Ане Холт
Всичко мое (34) (Първият случай на инспектор Стубьо)

33

Изпитваше странна нервност. Или може би беше просто изморен. Двата часа сън на коларския път в долината Лавангсдален, само на четиридесет и пет минути с кола от град Трумсьо, му помогнаха, естествено. Въпреки това не се чувстваше особено добре. Кръстът го болеше. Очите му бяха някак сухи; мигаше непрекъснато и се опитваше да предизвика сълзене с прозевки. Възбудата и раздразнението му се проявяваха под формата на бодежи на неспокойство, на чувство за празнота в стомаха. На големи, дълги глътки пи вода от шише. Колата беше паркирана зад студентските жилища край водоема за питейна вода. Студенти влизаха и излизаха; взимаха автомобили назаем; различни хора ги посещаваха. С други думи, мястото беше удобно за неговите цели. Но същевременно не биваше да остава дълго в колата. Такива неща се забелязват. За предпочитане бе да се премести там, където живеят предимно самотни жени. Запуши бутилката и си пое дълбоко дъх.

За по-малко от пет минути измина краткото разстояние до малката странична отбивка в най-горната част на пътя „Лангнесбаккен“. Той, естествено, я знаеше, защото беше идвал и преди. Познаваше навиците на жената. Винаги се прибираше у дома през последната неделя на месеца. Майката щеше да се върне точно в пет. Както правеше винаги. Идваше, за да провери имота, преобразен и вече подходящ не само за следобедна фамилна семейна идилия, но и за вечеря. Зеле с месо, чаша хубаво вино и изучаващ поглед. Дали е достатъчно чисто? Достатъчно хубаво? Сменени ли са втулките на капещите кранчета в банята?

Той знаеше какво ще се случи. Тази пролет идва три пъти. Оглежда. Води си бележки. Часът беше три без пет. Прекоси завоя и погледна през рамо. Наоколо нямаше никого. Валеше, но не силно. Ниските облаци опираха в планините на остров Квальоя; на запад причерняваше и привечер времето щеше да се развали. Безшумно и пъргаво прекоси градина и се шмугна в храсталака. Беше по-рехав, отколкото му се искаше. Независимо от облеклото му в сиво и тъмносиньо, рискуваше да го забележат, ако някой погледне. Без да се оглежда назад, притича до стената на къщата. На север нямаше съседи. Там се виждаха само пробуждащи се от пролетта малки брезички и купчини мръсен стар сняг. Дишаше тежко, а не биваше да е така. Нервността му напираше към адамовата ябълка и го караше да преглъща бързо и често. За пръв път изпадаше в подобно състояние. Стискаше здраво малката паласка на колана. Трябваше да има висок дух и да се чувства сигурен. Само чувството за сигурност му позволяваше да триумфира вътрешно.

Това беше неговият миг.

Едва го чуваше. Без да поглежда часовника, знаеше, че показва три. Притаи дъх. Цареше пълна тишина. Хвърляйки поглед зад ъгъла на къщата, установи, че късметът му е проработил повече от очакваното. Тя беше оставила детската количка долу. Неокаченият още стар хамак заемаше цялата тераса и нямаше място за нищо друго. На света не съществуваха никакви звуци, освен собственото му бързо дишане и самолет, който се подготвяше за кацане на летището в Трумсьо.

Отвори паласката. Приготви се. Приближи до количката.

Тя стоеше под стряхата, на завет от ръмящия пролетен дъжд. Въпреки това детето беше завито, все едно наоколо върлуваха зимни бури. Гюрукът бе вдигнат, дъждобран опасваше останалата част. Върху всичко, да предпазва от скитащи котки, майката бе опънала нещо като мрежа. Пребори се с преградата за котки. Разкопча и свали дъждобрана. Детето бе поставено в синьо спално чувалче и имаше шапчица. Беше краят на май, а детето бе с шапчица! Плътно прилепнала, завързана под брадичката с панделка, която се губеше в гънка под дебелата гушка. Количката беше тясна. Детето спеше дълбоко, с отворена уста.

Трябва да внимава да не го събуди.

Никога няма да успее да съблече достатъчно дрешки от детето.

По дяволите!

Паниката се надигна като ударна вълна отдолу, от стъпалата, изпълзя нагоре по тялото му и го лиши от дъх. Изпусна спринцовката. Спринцовката му трябваше. