Ане Холт
Всичко мое (43) (Първият случай на инспектор Стубьо)

42

— Не разбирам, как успяваш да свършиш всичко — възкликна ентусиазирано Бенте. — Това е толкова добро!

Кристиане спеше. Обикновено беше неспокойна, когато Ингер Йохане очакваше гости. Още в ранния следобед навлизаше в продължителна неконтактна фаза. Обикаляше от стая в стая, отказваше да се храни, не искаше да спи. Тази вечер, точно обратното, скочи в леглото със Суламит под ръка и Джак, лигавещ се доволен в другата. Краля на Америка бе направил нещо с Кристиане, Ингер Йохане трябваше да си го признае. Тази сутрин дъщеря й спа до седем и половина.

— Рецептата — настоя Кристин, като преглътна. — Искам рецептата.

— Няма такава — погледна я Ингер Йохане. — Просто си го измислих.

Беше й се отворила глътка за виното. Беше сряда, девет и половина вечерта. Чувстваше главата си лека. Раменете не я боляха. Момичетата около масата говореха една през друга. Само Туне би отбой — не смееше да остави децата в тази обстановка. Особено след днешния случай.

— Винаги е била адски страхлива — изкоментира Бенте и разля вино по покривката. — Ами тези хлапета си имат баща. Ооох! Дайте солта! И минералната вода! Туне се страхува за всичко. Какво, да се зазидаме вкъщи, защото това чудовище е на свобода!

— Сега ще го хванат — заяви Лине. — Нали вече знаят кой е. Не може да се укрива дълго. Няма да стигне далече. Полицията публикува пълна информация за издирването, имаше и снимка. Не изливай всичката минерална вода!

Ингвар не се беше обаждал. Не и след като Ингер Йохане не вдигна телефона предишната нощ. Не знаеше дали не съжалява. Нямаше представа защо тогава не искаше да говори с него. Сега обаче беше друго. Сега искаше той да се обади. Дори да дойде след няколко часа, когато момичетата свършат с кикотенето и се ометат от апартамента. Да дойде, да си поседят край кухненската маса, да хапват остатъци от вечерята и да пият мляко. Да ползва нейния душ и старата футболна фланелка от САЩ. Ингер Йохане си спомни как гледаше ръцете му, когато се навеждаше напред, подпирайки се на масата; ризата му бе с къс ръкав и светлите косъмчета просветваха, все едно е лято.

— … нали?

Ингер Йохане изведнъж се усмихна.

— Какво?

— Ще го хванат, нали?

— Точно аз не мога да знам!

— Но онзи тип — настояваше Лине, — дето го срещнах тук в събота. Не работи ли в полицията? Ти го каза, нали? Да… В Криминалната полиция!

— Нямаше ли всъщност да говорим за някаква книга — напомни Ингер Йохане и отиде да донесе още вино от кухнята; дамите, както винаги, бяха донесли прекалено много.

— Която ти, естествено, не си чела — подхвърли Лине.

— Нито пък аз — обади се Бенте. — Не ми остана време. Съжалявам.

— Нито пък аз — призна си Кристин. — Ако искаш солта да подейства, втрий я добре в плата. Така!

Пресегна се през масата и заби показалец в кашата от сол и минерална вода.

— Защо наричаме тези събирания читателска среща — Лине държеше укорително книгата до лицето си, — щом единствено аз чета? Кажете ми, случва ли се нещо, когато човек роди? Изгубва ли се способността за четене?

— Изгубва време — назидателно й отвърна Бенте. — Времето, Лине, времето изчезва.

— Знаете ли, точно това ме провокира най-силно — подхвана Лине. — Винаги говорите за времето като за единствената възможна причина… Сякаш само като дойдат децата е позволено да…

— Не е ли по-добре да кажеш нещо за книгата — прекъсна я Ингер Йохане. — Мен наистина ме интересува. На по-млади години изчетох всичко от Асбьорн Ревхайм. Смятах да купя и тази… Как й беше заглавието? — посегна към книгата.

Лине я отдръпна.

