Ане Холт
Всичко мое (23) (Първият случай на инспектор Стубьо)

22

На мястото, където намериха раничката на Емилие Селбьо, на пътечката между две оживени улици, сега имаше море от цветя — някои с клюмнали главички, други съвсем изсъхнали. Но се виждаха и свежи рози в пластмасови вазички. Детски рисунки шумоляха тихичко на вечерния вятър.

Ято малчугани се зададе на велосипеди. Подвикваха си и се смееха, но притаиха гласове, когато заобиколиха в дъга цветята и писъмцата. Около четиринадесетгодишна тийнейджърка удари спирачки, стъпи на земята, замисли се за момент и изпсува високо и ясно. После тръсна глава и дивашки завъртя педалите след останалите.

Мъжът си придърпа плетената шапка още по-ниско над очите. Другата му ръка се спускаше надолу в панталоните. Ще пробва да се приближи още малко. От мисълта да се озове на самото място, където Емилие беше хваната, откъдето беше отвлечена, в слабините му започна да пари. Изгуби равновесие и се подпря с крак в едно дърво, за да не падне. Въздъхна и си прехапа устната.

— Какво, по дяволите, правиш?

Двама мъже изскочиха изотзад. Появиха се от нищото, от гъста растителност. Изненадан, се обърна към тях, все още стиснал члена си, който увехна между пръстите му; опита се да се усмихне.

— Ни… нищо — заекна той.

— Той… той си бие чикии, по дяволите!

За две минути го обезвредиха, но не спряха дотук. Когато мъжът в камуфлажно военно облекло се олюляваше в полицейския участък, довлечен тук от участници в новосъздаден граждански отряд, дясното му око вече бе успяло да се подуе и посинее; носът му кървеше и по всичко личеше, че ръката му е счупена.

Той не каза нищо дори когато от полицията го попитаха дали се нуждае от лекарска помощ.