Ане Холт
Всичко мое (51) (Първият случай на инспектор Стубьо)

50

— Зет ми е в Копенхаген — каза Ингвар и остави едно малко момченце да стъпи на пода.

Детето беше две-тригодишно, с кафяви очи, чернокосо и се усмихваше смутено на Ингер Йохане, стискайки здраво крака на дядо си.

— Връща се утре преди обяд. Обикновено Амюн е при мен в сряда и през уикенд, но както нещата се развиваха напоследък, нямах възможност да се включа. Сега възникна извънредно положение и нямаше как да откажа.

Той клекна. Малкият не искаше да си съблече якето, но Ингвар дръпна ципа надолу и го остави да се изхлузи, след което го потупа леко по дупето и каза:

— Ингер Йохане сигурно има някои интересни играчки.

Защо не ме покани у вас — помисли си тя. — Никога не съм идвала в дома ти, а часът минава осем. Ти знаеше, че Кристиане е при Исак, а това дете вече трябва да е в леглото. Нищо не пречеше аз да дойда при теб.

— Виж тук — тя хвана ръката на момченцето. — Ела да видим какво ще намерим.

Амюн грейна, когато тя го заведе до сандъка с колички. Той грабна един трактор и го вдигна високо.

— Червен трактор, червен камион, червен автобус — занарежда Амюн.

— За момента го занимават цветовете — обясни Ингвар.

— Тогава ще му е скучно тук — Ингер Йохане помогна на Амюн с един булдозер, който си беше изгубил предните колелца.

— Точно преди един месец изчезна Емилие. Помислил ли си за това?

— Не — призна той. — Имаш право. Четвърти май. Къде е Джак?

— Мисля — започна Ингер Йохане, но така и не довърши изречението.

Амюн захвърли булдозера и започна да оглежда линейка, която Исак беше боядисал огненочервена с бенгалски лак.

— Червена линейка — констатира скептично момченцето.

Ингер Йохане седна край масата за хранене.

— Мисля, че идеята е това куче да следва Кристиане — доизказа се тя. — И за да бъда съвсем откровена, е за добро. Цял час се борих да ликвидирам миризмата на куче и кучешка пикня без особен успех, страхувам се — подуши въздуха и сбръчка леко нос, преди да добави: — Нещо, изглежда, те притеснява.

Ингвар Стубьо изглеждаше по-едър. Не беше просто внушение. През последните седмици бе наддал. Страните му се бяха закръглили, а яката на ризата видимо пристягаше врата му. И към талията беше добавил поне един пръст. Вратовръзката му висеше накриво. На Ингер Йохане й беше направило впечатление, че той винаги яде прекадено бързо и много.

— Извинявай, но имаш ли нещо за ядене? Страшно съм гладен.

 

 

Амюн спеше в леглото на Ингер Йохане. Отне й цял час да го приспи. Ингвар излезе бавно от спалнята. Беше напъхал вратовръзката в джоба и разкопчал двете горни копчета на ризата. Запретна ръкави и седна на дивана, който изпука под него. Взе си виенско хлебче от стъкления поднос и го излапа на три бързи хапки.

— Въздействието на калия е направо ужасяващо — изкоментира той, като си бършеше трохите от устата. — Достатъчно страшно е в нашия случай, но ако хората научат за това…

— Проблемът е в пробождането със спринцовка — прекъсна го Ингер Йохане замислено. — Ако набелязаната жертва е болен човек или наркоман, или по други причини има белези от спринцовки, без това да води до съмнение, тогава е съвсем…

— Неприятно.

— Но ти спомена, че тази течност за инжектиране се състои от калий и нещо друго.

— Калиев хлорид, който се разпада в кръвоносната система на калий и хлорид.

— Тогава не остават ли следи от хлорида? — сбърчи нос Ингер Йохане.

Ингвар сякаш искаше да си вземе още едно хлебче, но потри ръце една о друга и ги сплете зад врата.

— Не знам доколко правилно разбрах, но нивото на хлорида в организма е много по-високо от нивото на калия.

Ингвар присви очи и се замисли. След минута ги отвори, наведе се напред и започна да рисува с пръст по стъкления плот.

— Може и да не съм записал правилно данните, но те илюстрират смисъла. Да речем, че нивото на калия е три от някакви си единици.

— Добре, три единици калий.

— Тогава имаш сто единици хлорид. Покачването на хлорида до сто и пет не е нито опасно, нито очебийно. Съответно покачване на калия от три на осем обаче е убийствено. Това наистина е схема на перфектно убийство.

— Това обяснява защо отвлича децата — прецени Ингер Йохане. — Отвежда ги някъде, за да ги упои с валиум, и после поставя инжекция в слепоочието.

