Ане Холт
Всичко мое (45) (Първият случай на инспектор Стубьо)

44

— Все пак сгреши с теорията за наполовина братя и сестри — подчерта Сигмюн Барли.

— Да — съгласи се Ингвар Стубьо. — Лесно ли взе кръвните проби? Имаше ли много усложнения?

— Не питай. През последните дни лъгах, колкото не съм лъгал през целия си живот — махна с ръка той. — За момента са готови резултатите само от старомодни тестове за бащинство. За ДНК се изисква много повече време. Но по всичко личи, че останалите мъже са действително биологичните бащи на децата си.

— Добре — кимна Ингвар Стубьо. — Радвам се да го чуя.

Сигмюн Барли се учуди.

— Я стига — хвърли той книжата пред шефа си. — Не изглеждаш особено изненадан. Защо тогава толкова припираше да провериш нещо, след като почти си го знаел?

— Мина времето, когато се оставях да ме изненада каквото и да било. А ти си наясно не по-зле от мен, че трябва да проучим всичко: и това, което ни се вижда очевидно, и това, в което се съмняваме. Точно сега изглежда всички са жертва на колективно късо съединение, където нещата се въртят около…

— Ингвар! Откажи се!

Преследването на Улаф Лафен Сьорнес от „Ришин“ беше национална задача номер едно. Навсякъде говореха само за това: по медиите, около масата на вечеря, на работното място. Ингвар разбираше защо много хора възприемат Лафен като убиец на деца. Но това, че и колегите му бяха изпаднали в плен на същото прибързано заключение, го плашеше. Лафен очевидно беше жалък имитатор. Досието му не разкриваше нищо за извратена сексуалност. Порнографските списания бяха друга тема. Едва сега бе направил опит да отвлече дете, но толкова показно, че будеше съмнения в същинските му намерения. И литературата по въпроса, и безброй тъжни случки от действителността потвърждаваха подобни предположения: когато едно престъпление нашуми, някои неуравновесени психически индивиди изпитват желание да го повторят, за да привлекат внимание.

— Ти би трябвало да виждаш как стоят нещата — тръсна глава Ингвар. — Нищо не съвпада! Вземи например доставката на Сара чрез куриерската кола. Можеше ли Лафен да направи нещо подобно? Как си представяш, че коефициент за интелигентност осемдесет и едно ще го измисли? Да не говорим да го осъществи!

Той удари с юмрук по папката на Лафен Сьорнес от социалната служба и от болницата „Баерюм“, където е бил лекуван от епилепсия.

— Срещал съм този тип, Сигмюн. Той е жалък боклук. Откакто е полово съзрял, е имал акъл, който му стига само да мастурбира, да мисли за коли и секс. Това е животът на Лафен Сьорнес. Тъжно, но факт.

— Не сме и съвсем зациклили — възрази Сигмюн Барли. — Сега се успокой. Разследването продължава по всички версии. Но съгласи се, че е важно този тип да бъде озаптен; въпреки всичко той се опита…

Ингвар вдигна ръце:

— Не ще и дума. Разбира се, трябва да бъде спрян.

— И все пак — продължи Сигмюн, — как си обясняваш, че знаеше за съдържанието на бележката? — Получи си заслуженото? Изследвахме хартията. Добре, имаш право. Друг вид хартия е, но, строго погледнато, не означава нещо. И останалите бележки са писани на хартия от различни партиди. Да… — Повиши глас, за да попречи на Ингвар да го прекъсне. — … Съобщенията на Лафен са отпечатани на компютърен принтер, а другите са ръчно написани. Това ти прави впечатление на теб. Отпечатването и писането на ръка е важен детайл, но той откъде ще знае изобщо за бележките, ако няма нищо общо със случая?

Беше станало 1 юни, четвъртък следобед. Портиерът явно бе изключил парното за сезона. Навън валеше обилно. В помещението беше хладно, почти студено. Ингвар си взе пура от кутията върху бюрото и бавно я завъртя между пръстите си.

