Ане Холт
Всичко мое (6) (Първият случай на инспектор Стубьо)

5

— Историята е невероятна.

— Така ли мислиш? Или по-скоро не ми вярваш?

Стаята беше току-що проветрена. Болната жена изглеждаше поосвежена и сега седеше в леглото. В ъгъла срещу нея бе включен телевизор, но без звук. Ингер Йохане Вик се усмихна и разсеяно плъзна ръка по кувертюрата на леглото, метната върху облегалката на стола.

— Вярвам ти, разбира се, защо да не ти вярвам?

Алвхил Софиенберг не отговори. Погледът й шареше между младата жена и немия телевизор. Изображенията трептяха неспокойно и безсмислено по екрана. Старицата имаше сини очи и овално лице. Устните й сякаш бяха изчезнали от силните болки, които ту се появяваха, ту изчезваха. Изтънялата й косица обвиваше като перушина малкия череп.

Някога може би е била красива. Трудно беше да се каже. Ингер Йохане оглеждаше следите от разруха и се опитваше да си представи как ли е изглеждала през хиляда деветстотин шестдесет и пета година. Тогава Алвхил Софиенберг е била на тридесет и пет.

— Родена съм през хиляда деветстотин шестдесет и пета година — съобщи внезапно Ингер Йохане и остави папката. — На двадесет и втори ноември. Точно две години след атентата срещу Кенеди.

— По онова време моите деца вече бяха поотраснали, а аз точно бях защитила юридическа степен.

Старата се усмихваше, една истинска усмивка; зъбите блестяха сиви в стегнатия процеп между носа и брадичката. Съгласните звучаха твърдо, а гласните се губеха. Тя се пресегна да вземе чашата с вода и отпи.

Най-напред назначили Алвхил Софиенберг като деловодител в управата на затвора. Работата й била да обработва и подготвя молбите за помилване, внасяни за разглеждане при краля. Ингер Йохане вече го знаеше. Прочете го в книжата — в историята на възрастната жена, приложена заедно с разни пожълтели вестникарски изрезки към делото на Аксел Сайер, осъден за убийство на дете.

— Скучна работа всъщност, но най-вече, когато сега се размисля за нея. Иначе не мога да си спомня да ми е било неприятно. Напротив. Имах образование, висше образование, нещо… Взех и изпит за държавен служител. Навремето беше голяма работа, поне в нашата фамилия.

Отново оголи зъби и се опита да навлажни с върха на езика тънките си устни.

— Тези документи как попаднаха при теб? — попита Ингер Йохане и доля чашата от една гарафа.

Парчетата лед се бяха стопили и водата ухаеше леко на лук.

— Имам пред вид, че не е обичайно молби за помилване да вървят с документите по делото — полицейските протоколи, показанията и тем подобни. Не ми е ясно как си могла…

Алвхил се опита да си изправи гърба. Ингер Йохане се надвеси да й помогне и отново усети миризмата на кромид лук. Ставаше все по-силна, превръщаше се в смрад на загниване и изпълваше ноздрите й, от което й се доповръща. Прикри конвулсията в диафрагмата с кашлица.

— Мириша на лук — обади се старата. — Никой не знае от какво е.

— Вероятно е… — Ингер Йохане посочи гарафата с вода. — Усетих леко…

— Не, не — изкашля се старицата. — Водата поема миризмата от мен. Налага се да потърпиш. Та за документите. Просто ги поисках — посочи към папката, паднала на пода. — Както пиша там, не мога точно да обясня какво събуди интереса ми. Вероятно простотата на молбата. Мъжът беше лежал в затвора осем години и никога не се бе признавал за виновен. Три пъти беше молил за помилване, но неизменно получавал отказ. Въпреки всичко нито се жалвал, нито е твърдял, че е болен, както правят повечето, нито беше изписал купища листове за влошено здраве, за семейството вкъщи с очакващи го деца и тем подобни. Молбата съдържаше две изречения. „Осъден съм невинен. Поради това моля да бъда помилван“. Текстът ми направи силно впечатление и помолих за всичките книжа. Ставаше дума за… — Алвхил се опита да повдигне ръце, — почти метър документация. Четох и четох, и все повече се убеждавах.

От усилието пръстите й потреперваха и тя отпусна ръце.

Ингер Йохане се наведе към папката на пода и я вдигна. Усети как настръхва. През процеп на прозореца духаше и пердето внезапно се раздвижи. Тя се стресна. По телевизионния екран трепкаха сини новини и тя се раздразни, че апаратът работи без полза.

— Съгласна ли си, че е бил осъден без вина, а някой се е опитал да покрие всичко?

В гласа на Алвхил Софиенберг прозвуча остър нисък тон, примесен с агресивна нотка. Ингер Йохане прелистваше мълчаливо ронливите книжа.

— Твърде е очевидно — промърмори тя едва доловимо.

— Какво каза?

— Да. Съгласна съм с теб.

Болната изведнъж загуби сили. Свлече се по възглавницата и затвори очи. Лицето й стана по-спокойно, сякаш болките са отпуснали хватката. Само ноздрите потреперваха леко.

— Най-смущаващото не е, че е бил осъден без вина — прецени бавно Ингер Йохане, — най-ужасното е, че той никога не е… Това, което се случи по-късно, след като са го пуснали на свобода… Той въобще… Чудя се дали още е жив.

— Ето и друг — обади се Алвхил уморено, обърна лице към телевизора и усили звука с дистанционно, втъкнато до таблата на леглото. — И друго дете е отвлечено.

От любителска снимка се усмихваше объркано момченце с кафяви къдрици и притискаше към гърдите си червена пластмасова пожарна. Зад него неясно се очертаваше възрастен, който се смееше сърдечно.

— Може би е майката. Горката жена. Интересно дали има връзка с момченцето. Онова, което…

„Ким Санде Уксьой изчезнал от дома си в Баерюм миналата нощ“ — съобщи металически глас. Апаратът беше стар; изображението прекалено синьо, а звукът остър. Извършителят се промъкнал с взлом в една от поредицата къщи по протежение на улицата, докато семейството спяло — камерата се понесе над жилищата и се закова пред прозорец на първия етаж. Пердетата се поклащаха леко и камерата се приближи с варио ефект към разбита дограма и зелено мече на рафт, непосредствено отвътре. Полицаят, млад мъж в неудобна униформа се обърна с неопределен поглед към всички, които можеха да дадат сведения по случая, и ги призова да се обадят на телефон 800 или да се свържат с най-близкия полицейски участък.

Момченцето беше едва петгодишно. Преди шест дни, връщайки се от училище, бе изчезнала и деветгодишната Емилие Селбьо.

Алвхил Софиенберг спеше. Тънък белег минаваше косо от крайчеца на устата към ухото, от което изглеждаше усмихната. Ингер Йохане се измъкна от стаята и тръгна да слиза към първия етаж. Насреща й се зададе медицинската сестра, мълчаливо поспря на стълбите и се притисна към парапета. И тя миришеше на лук — леко на лук и на перилни препарати. На Ингер Йохане й се догади. Отмина сестрата, без да знае дали някога ще се върне в тази сграда, където смрадта на гнилоч от умиращата на втория етаж полепваше по всичко и всички.