високо нагоре във въздуха.

— Татко — изпищя Кристиане в захлас, — още.

— Ще има още — подвикна Исак и остави детето да стърже земята с мокрите си ботушки, преди да я подхвърли отново в мъглата. — Кристиане е самолет!

— Самолет! Опасен самолет! Човек — чайка!

Ингер Йохане не разбираше този феномен. Детето съставяше думи, които нито Исак, нито тя употребяваха; нито пък някой друг. Но в тях винаги имаше някаква логика, нещо уместно, наистина трудно за установяване в момента, но неизменно правеше впечатление за разбиране, ала това словотворчество силно контрастираше с кратките, прости думи, обичайно използвани от детето и то само когато пожелае.

— Дам-ди-рум-рам.

Пътуването със самолет свърши. Песента отново изпълваше съзнанието й. Сега обаче Кристиане седеше мирно в скута на баща си и се остави да я преобуят.

— Леденостудено дупе — я плесна Исак леко, преди да дръпне сухия чорапогащник по краката й, чиито пръсти бяха неестествено свити към ходилото.

— Кристиане е станала леденостудена навсякъде.

— Кристианеледенка. Гладна.

— Така. Да тръгваме ли?

Остави момиченцето пред себе си, натъпка мокрите дрешки в раницата, извади от страничния джоб банан, обели го и го подаде на дъщеря си.

— Та, докъде бяхме стигнали? — обърна се той към Ингер Йохане.

Прокара ръка през косата й, сплъстена от студения, влажен въздух. Плъзна пръсти под брадичката й и повдигна лицето. Винаги е бил толкова млад, а е само един месец по-малък от нея. Безотговорен и вечно млад: винаги с една идея по-дълга коса, с прекалено широки дрехи, твърде свободни за възрастта му. Ингер Йохане се опита да преглътне познатото чувство за поражение, това постоянно състояние да е по-непохватната с Кристиане.

— Хайде, разкажи ми останалата част от историята — той се усмихна насърчително, отхвърляйки глава назад. С характерната си подскачаща походка Кристиане вече се бе отдалечила на десетина метра пред тях. Би трябвало отдавна да е пораснала. Исак сложи ръка върху рамото на Ингер Йохане за момент, преди и той да тръгне; бавно, все едно се съмняваше, че Ингер Йохане е в състояние да го следва.

— В един момент Алвхил Софиенберг се решила да проучи случая по-обстойно — подхвана Ингер Йохане, без да изпуска от очи мъничкия силует, приближил отново до голямата локва, — но изведнъж срещнала неочаквана спънка. Аксел Сайер отказал да говори с нея.

— И защо? Нали самият той е правил постъпки за помилване. Какво по-хубаво от това някой от администрацията да се заеме да проучи случая по-отблизо?

— Близко е до ума. Нямам представа защо е реагирал така. Кристиане!

Момиченцето се обърна и се засмя високо. Бавно загърби водата и заброди нагоре към края на гората, навярно забелязала нещо.

— Във всеки случай не се предала. Имам предвид Алвхил Софиенберг. Свързала се със свещеника на затвора. Мъж на място, който е видял почти всичко на този свят. Бил убеден, че Аксел е… невинен. И той. Силно окуражена, Алвхил отново отишла при своя началник.

— Чакай малко.

Исак спря и кимна към Кристиане, озовала се в компанията на огромен санбернар. Възклицавайки възторжено, детето обви ръце около шията на животното. Кучето махаше мързеливо с опашка.

— Защо не вземеш куче? Виж колко добре се разбира Кристиане с тях. За нея ще е полезно.

— Защо винаги аз да поемам всички отговорности? Винаги! — отговори остро Ингер Йохане.

Той пое дълбоко въздух и издиша през зъби. От изсвирването кучето наостри уши. Кристиане се изсмя високо.

— Добре, не го прави — поклати леко глава той. — И как са се развили по-нататък събитията?

— Въобще не те интересува.

Исак Ононсен прокара ръка през лицето си.

— Хм. Не разбирам как можеш да кажеш подобно нещо. Изслушах цялата история и съм особено любопитен да чуя края. Какво ти става?

Кристиане беше накарала кучето да легне, беше го яхнала и сега зарови ръце в козината му. Учуден, стопанинът стоеше отстрани и с неприкрита тревога гледаше Исак и Ингер Йохане.

— Всичко е наред — успокои го Исак и притича към него. — Тя си знае как да се разбира с кучета.

— Трябва да й се признае — съгласи се мъжът.

Исак вдигна дъщеря си и кучето се изправи. Стопанинът му върза каишката и с бързи крачки се отдалечи. От време на време поглеждаше назад през рамо, сякаш се опасяваше да не би това странно дете да ги последва.