— Нямам представа — призна той. — Но доста хора вече го знаят. Много хора от полицията. Някои лекари. Родителите. Въпреки молбата да не се коментира случаят, не е изключено да са споменали за бележката поне пред най-близките си. Вече най-малко стотина души знаят за посланието.

Сред тях е Ингер Йохане — помисли си той. Запали пурата.

— Нямам представа — повтори той и издуха облак дим към тавана.

— Може ли да става дума за двама извършители — поколеба се Сигмюн Барли. — Лафен да е един вид… помощник на някой, който е по-хитър от него?

— Не е немислимо — кимна Ингвар, — но не ми се вярва. Според мен престъпникът, истинският детеубиец, когото преследваме, действа самостоятелно. Сам срещу целия свят, така да се каже. Но комбинацията не би била нещо ново. Хитър мъж с глупав помощник, искам да кажа. Познат вариант. Всъщност е необяснимо, че Лафен още не е заловен. Колата е намерена на паркинга край Скар, навътре в долината Маридален.

— Оттам не е подаван рапорт за кражба на автомобил. Така остава вероятността да е имал приготвена кола за бягство, тогава…

— Хванал е гората.

— Но в северна Нурдмарка^[1] през този сезон гъмжи от народ!

— Какво му пречи да кротува денем и да се движи нощем? Теренът там дава по-големи възможности да се прикрива, отколкото в гъсто населени райони. Пък и е подходящо облечен.

Изтърси внимателно пепелта в дланта си.

— Колко обаждания има до момента?

Сигмюн се изхили.

— Над триста. От градовете Трондхайм и Берген до Сикилвен и Вос. Само тук, в Осло, са набедени над петдесет човека. Тази сутрин в района на квартал „Грьонланд“ са заловили четирима души със счупени ръце и един с гипсиран ляв крак. Всичките са били докарани от съзнателни съграждани.

Ингвар погледна бързо ръчния си часовник.

— Представям си. Имам уговорка. Ще кажеш ли още нещо?

Сигмюн Барли извади разпечатка от задния си джоб, придобила формата на тялото му. Усмихна се извинително, преди да я разгърне.

— Това е само чернова с моите драсканици. Помолих за теб да извадят чисто и хубаво копие. Така или иначе намерихме допирни точки между семействата. Вкарахме в компютъра всичко, с което разполагаме, абсолютно всичко. Това е резултатът.

Ингвар погледна листа.

— Време беше — усмихна се Ингвар. — Между тези хора трябваше да съществува някаква връзка. Но… — позабави се, докато оглеждаше отново информацията. — Тази Соня Ваерьой Йохансон може и да не я взимаме предвид. Водопроводчикът също не изглежда особено интересен. Защо за Кащен Осли е отбелязано „адрес неизвестен“? Не фигурира ли в регистъра на населението?

— Не, но вероятно е пропуск. Ние, норвежците, нравим такива нарушения — пропускаме да обявим преместване. По закон се прави в рамките на осем дни. Не е голям проблем. Просто не сме успели да наминем и да проверим по-отблизо.

Ингвар сгъна листа и го пъхна в джоба на якето си.

— Направете го. Ще задържа тази разпечатка, докато получа нова. Не възразяваш, нали?

Сигмюн вдигна рамене.

— Искам адреса на Осли — продължи Ингвар. — И повече данни за фотографа. И за гинеколога. Дръпна за последно от пурата и стана. Двамата излязоха от стаята, той затвори и заключи вратата, после потупа колегата си по рамото.

— И още нещо: съберете възможно повече сведения за тези тримата — младежкия деятел, фотографа и гинеколога. Възраст, семейна среда, наказателен регистър… Всичко.

Сигмюн Барли се спря с ръка върху дръжката на вратата на своя кабинет.

— Благодаря — погледна го одобрително Ингвар. — Благодаря ти. Добра работа.