— Ревхайм. „Разказ за едно предизвестено самоубийство“ — прочете Халдис. — Освен това не ме попита. И аз съм я чела.

— Браво — похвали я Бенте. — Ти нямаш деца, Халдис.

— Заглавието е красноречиво — върна се на темата Лине, все още с язвителна нотка в гласа. — От всичко, което е писал и направил, прозира носталгия по смъртта. Да. Привличане от смъртта.

— Звучи като криминален роман — намеси се Кристин. — Защо не махнем покривката?

Бенте отново беше накапала. Вместо да поръси още сол, сложи хартиена салфетка върху червеното петно. Чашата продължаваше да стои обърната. Изпод хартията се образуваше все по-голямо червено петно.

— Не му обръщай внимание — Ингер Йохане вдигна чашата. — Няма значение. Кога почина той?

— През хиляда деветстотин осемдесет и трета. Спомням си го.

— Мммм. Аз също. Самоуби се по начин, който привлече вниманието на мнозина.

— Меко казано.

— Нека чуем — призова кротко Бенте.

— Би ли донесла още минерална вода.

Кристин донесе минерална вода от кухнята. Бенте чоплеше петното, което беше направила. Лине наля още вино. Халдис запрелиства биографията на Асбьорн Ревхайм.

Ингер Йохане се чувстваше приятно.

Едва смогна да мине с прахосмукачката през целия апартамент, да набута вещите на Кристиане в големия скрин в нейната стая и да измие банята. Приготвянето на храната й отне половин час. Не й се занимаваше с готвене. Въпреки това си устоя на уговорката. На момичетата им беше приятно. Дори Бенте се усмихваше щастливо под подпухналите си клепачи. Утре Ингер Йохане можеше да закъснее за работа; да се разкарва по пантофи с Кристиане няколко часа и да не бърза за никъде. Ингер Йохане се радваше да види момичетата и не възрази, когато Кристин отново й напълни чашата.

— Чувала съм, че всички, които посягат на живота си, са в състояние на остра психоза — обясни Лине.

— Каква глупост! — възкликна Халдис.

— Да, наистина!

— Че си го чувала, да, но не е вярно.

— Ти какво знаеш по въпроса?

— Що се отнася до Асбьорн Ревхайм, може и да е вярно — намеси се Ингер Йохане. — От друга страна, този тип е правил няколко опита за самоубийство. Дали е бил психастеничен^[1] всеки път?

— Бил е побъркан — измърмори Бенте. — Напълно откачен и побъркан.

— Това не е същото като психастеничен — вмъкна Кристин. — Познавам хора, които бих охарактеризирала като откачени и побъркани, но никога не съм срещала психастенични.

— Шефът ми е психопат — провикна се Бенте. — Адски е зъл! Зъл!

— Ето ти още минерална вода — Лине й подаде шише от литър и половина.

— Психопат и психастеничен не е едно и също, Бенте. Някоя от вас чела ли е „Потънал град, морето се покачва“?

Всички закимаха. С изключение на Бенте.

— Книгата излезе няколко години след произнасяне на присъдата — уточни Ингер Йохане. — Или греша? А също така и…

— Нали в този роман описва самоубийството — прекъсна я Кристин. — А все пак е писан много, много години преди фактически да посегне на живота си… Отвратително е да си мислиш за това, всъщност — ужаси се тя пресилено.

— Но отговори, де — настоя Бенте. — Не може ли просто да ми кажете какво се е случило?

Възцари се пълно мълчание. Ингер Йохане започна да раздига масата. Всички се бяха нахранили.

— Не е ли по-добре да поговорим за нещо по-приятно? — предложи Халдис предпазливо. — Какви планове имате за лятото?

 

 

Някъде след един часа приятелките се разотидоха. Бенте поспа два часа и се чувстваше объркана при мисълта да се прибира. Халдис обеща да мине с таксито през район Блиндарн, за да е сигурна, че Бенте си е в леглото. Ингер Йохане проветри основно. Към края на вечерта забраната за пушене бе отменена, но тя не се сещаше, кой беше инициаторът. Сложи на четири места плитки чинийки с оцет и излезе на терасата.

