Ане Холт
Всичко мое (69) (Първият случай на инспектор Стубьо)

68

Беше два часът след полунощ на 9 юни, петък, 2000 година. Лек дъждец ръсеше от ниските облаци, захлупили Осло. Въпреки прогнозата за сухо време и меки нощи, навън температурата едва ли беше повече от пет градуса. Ингер Йохане затвори бал конската врата. Струваше й се, че не е спала цяла седмица. Докато наблюдаваше как дъждовните капки се стичат по прозореца на хола, я заболя глава. Опиташе ли да се изправи, гърбът я стягаше. Въпреки това дори не си помисляше да си легне. На фона на размазаната водна шарка по външната страна на стъклото тя видя отпечатък от ръчичката на Кристиане. Върховете на пръстчета стърчаха настрани като венчелистчета в неравен кръг. Ингер Йохане погали отпечатъците.

— Дали някога Емилие ще превъзмогне това? — попита глухо тя.

— Едва ли. Но сега поне си е у дома. Искаха да я задържат в болницата, леля й обаче отказа. Самата тя е лекарка и е на мнение, че за детето е по-добре да си е вкъщи. Емилие ще бъде обградена с най-нежни грижи, Ингер Йохане.

— Но ще може ли да превъзмогне шока?

Опипвайки с лека ръка гладката повърхност на стъклото, й се струваше, че усеща топлината от ръчичката на Кристиане.

— Не. Не искаш ли да седнеш?

Ингер Йохане се опита да се усмихне.

— Боли ме гърбът.

Ингвар си разтърка лицето и се прозина широко.

— Явно е настъпил невероятен разрив във връзката — започна той в средата на прозявката. — Кащен Осли е правил опити да види сина си, откакто е роден, но майката е избягала от болницата ден преди да бъдат изписани. На пет съдебни заседания пред три инстанции тя твърдяла, че Кащен Осли не е годен да се грижи за детето. Опасен мъж — повтаряла тя и държала на своето. Още същия следобед Сигмюн намери копия от всички документи. Кащен Осли е спечелил всички дела, но майката непрекъснато обжалвала, протакала и… накрая просто избягала. В чужбина, предполага се. По всичко личи, че Кащен Осли не е знаел къде. Влязъл е във връзка с детективско бюро… — Ингвар се усмихна пресилено, — след като от полицията вдигнали рамене и казали, че нищо не могат да направят. Детективското бюро фактурирало шестдесет и пет хиляди за пътуване до Австралия. Оказало се безполезно. Според рапорта от три страници Елен Квернеланд и момченцето не били там. Бюрото искало да провери някакви следи към Латинска Америка, но на Кащен Осли не му стигнали парите. Горе-долу това ни е известно до момента. След няколко дни ще си съставим по-цялостна картина. Грозен случай.

— Всички случаи на съжителство са грозни — вметна равно Ингер Йохане. — Защо мислиш, се съгласих на споделени грижи?

— Може би, защото…

— Тази Елен Квернеланд е имала право, с други думи — прекъсна го тя. — Нищо чудно, че е избягала. Кащен Осли едва ли се е изявявал като бащата — мечта. Подобно нещо е недоказуемо в съдебната зала. Той е имал чисто досие и явно е знаел как да се държи, за да направи впечатление.

— Но не е ли възможно самият съдебен спор за съжителство да го е…

— Да го е превърнал в психопат? Не. Разбира се, не.

— Това е най-лошото — изкоментира Ингвар. — Никога няма да разберем защо той… Кой всъщност е Кащен Осли? Какво представлява той? Защо го е извършил?

Ингер Йохане вдигна бавно глава. От леденостуденото стъкло пръстите й измръзнаха и тя пъхна ръце в джобовете.

— Най-лошото е, че три деца загинаха — поправи го тя. — А Емилие вероятно никога няма да…

Чувстваше се безсилна дори да плаче, но очите й отново се насълзиха и остър спазъм я сряза в диафрагмата. Тя се преви напред, облегна чело о стъклото и се опита да диша спокойно.

— Не знаеш какво й е на Емилие — Ингвар се изправи. — Времето лекува повечето рани. Във всеки случай допринася за способността ни да можем да живеем с тях.