— Ако това е, което е направил.

— Мммм. Ако това е, което е направил. Кога ще научим нещо повече?

— Патологът ще изследва първо Сара, но чак утре сутринта. Ще направим всичко възможно, за да не се налага отваряне на гроба на Ким.

И двамата погледнаха към спалнята. Вратата беше леко открехната.

— Ако това се потвърди, ще знаем повече за убиеца — заключи Ингер Йохане.

— Е, и какво?

— Ще знаем, че е имал достъп до калий.

— Фактически всички имаме.

— Но ти каза, че много малко аптеки държат калий на склад.

— Ще проверим, естествено, всички аптеки в страната. По думите на патолога поръчка за калий е твърде очебийна и ще бъде забелязана. Но убиецът може да е пазарувал в чужбина. Един бог знае докъде стига неговата предпазливост. А остава и проблемът с болниците. Калият е сред най-лесно достъпните субстанции в интензивните отделения. В Норвегия има невероятно много интензивни отделения.

— Но ние знаем и нещо повече — натърти бавно Ингер Йохане. — Знаем, че убиецът е не само интелигентен, но и владее метод за убиване, за който малцина лекари в страната имат познание…

— Патологът наистина беше потресен — прекъсна я Ингвар. — Той е около шестдесет и пет годишен и твърди, че никога не му е хрумвал подобен начин да се отнема човешки живот. Никога. А той е патолог!

Надигна се леко от дивана и бръкна в задния джоб да извади схемата с драсканиците на Сигмюн Барли. Беше се омачкала и краищата на листа стърчаха върху стъклената повърхност.

— Това отново прави нашия гинеколог по-интересен — посочи замислено той името на лекаря. — А по същата причина и медицинската сестра. Освен че е жена. Това може малко да поразклати…

— Не търсим жена — възрази Ингер Йохан. — Нито пък лекар.

Ингвар погледна към нея озадачено.

— Новите сведения не бива да омаловажават всичко, за което сме помислили досега — обясни тя. — Продължаваме да говорим за осакатен човек, за психопат или за човек с психопатично поведение. Мисля, че търсим мъж с дълга поредица прекъснати връзки зад гърба си. Същото се отнася и за образованието му. Не е изключено да е следвал, но едва ли е в състояние да издържи на задълженията и напрежението, които целият курс на обучение предполага. Вероятно е доста интелигентен, дори особено интелигентен и извлича полза от придобитите знания. През последните години в мрежата се откри цял един свят от информация. Там намираш информация за бомби и клубове за самоубийство. Ни най-малко не би ме учудил и сайт за странни убийства. Затова нашият човек би могъл да се досети самостоятелно само на базата на информация в безбройните медицински сайтове. Той определено е интелигентен. Но няма шанс да стигне до държавен изпит. Колко години е училището за медицински сестри сега? Четири? Смятам за почти невъзможно този човек да изкара нещо подобно.

— Но защо е тази часовникарщина?

— За калия ли питаш?

— Да. Защо е избрал толкова… перфиден метод за убиване? Защо не ги души, застрелва, дави, щом е до това!

— Контрол — отвърна Ингер Йохане. — И превъзходство. Държи да демонстрира недосегаемост. Не забравяй, че този тип се чувства засегнат. Дълбоко засегнат. Не само от един човек и не само от конкретна случка. Той има натрупан арсенал от загуби, за които трябва да си отмъщава. Да отнеме живота на дете, без дори да можем да разберем как го е направил, това е…

— Деди — чу се тънко гласче.

Ингер Йохане се стресна, не беше чула детето. То стоеше вече в средата на хола, с мече под мишница. На тениската му имаше голямо петно от кетчуп. Ингвар отказа да му облече една от старите пижамки на Кристиане. Памперсът се бе изхлузил надолу и красноречивата миризма накара Ингер Йохане да го поведе към банята. Необяснимо защо предпочиташе Ингвар да не ги последва. Амюн беше невероятно доверчив. Когато тя седна върху капака на тоалетната, за да му свали памперса, момченцето се усмихна широко.

— Ингейоне — изгука то и погали бузата й с мека ръчичка.

Ингвар беше оставил в банята чанта с неутрален сапун, три допълнителни памперса и биберон.

Правил си е сметка детето да спи тук — помисли си тя. — Да донесеш пижамка би било прекалено очевидно. Но три памперса?

— Деди е един хитрушко — въздъхна тя и вдигна момченцето в мивката.

— Не мий пумпето сега. — Амюн разкрачи крачетата. — Не това.

— О, да — съгласи се Ингер Йохане. — Ти си се наакал. Марш на акито!

Плесна с кърпата по дупето. Амюн се изсмя.

