Ане Холт
Всичко мое (61) (Първият случай на инспектор Стубьо)

60

Разположил се в заведението „Театър кафе“, Аксел Сайер разучаваше красиво приготвения сандвич, донесен му току-що от сервитьора. Беше забравил, че в заведенията обикновено поднасят сандвичите в чиния и се колебаеше как да го яде. Крадешком се огледа наоколо. По-възрастна жена на съседната маса използваше нож и вилица, въпреки че нейният сандвич беше доста по-тънък от неговия. Неуверено хвана приборите. Доматът падна в чинията. Предпазливо отстрани листото маруля под пастета. Аксел Сайер не обичаше маруля. Но сандвичът беше вкусен. Бирата също; изпи я на един дъх и си поръча втора.

— С удоволствие — откликна келнерът.

Аксел Сайер се опитваше да се отпусне. Опипа джоба на ризата. Вече два пъти използва кредитната си карта. Всичко мина нормално. Никога през живота си не беше притежавал пластмасова карта. Шерил от банката обаче настоя и му препоръча „Виза“ и „Американ експрес“. Така си гарантира пълна сигурност — увери го тя, а тя разбираше от тези неща. Картата „Виза“ беше сребристо оцветена. Платинена — бе прошепнала Шерил. — Ти си богат, нали знаеш? Оказа се, че да си извадиш такава карта по надлежния ред ти трябва цяла седмица, но тя уреди въпроса за по-малко от два дни.

Всичко мина толкова бързо.

Чувстваше се замаян. Не беше спал денонощие и половина. Полетът мина добре, но не можа да спи поради шума от двигателите. На „Кефлавик“^[1] за миг си помисли, че са пристигнали. Дори започна да си търси багажа, но учтива млада жена го упъти към следващия етап от пътуването. Погледна си ръчния часовник, избран от мисис Дейвис в Хаянис. Изчисли шест часа назад. Сега в Кейп Код е девет сутринта. Слънцето стои високо над залива към Нантъкет Айлънд и е отлив. Ако времето е хубаво, в далечината се вижда как Мономой се разпростира към хоризонта на югозапад. Добър ден за риболов. Мат Делауеър сигурно вече е излязъл с лодката.

— Още нещо?

Аксел тръсна глава. Потърси кредитната карта, но докато извади портфейла от вътрешния си джоб, келнерът изчезна. Сигурно ще се върне.

Трябва да се опита да се отпусне.

Никой не се вглеждаше в него. Никой не го разпознаваше.

Най-много се опасяваше от това — да не би някой да разбере кой е. Когато кацна на летище „Гардермуен“, съжали. Изведнъж му се прииска да хване първия самолет обратно. Да развали сделката. Да се нанесе отново вкъщи и да си вземе лодката, котката и стъклените войници. И всичко да си бъде както преди. Там му беше добре. Сигурно, във всеки случай. Особено след като една нощ през март хиляда деветстотин деветдесет и трета, кошмарите изчезнаха.

Норвегия беше променена.

И хората говореха по друг начин. Младежите, седели пред него в автобуса на път към Осло, използваха почти неразбираем за него език. Почувства се по-добре, когато пристигна в „Континентал“. Аксел Сайер си спомняше имената само на два добри хотела в Осло — „Гранд“ и „Континентал“. Второто звучеше по-внушително. Сигурно е ужасно скъпо, но той има пари в платинената карта. Постави американския си паспорт на гишето и служителката го заговори на английски. Когато той й отговори на норвежки, тя се усмихна. Беше дружелюбна. Всички бяха дружелюбни, а и тук, в „Театър кафе“ келнерът му говореше по начин, който Аксел Сайер си спомняше и разбираше.

— Малко пътешествие, а? — попита слабият мъж и постави сметката на масата.

— Да. Не.

— Навярно сте отседнали в хотела — продължи келнерът и взе картата. — Желая ви приятно пребиваване. Лятото наближава вече. Прекрасно.

Аксел Сайер искаше едно: да се качи в стаята и да поспи няколко часа. Нужно му беше време да свикне с мисълта, че е тук. После, привечер, ще се разходи из града, за да разбере доколко си го спомня. Да усети Норвегия. Да разбере дали Норвегия го усеща. Съмняваше се. Минаха толкова години оттогава. Ужасно много. Утре ще отиде при Ева. Трябва да си е напълно отпочинал за срещата с нея. Знаеше, че е болна, и беше подготвен за всичко.

Преди да заспи, му хрумна да се обади на Ингер Йохане Вик. Беше само три следобед. Сигурно е още на работа и навярно му е сърдита, защото избяга. Но въпреки всичко тя бе пътувала чак до САЩ, за да се срещне с него. Остави си визитната картичка — една в пощенската кутия, една закачена на външната врата.

Дано все още проявява интерес да разговаря с него.