Ане Холт
Всичко мое (24) (Първият случай на инспектор Стубьо)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Стубьо (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Det som er mitt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Ане Холт

Заглавие: Всичко мое

Преводач: Любомир Павлов

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: норвежка

Редактор: Ганка Петкова

ISBN: 978-954-357-133-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5087

История

  1. — Добавяне

23

— Ако предпочиташ, да говорим на английски?

Той поклати глава. На няколко пъти й се стори, че не я разбира. Повторно му обясни всичко с по-прости думи. Съмняваше се дали това помогна. Изразът му не се промени. Самият той се обаждаше рядко.

Аксел Сайер си беше поръчал филе миньон и бира. Ингер Йохане Вик се задоволи със салата „Цезар“ и чаша вода с лед. Бяха единствените посетители на „Клуб 400“, нещо средно между ресторант и закусвалня, само на седем минути пеш от Оушън авеню. Аксел Сайер тръгна към колата си, но Ингер Йохане настоя да отидат пеша и той вдигна примирено рамене. Беше късно за обяд и рано за вечеря. Кухнята работеше с половин капацитет. Преди да им сервират, Ингер Йохане му разказа за Алвхил Софиенберг — възрастната жена, проявила някога интерес към Аксел Сайер, но впоследствие изоставила случая. И как сега, след толкова години, Алвхил желае да научи как е бил осъден и девет години по-късно неочаквано пуснат на свобода. Ингер Йохане описа безуспешното издирване на документите по делото. И накрая, някак между другото, спомена за своя интерес към този случай.

Сервираха им. Аксел Сайер взе ножа и вилицата. Хранеше се бавно, дъвчеше продължително. Отново остави перчема си да падне над очите му. Изглежда беше някакъв стар трик: буйните, сиви къдрици се превърнаха в преграда между двамата.

Незаинтересован си — мислеше си тя. — Очевидно си незаинтересован. Защо въобще дойде тук с мен? Защо не ме изхвърли още на вратата? Щях да го приема. Или най-многото да чуеш какво имам да ти кажа, да благодариш и сбогом. Нищо не ти пречи сега да станеш. Е, първо се нахрани. Полага ти се една почерпка от минало, което си забравил и потулил. А после можеш да си отидеш. Това е твое право. Толкова много години са ти били нужни, за да забравиш. Аз те разрушавам, разбивам те. Тръгвай си.

— Какво очакваш да кажа?

Половината парче месо стоеше в чинията. Аксел вкара острието на ножа между зъбците на вилицата и си доизпи бирата. Облегна се назад и скръсти ръце на гърдите.

Очаквам някаква форма на въодушевление — помисли си тя. — Това е абсурд. Чувствах се като ангел, като вестоносец на сияйни новини. Очаквам… Какво би ми се искало? Щом прочетох твоята история, щом разбрах, че Алвхил има право, се видях в ролята на добрата фея. Онази, която ще поправи неправдата. Ще дойда да ти кажа това, което вече знаеше: Ти беше невинен. Ти си невинен. Потвърждавам го пред теб, изминах целия път от Норвегия и ти трябва да си… благодарен. Търся благодарност, по дяволите!

— Не очаквам абсолютно нищо — отвърна спокойно тя. — Ако пожелаеш, ще си отида.

Аксел се усмихна. Откриха се равни сиви зъби, някак си неподходящи за лицето. Все едно някой е изрязал употребявана уста и я е пришил на чуждо място. Така или иначе, той се усмихваше и постави ръце на масата.

— Представял съм си как ще получа…

Търсеше думата. Ингер Йохане се поколеба дали да му помогне. Паузата се проточи.

— Справедливост — обади се тя.

— Точно така. Справедливост. — Той погледна към празната халба.

Ингер Йохане направи знак да му донесат нова. Имаше хиляди въпроси, а не се сещаше за нито един.

— Защо — подхвана тя, без да знае какво ще попита, — защо… впрочем, наясно ли си колко критична беше пресата относно присъдата ти? Чу ли за подигравките на журналистите? Мнозина осмяха обвинението и свидетелите, които извадиха срещу теб?

— Не.

Усмивката изчезна, перчемът беше на път да падне отново. И въпреки това не изглеждаше агресивен. Нито пък любопитен. Гласът му звучеше равно. Навярно беше отвикнал да говори на матерния си език или по-скоро си налагаше да се овладее, за да е в състояние да преглътне думите й.

— Не получавах вестници.

— А после? По-късно не се ли опита да разбереш от други, от приятелите ти по затвор, от…

— Нямах никакви приятели в затвора. Затворът не е твърде — замисли се как по-точно да се изрази — дружелюбно място.

— Никакви журналисти ли не пожелаха да говорят с теб? Нося изрезки. Ще ти дам да ги видиш. От тях личи, че неколцина са смятали да влязат във връзка с обвинението. И аз се опитах да издиря най-критичните, но за съжаление и двамата са починали. Спомняш ли си дали ти позволяваха да даваш интервюта?

Халбата отново беше полупразна. Той потри показалец по ръба й.