Течеше вторият час от първия юнски ден. Тъмносиня ранно лятна светлина прозираше на запад. През следващите няколко месеца нощем нямаше да настъпва пълен мрак. Въпреки острия въздух навън можеше да се стои без връхна дреха. Ингер Йохане се облегна върху парапета на терасата. Редичка трицветни фиали — грамофончета провисваха с коронките надолу.

За три дни бе говорила два пъти за Асбьорн Ревхайм.

Асбьорн Ревхайм наистина оставаше централна фигура в норвежката литература, а съответно и в новата норвежка история. През хиляда деветстотин седемдесет и първа или седемдесет и втора, не си спомняше точно, го осъдиха заради един негов богохулен, бездарен роман. Във всеки случай стана доста години след пародийния процес срещу Йенс Бьорнебю^[2], призван да сложи край на заниманията на правораздавателните органи с художествената литература. Ревхайм не се остави да го прекършат и две години по-късно публикува „Потънал град, морето се покачва“. Дотогава, а и след това Норвегия не беше виждала по-грубо и богохулно произведение. Някои заговориха за Нобелова награда, но повечето споделяха мнението, че плаче за нов рунд в залите на съда. Междувременно органите на правосъдието си бяха научили урока: много години по-късно главният прокурор призна, че не е чел романа.

Несъмнено Ревхайм бе значим писател, но беше починал и то отдавна. На Ингер Йохане й се губеше кога за последно се бе сетила за този човек и още по-малко — кога бе споменавала за него. Миналата есен излезе биографията му. Въпреки определения интерес към книгата тя дори не си я купи. През младежките й години творчеството на Ревхайм означаваше нещо за нея, днес той нямаше какво да й каже. За живота й, какъвто беше сега.

Два пъти за три дни.

Според госпожа Мухаюг през хиляда деветстотин петдесет и шеста Анеш е бил замесен в убийството на малката Хедвиг. Анеш Мухаюг е бил умствено изостанал. Лесно се е поддавал на манипулиране и се е влачел с Асбьорн Ревхайм.

Прекалено елементарно е — помисли си Ингер Йохане. — Направо е твърде просто.

Стана й студено, но не й се влизаше. Вятърът издуваше ръкавите на блузата й. Време е да си купи нови дрехи. Другите момичета изглеждат толкова по-млади от нея. Дори Бенте изглежда по-добре от Ингер Йохане, макар че съвсем приключи с лечението на алкохолизма — вече нямаше да й се присмиват снизходително, — но продължаваше да пуши по тридесет цигари на ден. По-модерна, във всеки случай, Лине отдавна се отказа да я води по магазините.

Да… прекалено просто е.

И друго: кой има интерес да опази Асбьорн Ревхайм от преследване и наказание?

През хиляда деветстотин петдесет и шеста той е бил само на шестнадесет — пресметна тя и вдъхна дълбоко нощния въздух; искаше й се да си избистри главата, преди да си легне.

А през хиляда деветстотин шестдесет и пета година, когато Анеш Мухаюг е починал и майката е отишла в полицията? Когато са освободили Аксел Сайер без никакво обяснение и са го отпратили с пожеланието да се радва и да не разпитва.

Тогава Асбьорн Ревхайм е бил утвърден автор, макар и само двадесет и пет годишен. Вярно — две книги, доколкото си спомняше, но името му вече значеше нещо. Впрочем — много. И двете предизвикаха бурни спорове. По онова време Асбьорн Ревхайм представляваше заплаха и никой не би тръгнал да го защитава.

Ингер Йохане продължаваше да държи биографията. Лине настоя да й я остави. Запрелиства я, погали обложката. Снимката беше добра. Ревхайм имаше тясно, мъжествено лице. Усмихваше се леко. Почти арогантно. Очите му бяха малки, но с определено дълги мигли.

Прибра се вътре, ала остави вратата на терасата леко открехната. Лека миризма на оцет я блъсна в носа. Хвана се, че изпитва разочарование, загдето Ингвар не се обади. Легна си с намерението да започне книгата. Едва отпусна глава на възглавницата и заспа дълбоко.