— Разказвай — подкани Исак.

— Дам-ди-рум-рам — пееше Кристиане.

— Шефът не я приел — продължи Ингер Йохане кратко. — Посъветвал я да остави случая и да си гледа работата. Тя обаче му се опънала. Обяснила му, че след като получила всички книжа, ги е изчела внимателно. Той показал видими признаци на раздразнение, а тя добавила, че е убедена в невинността на Сайер. Тук той направо побеснял. И сега идва… най-стряскащото в цялата работа.

Неочаквано Кристиане я хвана за ръка.

— Мама — обади се дружелюбно малката. — Майка ми и аз.

— На другия ден Алвхил Софиенберг отишла на работа, но цялата документация била изчезнала.

— Изчезнала? Нямало я, така ли?

— Да. Целият куп документация, висок повече от метър, бил безследно изчезнал.

— Правим разходка — намеси се Кристиане. — Майка ми и аз.

— И татко — добави Ингер Йохане.

— И по-нататък какво?

Между очите на Исак се появи бръчка. Приликата между него и дъщеря му се набиваше от пръв поглед: издължено лице, сключени вежди.

— Алвхил Софиенберг се уплашила. Решила да не настоява повече пред шефа си, още по-малко след лаконичното обяснение, че папката е била взета „от полицията“.

Тя изписа огромни кавички във въздуха.

— Някой обаче й подшушнал, че Аксел Сайер бил освободен.

— Какво?

— Много години преждевременно. Освободен. Просто ей така — тихо и спокойно.

Бяха стигнали до големия паркинг край Спортната академия, в момента почти празен. Надлъж и нашир през локвите се пресичаха дълбоки следи от гуми. Под няколко клонести брези стоеше старият „Опел Кадет“ на Ингер Йохане, паркирана до колата на Исак, „Ауди ТТ“.

— Нека да обобщя — Исак вдигна длан като за клетва. — Говорим за хиляда деветстотин шестдесет и пета. Не за осемнадесети век. Не за войната. Говорим за хиляда деветстотин шестдесет и пета, годината, в която ти и аз сме родени, когато Норвегия вече що-годе е възстановена след войната, когато бюрократичната машина функционира и правораздаването е добре утвърдено понятие и какво? Просто го пускат, ей така, без нищо, в смисъл, добре е да бъде пуснат на свобода невинен човек, но…

— Именно. Има едно голямо — но.

— Татковакола. — Кристиане потупа сребристосивото спортно возило. — Колакола. Автомобилнакола.

Възрастните се засмяха.

— Хубавица си ми ти — възкликна Ингер Йохане и се наведе да оправи плетената шапчица под брадичката на Кристиане.

— Къде, по дяволите, го има това?

— Не ругай — предупреди го Ингер Йохане, изправяйки се. — Всичко разбира. Във всеки случай…

Кристиане седна в локва, като си тананикаше.

— От своя източник, пастора на затвора, научила, че възрастна жена от Лилестрьом посетила полицейския участък в Румерике. Старицата дълго пазела лоша тайна. След изчезването на малката Хедвиг, както се изяснило впоследствие, синът й, психически малко увреден мъж, който живеел с нея, се прибрал в ранните часове на деня. Дрехите му били окървавени, а той — твърде възбуден. Щом се разшумяло около случая Хедвиг, жената мигом го заподозряла. Но си замълчала. Навярно не е редно да я вини човек.

Погледна към дъщеря си.

— Така или иначе синът починал. Съдебните органи потулили случая. Старицата била обявена за истерична. Но както и да стоят нещата, само няколко седмици по-късно пуснали на свобода нашия Аксел Сайер. Съвсем тихо и потайно. Никакви вестници не са отразили събитието. Алвхил никога не е чувала повече за този случай.

Мъглата се беше вдигнала; към върховете на дърветата на изток бавно се спускаха ниски облаци и започваше да вали. Мокър до кости английски сетер кръжеше около Кристиане, лаеше дружелюбно и гонеше камъните, които тя хвърляше с възторжени викове.

— Но защо тази… Алвхил Софиенберг ти разказва всичко това?

— Ммм.

— Добре. Ще задам въпроса по друг начин. Защо го разказва след тридесет и пет години?

— Защото миналата година й се е случило нещо невероятно. През цялото време този случай не й давал мира. Най-после се пенсионирала и решила да проучи делото по-обстойно. Свързала се с Държавния архив и с Кралския архив, за да изиска документите. Те обаче не съществуват.

— Какво?

