Ане Холт
Всичко мое (36) (Първият случай на инспектор Стубьо)

35

Аксел Сайер никога не беше вкусил истинско щастие, но от време на време изпитваше задоволство от съществуванието си. В дни като този го обземаше чувство за принадлежност, за своеобразно закотвяне в историята тук, в Харуичпорт, където край брега се намираше неговата сива, облицована с кедрово дърво къща.

Надупченият асфалт по Оушън авеню изглеждаше тъмен от дъжда. Колата подскачаше бавно към къщата. Аксел Сайер искаше да се прибере. Тъмното море се сливаше с небето; наситеният зелен цвят на короните на дъбовете, увиснали тежко една към друга и превръщащи части от пътя в тунел, потъмняваше. Аксел обичаше такова време. Беше топло и свежият въздух галеше лицето му през отворения прозорец на колата. Камионетката направи последен подскок на алеята за коли. За момент той остана облегнат назад в шофьорската седалка. Изгаси двигателя и слезе.

Флагчето на пощенската кутия беше вдигнато. Мисис Дейвис не харесваше пощенската кутия на Аксел. Нейната беше с цветна декорация, нарисувана от Бьорн, един набеден швед, който продаваше коне уж порода „Дала“ на глупави туристи по Главната улица. Бьорн не знаеше шведски, а освен това имаше черна коса и кафяви очи, но когато твореше, се придържаше към синьо и жълто. Така го искаше. Пощенската кутия на мисис Дейвис беше украсена с подкови на танцуващи сини стебла. Пощенската кутия на Аксел беше черна, флагчето някога е било червено, но това е било отдавна.

— О, ти се върна!

Понякога Аксел се чудеше дали мисис Дейвис няма радар в кухнята. Наистина от години беше вдовица и не работеше — живееше от скромна застраховка „живот“, направена от съпруга й, който изчезна в морето през хиляда деветстотин седемдесет и пета година — и поради това спокойно посвещаваше времето си да държи под око всичко и всички в малкото градче. И въпреки това проявяваше завидна енергия. Аксел не си спомняше да се е прибрал някога вкъщи и жената в розово да не го е поздравила сърдечно за добре дошъл.

Подаде й бутилка в кафяв плик.

— О, скъпи! Това ликьор ли е? За мен?

— Кленов сироп — обясни той кратко. — От Мейн. Благодаря, че си се грижила за котката. Колко ти дължа?

Мисис Дейвис отказа да вземе каквито и да било пари. Та той почти не беше отсъствал. Не замина ли само преди четири дни? Пет? Просто да забрави. Беше й приятно да се занимава с толкова красива и възпитана котка. Сироп от Мейн. Хиляди благодарности! Такъв красив щат е Мейн. Свеж и все още непокътнат. Тя самата скоро смята да предприеме едно пътуване. За последен път — някъде преди двадесетина години ходи да навести зълва си в Бангър. Беше директорка на местното училище, невероятно кадърна жена, макар и малко лекомислена в отношенията си със силния пол. Но това си е нейна работа и въобще не засяга мисис Дейвис, а не беше ли всъщност Ню Джърси, гдето щеше да ходи той?

Аксел вдигна рамене — жест, който можеше да означава всичко. Свали куфара от колата и тръгна към входната врата.

— Имаш поща, ей, Аксел! Не забравяй да погледнеш в пощенската кутия. Впрочем, младата жена, която ти гостува миналата седмица, пак идва. Мисля, че ти остави визитката си. Какво сладко момиче. И хубава като роза. — Погледна към небето и тръгна да се прибира.

Дъждовните капки стояха като перли върху ангорския й пуловер, а от влагата косата й беше увиснала.

Аксел остави куфара пред входа. Не обичаше да получава поща. Винаги бяха сметки. Само един човек му пишеше писма и те пристигаха веднъж на половин година: за Коледа и през юли — предано и неотменно. Погледна към къщата на мисис Дейвис. Беше се спряла под стряхата и махаше енергично към пощенската кутия. Той се предаде. С широка крачка отиде до черната пощенска кутия и отвори предния капак. Пликът беше бял. Значи не беше сметка. Напъха го под пуловера, сякаш съдържаше нещо незаконно. Една визитка падна на земята. Вдигна я, хвърли й поглед и я тикна в задния джоб.

В къщата миришеше на застояло. От сладникавата миризма, примесена с прах, започна да киха. Хладилникът беше подозрително тих. Отвори бавно вратата. Светлината не се запали. Вътре самотно стоеше стек с шест бири, а на рафта под тях — чиния с готвено, вече плесенясало. Не бяха минали повече от два месеца, откакто Франк Малой ремонтира хладилника срещу бродирана декоративна възглавница за жена му. Скоро вече няма да може да се ремонтира повече, предупреди го Франк. Жив или мъртъв, Аксел трябваше да намери пари за нов хладилник. Взе кутия с бира. Беше хладка.

Писмото се оказа от Ева. Не го очакваше. Не и преди юли. Писмата пристигаха в средата на юли и няколко дни преди Коледната нощ. Открай време беше така. Аксел седна на стола под лампата — акула. С нож за писма от оловно бронзова сплав, украсен с викингски орнамент, разряза илика. Извади листовете, изписани с добре познатия му неясен и трудно четлив почерк. Редовете се усукваха надясно. Разгъна писмото и го поогледа оттук-оттам. Докато изпи бавно бирата, го изчете. За да е съвсем сигурен, че е схванал всичко, го прочете още веднъж.

Остана да седи в стола, зазяпал се в пространството.