— Не я ли видя? — попита Ингер Йохане припряно и се отдръпна от ръката, поставена върху дясното й рамо. — Не видя ли какво й беше? Никога няма да бъде същата. Никога!

Кръстоса ръце и плъзна длани към раменете си. Поклащаше се с наведена глава, все едно още държеше детето в прегръдките си.

Осакатена стока, бе казал Уорън по повод на едно момченце, което намериха след петдневно отвличане. Тези хлапета са вече сериозно осакатени.

Момченцето беше онемяло, но лекарите даваха надежда, че говорът му ще се възвърне. Трябвало обаче време. И нараняванията по дебелото черво щели да се оправят. И за това трябвало време. Тогава Уорън поклати глава, вдигнал рамене, и безмилостно отсече:

— Осакатена стока.

По онова време тя беше прекалено млада, влюбена и изпълнена с амбиции за кариера във ФБР. Не каза нищо.

— Може ли да остана да спя тук? — попита Ингвар.

Тя вдигна лице.

— Късно е — допълни Ингвар.

Тя се опита да си поеме дъх. Нещо й заседна в гърлото.

— Може ли?

— На дивана — преглътна Ингер Йохане, — легни на дивана.

Тя се събуди от слънчев лъч, проникнал през процепа между транспаранта и черчевето на прозореца. Остана да лежи дълго и да слухти. Само някоя и друга ранобудна птица нарушаваше тишината. Будилникът й показваше шест без десет. Беше спала само три часа, но въпреки това стана. Едва когато влезе в банята, се сети, че Ингвар остана да спи тук. Промъкна се на пръсти в хола.

Той спеше по гръб, с отворена уста, но не хъркаше. Изпод наполовина изхлузилото се одеяло се виждаше разголено снажно бедро. Беше със сини боксерки и нейната футболна фланелка. Ръката му върху облегалката на дивана се бе вкопчила в грубия плат, сякаш се държеше здраво, за да не падне на пода.

Толкова приличаше на Уорън по външност. А толкова се различаваше във всичко останало.

Някога ще ти разкажа за Уорън — помисли си тя. — Някога ще ти разкажа какво се случи. Но още не. Имаме много време.

Той изхриптя; от лекото похъркване адамовата му ябълка подскочи. Размърда се в съня си да намери нова поза. Одеялото падна на пода. Тя внимателно се приближи и притаила дъх, го зави. После отиде в работната си стая.

Слънцето струеше през прозореца и я заслепяваше. Спусна транспарантите и включи компютъра. Имаше пет съобщения, но само едно — важно.

Аксел Сайер беше в Норвегия. Предлагаше й да се срещнат и бе оставил два телефонни номера — единия в хотел „Континентал“.

Откакто намериха Емилие, Ингер Йохане не беше мислила за Аксел Сайер. Историята на Уни Конгсбакен потъна в гробницата в къщата на хълма край Снаубьо. Докато Ингер Йохане се разхождаше безцелно по улиците на Осло, преди Ингвар да я закара в домашно скалъпения бункер няколко мили северно от столицата, тя се чудеше какво да прави с разказа на старата дама. Дали можете да направи нещо?

Вече не се съмняваше.

Историята за убийството на Хедвиг Госьой представляваше фактически историята на Аксел Сайер. Ингер Йохане искаше да се срещне с него, да му предостави неговата част и тогава да отиде при Алвхил. Чак тогава щеше да приключи с Аксел Сайер.

Ингер Йохане се обърна. Бос, на вратата, стоеше Ингвар. Мешаше се по корема и се усмихваше сънено.

— Рано е. Много е рано. Ще направиш ли кафе?

Без да дочака отговор, отиде до нея и обгърна лицето й с ръце. Не я целуна, но продължаваше да се усмихва, вече по-широко. Ингер Йохане усети как свежият полъх от утрото навън нахлу през открехнатия прозорец и погали глезените й под крачолите на пижамата. Метеоролозите най-сетне бяха дали точна прогноза.

— Очаква ни хубав ден — каза Ингвар, без да я пуска. — Наистина си мисля, че лятото е дошло, Ингер Йохане.