— Не това — повтори той и притаи дъх, когато тя остави хладката вода да потече като водопад по кожата му.

— Трябва да си чист и хубав, за да спиш добре.

— Лейката е бяла, не червена.

— Напълно си прав, Амюн. Линейките са бели.

— Лейки, лейки.

— Линейки. Колко си добър!

Момченцето се изви в кърпата.

— Готов за спане — обяви той весело.

— Това не ми се вярва — обади се Ингвар от процепа на вратата. — Ела тук, деди те те сложи да спиш. Благодарим ти, Ингер Йохане.

 

 

Не се получаваше. След половин час Ингвар отново излезе от спалнята с детето на ръце.

— Ще заспи тук — полуизвинително обясни той и погледна строго момченцето, което се засмя и бутна биберона. — Ще спи в скута ми.

Хлапето почти изчезна в прегръдката на дядо си. Връхчето на нослето едва се показваше над зеленото одеялце. Само след броени минути затвори очи и ритмичното смукане поутихна.

Ингвар отмести одеялцето от личицето му. На фона на бялата риза на Ингвар тъмната му коса изглеждаше почти черна; дългите му мигли бяха влажни и стояха на снопчета.

— Деца — прошепна Ингер Йохане нежно, без да изпуска Амюн от очи. — Не ме напуска чувството, че ключът към разрешаването на тази история е у децата. Отначало си мислех, че това има нещо общо с детството на убиеца. Със загуби. Нещо му е липсвало през детството. И може би… — тя дишаше тежко. — Може би имаме право. Но има и друго. Има нещо с тези деца, въпреки че не са негови. Създава се впечатление, че… — тя се запъна.

Ингвар не наруши мълчанието. Амюн спеше дълбоко. Ингер Йохане внезапно тръсна глава, сякаш обзета от желание да отпъди някаква мисъл, и продължи:

— Ами ако има дете, но е лишен от възможността да го вижда?

— Не отиваш ли твърде далеч — попита тихо Ингвар и оправи главичката на детето. — Кое те кара да предполагаш подобно нещо?

— По някакъв начин се получава съвпадение. С всичко. Ето: този мъж, който привлича жените, но никога не успява да ги задържи. Някоя от тях забременява и решава да роди детето. Мисълта, че тя го е напуснала, при това с неговото дете, може да отключи непредвидими реакции.

— Но защо именно тези деца? Ако си права, че Глен Хуго, Ким, Сара и Емилие не са неволно избрани, какво общо има той с тях? Ако този тип беше обикалял и правил деца на случайни жени, а жертвите бяха негови деца, тогава… Но всъщност не е така. Не изглежда така. Кое го кара да прави такъв избор?

— Не знам — уморено простена тя. — Знам обаче едно: съществува причина. Този мъж има план и в действията си се ръководи от абсурдна логика, независимо че определено се различава от типичния сериен убиец. Няма очевидна цикличност при отвличанията, няма ритмичност, няма открояваща се система. Дори не сме наясно дали е приключил.

И двамата притихнаха отново. Ингвар загърна по-плътно одеялцето около Амюн и докосна с устни тъмната главичка. Детето дишаше леко и равномерно.

— Точно от това се страхувам най-много — измърмори Ингвар. — Че още не е приключил.

 

 

В бяло боядисаната къща в горичката на половин час път с кола от Осло убиецът току-що се прибра от джогинг. Коляното му кървеше. В тъмницата не видя изпъкнал корен на дърво, спъна се и падна. Без да е дълбока, раната кървеше обилно. Анкерпластът обикновено стоеше в третото чекмедже до плота на мивката. Кутийката обаче се оказа празна. Раздразнен, извади стерилен компрес от аптечката в банята. Трябваше да го закрепи, а медицинските лепенки също бяха свършили. Защо му трябваше да тича толкова късно? Но се чувстваше толкова неспокоен. Изкуцука до хола и включи телевизора.

Днес не беше слизал в мазето. Емилие вече се държеше недвусмислено враждебно. Време беше да приключи с нея, но нямаше на кого да изпрати проклетото хлапе.

— На деветнадесети юни — изрече той полугласно и запревключва бързо през каналите.

Тогава всичко трябва да приключи: шест седмици и четири дни след изчезването на Емилие. Тогава ще нахълта, ще отвлече петото хлапе и ще го достави още същия ден. Датата не беше случайно подбрана. На света няма нищо случайно. Зад всичко си имаше план.

В петък шефът го извика в офиса и сериозно го предупреди. И защо? Само защото беше занесъл малко инструменти вкъщи. Дори нямаше намерение да ги краде. Първо на първо, бяха стари инструменти. Второ, щеше да ги върне. Шефът не му повярва. Вероятно някой го беше наклеветил.