— Нищо чудно. Беше толкова отдавна. Мислех, че всички… Мислех, че всички…

Мислел си, че всички ти желаят злото — рече си наум Ингер Йохане. — Отказвал си да говориш, с когото и да било. Затворил си се в преносен и в буквален смисъл. Не си вярвал на никого. А сега не бива да вярваш и на мен. Не си въобразявай, че съм способна да оправя каквото и да било. По твоя случай е минала давност. Няма да има никакво преразглеждане. Аз просто проявявам любопитство. Искам само да задавам въпроси. И да си водя записки. В чантата си нося бележник и магнетофон. Но ако ги извадя, рискувам да си тръгнеш. Да кажеш не. Защото най-сетне ще разбереш, че аз преследвам само собствения си интерес.

— Както каза преди малко…

Тя кимна към халбата — дали иска още? Той поклати глава.

— Та значи, аз се занимавам с изследователска дейност. Работя по проект, където сравнявам…

— Вече ми го каза.

— Именно. Чудех се дали… може да си водя малко бележки?

Пищна жена плесна сметката върху масата пред Аксел. Ингер Йохане я придърпа малко прибързано. Жената вирна брадичка и се фръцна към кухнята, без да се обръща. Аксел посърна.

— Аз ще платя — посегна той. — Дай ми сметката.

— Не, не… Нека аз. Ще ми я осребрят… В смисъл, аз те поканих.

— Дай ми сметката!

Тя изпусна фиша на пода. Той го вдигна, извади протрит портфейл и бавно започна да брои банкнотите.

— Ще се наложи, предполагам, пак да поговоря с теб по-късно — изсумтя той, без да отмества поглед от парите. — Искам да помисля малко. Колко време ще останеш?

— Поне още няколко дни.

— Няколко дни — повтори той. — Тридесет и един, тридесет и два — броеше съсредоточено на английски Сайер.

Купчината набъбваше; банкнотите бяха омачкани.

— Къде си отседнала?

— В „Аугустус Сноу“.

— Ще ти се обадя.

Тя избута стола и се изправи тежко. Сега той твърде малко приличаше на мъжа, покатерил се на потрошената стълба, за да подмени петела — ветропоказател с прасенце.

— Позволи ми да те попитам още нещо — подхвърли бързо Ингер Йохане, — само един въпрос, преди да тръгнеш.

Той не отговори, но и с нищо не показа, че си тръгва.

— Казаха ли ти нещо, когато те пуснаха? Имам предвид обясниха ли ти какво се е случило? Примерно помилван ли си, или…

— Нищо. Никакви обяснения. Дадоха ми куфар да си сложа нещата, плик със сто крони и адрес на квартира. И нито дума. Е, ако изключим онзи мъж, един… цивилен. Каза да си държа устата затворена и да се радвам. „Дръж си устата затворена и се радвай“. Добре запомних това изречение, но обяснение нямаше.

Отново си оголи зъбите. Отблъскващата гримаса я накара да сведе поглед. Аксел Сайер тръгна към външната врата и изчезна, без да я изчака, без да направи по-точна уговорка. Тя въртеше водната чаша в ръка и се опитваше да измисли нещо. Изплъзна й се.

На нещо в къщата на Аксел Сайер не му беше мястото там. Видя нещо и му реагира, но после, когато беше прекалено късно, то потъна в битпазара на помещението, ала същевременно се открояваше. Затвори очи и се опита да си представи хола на Аксел Сайер. Женската фигура. Сцената на военни действия. Тъжният саме в избеляла носия. Ездачът на стената. Стенен часовник с махало, направено от конска подкова. Рафтът с четирите книги, но не помнеше никое от заглавията. Стара кутия от кафе, пълна с дребни монети, точно до вратата. Телевизорът със стайна антена. Лампион с формата на акула — беше захапала пода, а на опашката й имаше лампа. Лабрадор в естествен ръст от дърво, боядисано в черно. Абсурдни, привлекателни предмети, които по необясним начин си подхождаха.

И освен тях нещо друго. Нещо, на което реагира, без да му обърне внимание, преди да беше станало прекалено късно.

 

 

Аксел Сайер крачеше бързо. Мислеше си за онзи пролетен ден през хиляда деветстотин шестдесет и шеста, когато видя Осло за последен път. Мъглата се стелеше над фиорда. Стоеше на борда на натоварения с изкуствен тор „Сандефюрд“, взел курс към САЩ. Когато Аксел обясни на капитана без заобиколки как стоят нещата, онзи кимна леко. Излежал е дълга присъда в затвор тук, в Норвегия, и няма никакви изгледи нещо да се направи. Но нека е напълно спокоен; Аксел Сайер има американско поданство. Плесна паспорта върху масата — беше истински. Има едно желание, да бъде полезен през Атлантика. Ако му позволят.

Щеше да се грижи за храната на кораба. Преди да стигнат до фар „Дина“, обели четири килограма картофи. После излезе навън, за миг. Беше сигурен, че заминава завинаги. Плачеше, без да знае защо.

Оттогава не беше проронил нито сълза. Чак досега.

Затича към дома. Портата пак го изтормози със заяждащата дръжка. Пощаджията спря, извади глава от колата, кимна към прасето на покрива и се засмя. Аксел Сайер прескочи ниската ограда и влезе в антрето. Внимателно заключи вратата след себе си и се пъхна в леглото. Вън под прозореца котката мяукаше противно, но той не искаше и да чуе.