— Изчезнали са. В Кралския архив ги няма. Няма ги и в Държавния архив. Полицейската камара в Осло не ги открива и в областта Румерике.

— Цял куп документация по едно дело е изчезнала вдън земя.

Кристиане излезе от локвата и се затътри към тях, мокра и мръсна от главата до петите.

— Радвам се, че няма да влезе в моята кола — Исак клекна пред нея. — Но ще се видим на Седемнадесети май, нали?

— Татко ще получи ли целувка, преди да тръгнем? — попита Ингер Йохане.

С отнесен поглед Кристиане се остави да я целунат.

— Дали ще успееш, Исак?

Той не изпусна детето от очи.

— Естествено. Аз съм магьосник, нали знаеш. Ако Аксел Сайер е още жив, ще го открия за по-малко от седмица. Гарантирано.

— В живота няма гаранции — подхвърли Ингер Йохане. — Но ти благодаря, че правиш опит. Ако някой въобще би успял, това ще си само ти.

— Сигурна работа — махна Исак и се намъкна в „Ауди“-то. — Ще се видим в сряда.

 

 

Гледа втренчено след него чак докато колата изчезна зад гребена на хълма към Крингшьо.

Исак винаги щеше да си остане голямо момче. Просто не го разбра навреме. Преди, преди Кристиане, тя се възхищаваше на енергията му, на ентусиазма, на оптимизма, на детинската вяра, че всичко ще се уреди. Беше изградил цялото си бъдеще върху непредубедена самоувереност. Основа dot.com дружество още преди мнозина да се усетят какво точно е това и прояви достатъчно съобразителност да го продаде навреме. Сега се любуваше на виртуалната си действителност по няколко часа дневно, участваше в регати, а през останалите шест месеца помагаше и на Армията на спасението — в свободното си време издирваше изчезнали хора.

Тогава се появи Кристиане. Началото потъна в три сърдечни операции, нощни дежурства и страхове. Един ден се пробудиха след първия здрав сън, но тогава беше прекалено късно. Още една година продължиха да влачат нещо, наподобяващо брак. Двуседмичното семейно пребиваване в Държавния център за детска и младежка психиатрия, където напразно се опитваха да поставят диагноза на Кристиане, доведе до техния развод. Разделиха се, ако не точно като приятели, то поне с относително непокътнато взаимно уважение.

Диагноза така и не беше поставена. Кристиане се въртеше в своя малък свят, а лекарите клатеха глава. Аутист, може би, казваха те, но очевидната способност за комуникация и изразената потребност от физически контакт ги разколебаваше. „Има ли значение — питаше Исак, — детето е хубаво, детето си е наше и въобще не ме интересува какво й липсва“. Той не разбираше колко е важно да се постави диагноза, да й се назначи лечение, да се направи възможното Кристиане да постигне пълния си потенциал.

Беше невероятно безотговорен.

Проблемът се свеждаше до едно: той никога не възприе, че е баща на бавноразвиващо се дете.

 

 

Исак погледна в огледалото за обратно виждане. Ингер Йохане изглеждаше стара и изморена. Винаги приемаше нещата болезнено. Изпитваше огромно желание да й предложи Кристиане да живее постоянно при него, а не през седмица, както беше сега. Виждаше нещата съвсем ясно: когато връщаше Кристиане след седмица, Ингер Йохане беше в настроение и що-годе отпочинала. Когато следващата неделя взимаше дъщеря си, Ингер Йохане беше смазана, раздразнителна и изнервена. Не беше добре за Кристиане. А и това нескончаемо обикаляне по специалисти и разни многознайковци. Сигурно няма толкова голямо значение да се открие какво му е на детето. Важното е, че сега сърцето й функционира добре, храни се добре и й е добре. Дъщеря му е щастлива. В това Исак беше сигурен.

Много отдавна Ингер Йохане изгуби детското у себе си и се превърна във възрастна. Някога, преди Кристиане, беше привличащо. Секси. Амбициите на Ингер Йохане. Сериозна във всичко, с което се захваща. Упорита. Жънеше успех след успех. Той се влюби в тази рядко зряла и целенасочена млада жена, будеща възхищение с постиженията си в следването, с работата си в университета.

Тогава се появи Кристиане.

Той обичаше това дете. Беше негово дете. Нищо й нямаше на Кристиане. Не беше като другите, но си беше тя. Това бе достатъчно. Мненията на специалистите от цял свят какво не е наред с детето нямаха никакво значение. Но не и за Ингер Йохане. Тя винаги и във всичко трябваше да стигне до дъното.

Беше невероятно отговорна.

Проблемът се свеждаше до едно: тя никога не прие изцяло да бъде майка на бавноразвиващо се дете.