Знаеше кой му има зъб.

Всичко представляваше част от плана.

Но той също може да крои планове.

— Деветнадесети юни — повтори той и превключи на телетекст.

Дотогава трябва да се отърве от Емилие. Може би вече е мъртва. Във всеки случай няма намерение да й дава повече храна.

Коляното страхотно го въртеше.

 

 

— Писмата — Възкликна тя.

Ингвар продължаваше да държи Амюн на коленете си.

— Писмата — повтори тя и се удари леко по челото. — Върху масата за шах на Аксел!

— Нищо не разбирам…

Ингер Йохане вече беше разказала за пътуването си до Лилестрьом и за връзката между недоразвития Анеш Мухаюг и писателя Асбьорн Ревхайм, по-малкия син на Астор Конгсбакен, прокурор по делото срещу Аксел Сайер. Тя трудно разгада реакцията на Ингвар, но сякаш долови бръчка по челото му, която можеше да означава, че той също намира случайностите прекалено очебийни, за да не са свързани.

— Писмата — на свой ред повтори учуден той.

— Да! След като бях при Аксел Сайер, се сетих, че съм видяла нещо, на което не му е мястото там. Сега вече знам какво е то. Купчина писма върху масата за шах.

— Писма… всички получаваме писма от време на време.

— Пощенските марки — уточни Ингер Йохане. — Бяха норвежки. Пачката беше завързана с канап.

— Значи си видяла само най-горното — обърна й внимание Ингвар.

— Да — кимна тя и продължи: — Но съм съвсем сигурна, че са писма от един и същи човек. От Норвегия, Ингвар. Аксел Сайер получава писма от Норвегия. Той поддържа връзка с някого тук.

— Е и?

— Но на мен не ми каза нищо по въпроса. Създаваше впечатление, че откакто е заминал, няма нищо общо с родината.

— Впрочем… — Ингвар премести детето върху другата си ръка. Амюн изсумтя, но продължи да спи дълбоко. — Ти си разговаряла съвсем кратко с този тип! Няма нищо необичайно да не е споделил за контакта тук — познат; приятел, роднина…

— Той няма семейство в Норвегия. Не и доколкото ми е известно.

— Преувеличаваш неща, които си имат съвсем нормално обяснение.

— Дали получава пари от някого? Дали не му плащат, за да не създава неприятности? Тази ли е причината да се е отказал да търси справедливост? Ами ако затова избяга, когато му предложих помощ?

Ингвар се засмя. На Ингер Йохане не й хареса израза в очите му.

— Отиваш твърде далеч — махна той. — Става прекалено конспиративно. Но аз ще ти разкажа нещо много по-интересно. Астор Конгсбакен е жив.

— Моля?

— Да. Вече е на деветдесет и две години и живее със съпругата си в Корсика. Имат малко стопанство, доколкото разбрах. Понеже не съм чувал да е починал — все щеше да излезе някакво съобщение — направих малко проучване. Още преди двадесетина години се е оттеглил изцяло от обществена дейност и оттогава живее там.

— Трябва да разговарям с него!

— Обади му се.

— Имаш ли телефонния му номер?

— Е, всичко си има граници — изсмя се Ингвар сподавено. — Не. Потърси го на справки. По мои сведения е с бистър ум, но не го държат краката.

Ингвар се изправи бавно, без да буди детето. Уви го плътно с одеялцето и погледна въпросително Ингер Йохане. Тя му кимна вяло и донесе нещата на Амюн от спалнята.

— Ще върна одеялцето утре — обеща той, опитвайки се да вземе целия багаж.

— Добре.

Беше се изправил и гледаше към нея. Амюн спеше върху рамото му и мънкаше нещо насън. Биберонът падна на пода. Тя се наведе да го вдигне. Подавайки го на Ингвар, той задържа ръката й.

— Не е чак толкова странно, че Астор Конгсбакен и шефът на Алвхил са били приятели — върна се той към темата. — Много юристи се познават. Знаеш как е! Норвегия е малка държава. През шестдесетте е била още по-малка. Тогава сигурно всички юристи са се познавали.

— Но не всички юристи са били замесени в убийство, делото, по което буди сериозно безпокойство — подчерта тя.

— Така е — съгласи се Ингвар примирен.

Тя го изпрати до колата, за да му помогне. Не размениха нито дума, докато не настаниха Амюн в детската седалка и не поставиха багажа до него.

— Ще се чуем — подхвърли Ингвар накрая.

— Мммм — изсумтя Ингер Йохане и се прибра в празния апартамент.

Би й се искало поне Краля на Америка да си беше вкъщи.