Ане Холт
Всичко мое (4) (Първият случай на инспектор Стубьо)

3

Емилие е изчезвала и преди. Никога особено за дълго, но веднъж — сигурно е било точно след като Грете почина — той не успя да я намери цели три часа. Къде ли не търси. Първо предприе серия телефонни обаждания: по приятели, на сестрата на Грете, любимата леля на Емилие — живееше само на десет минути оттук — после на бабите и дядовците, които от дни не бяха виждали детето. Набираше все нови и нови номера: уплахата премина в страх, а пръстите започнаха да натискат погрешно бутоните. Тичешком обикаляше района, разширявайки все повече и повече кръга. Страхът прерасна в паника и той започна да плаче.

Тя седеше в короната на дърво и пишеше, по-точно рисуваше писмо — писмо на мама, за да го изпрати като книжно самолетче към небето. Свали я внимателно от клона и изпрати самолетчето през стръмен склон. То се заклатушка наляво-надясно и изчезна над две големи брези. Оттогава ги наричаха Пътя към рая. Цели две седмици не я изпускаше от поглед. Ала ваканцията свърши и трябваше да тръгне на училище.

Този път беше по-различно.

Никога не се бе обаждал в полицията. Човек не звъни там за щяло и нещяло. Това сега беше нещо съвсем друго. Паниката се появи внезапно като вълна. Не разбра защо, но понеже Емилие не се върна навреме, се затича към училището. Дори не усети кога си загуби чехъла. Ученическата раничка и голям букет подбел лежаха на пътечката между двете главни улици, краткия път, по който тя никога не смееше да мине сама.

Грете купи раничката на Емилие месец преди да почине. Емилие никога не би я захвърлила така. Бащата я вдигна неохотно. Нищо чудно да греши. Какво пречи да е на някое нехайно дете? Раничките толкова си приличат. Но, за да се увери, реши да провери. Затаил дъх, отвори капака и върху вътрешната страна видя инициалите. ЕС. Големи, ъгловати букви, написани собственоръчно от Емилие. Това беше нейната раничка, но и тя никога не би я оставила така.