Ане Холт
Всичко мое (67) (Първият случай на инспектор Стубьо)

66

Аксел Сайер все още не съобразяваше доколко у дома се чувства в малката стая на Ева с оцветени в топло жълто стени, метално легло и чаршафи с щемпел „Община Осло“. Въпреки всичко това бе стаята на Ева. Разпозна някои от вещите от улица „Брюгата“, където онази вечер през хиляда деветстотин шестдесет и пета тя почисти с йод раната на тила му. Порцелановият ангел с разперени криле, мастиленосин с остатъци от позлата, й беше подарък за конфирмацията. Веднага си го спомни, щом пръстите му погалиха хладната фигурка. Живописният пейзаж от остров Хуведьоя при залез-слънце й купи той. Сега висеше над леглото с избелели цветове, за разлика от багрите по времето, когато той остави петнадесет крони върху тезгяха в антиквариата и го понесе със себе си, опакован в амбалажна хартия, завързана с канап.

Ева също беше обезцветена.

Да, но тя все още си беше неговата Ева.

Ръката й беше стара и съсипана от болестта. Върху похабеното й лице се бе запечатал израз на постоянна болка. Тялото й представляваше неподвижна черупка около жена, която Аксел Сайер продължаваше да обича. Той не говореше много. Отне време, докато Ева разказа историята си. На моменти спираше да си почине. Аксел мълчеше и слушаше.

Чувстваше се у дома си в тази стая.

— Той се промени много — нареждаше Ева кротко. — Всичко се разби на парчета. Не разполагаше с пари за адвокат, който да поиска преразглеждане на процеса. Ако беше използвал останалото от наследството от майка, нямаше да има къде да живеем. А тогава изгубваше и последния шанс. Това му се отрази много зле, Аксел, направо го осакати. Последните месеци дори не е идвал да ме види.

— Всичко ще се подреди някак си — твърдеше Аксел.

Беше извадил кредитните карти. Платинена — обясни той, държейки лъскавото парче пластмаса пред очите й. Такива карти дават само на състоятелни хора. Той е състоятелен. Ще се разплати.

Сега, когато Аксел най-сетне се бе върнал, всичко щеше да се подреди.

— Можех да се върна и по-рано.

Тя просто не го беше помолила. Не беше възможно да се прибере в Норвегия, преди Ева да поиска. Всъщност тя и сега не го беше поканила, но в писмото й се долавяше зов за помощ. То пристигна през май, а не през юли, както обикновено. Едно отчаяно писмо, на което той отговори, като изостави всичко и тръгна за дома.

Аксел отпи сок от голяма чаша на нощната масичка. Имаше вкус на свежест. Вкус на Норвегия; сироп от боровинки с вода. Чиста стока. Норвежки сок. Избърса си устата и се усмихна.

Аксел дочу нещо и леко се обърна. Ужас прониза тялото му. Изпусна ръката на Ева и несъзнателно сви юмруци. Полицаите ключовете и воднистите очи, онзи, който настояваше Аксел да си признае нещо, макар и да не го е извършил, и който го беше спохождал в сънищата му, носеше друга униформа, по-старомодна. Този мъж имаше по-свободна куртка и лампази на крачолите на шахматна шарка. Но беше полицай. Аксел го разбра веднага щом погледна към прозореца. Стаята на Ева се намираше на партера.

— Ева Осли? — попита мъжът и се приближи.

Ева едва прошепна нещо като потвърждение. Човекът се прокашля и пристъпи още по-близо до леглото. Аксел долавяше миризмата на кожа и автомобилно масло от връхните му дрехи.

— Съжалявам, но трябва да съобщя, че синът ти е претърпял сериозна катастрофа. Кащен Осли. Това е твоят син, нали?

Аксел стана и си изправи гърба.

— Кащен Осли е нашият син — каза бавно той. — На Ева и мой.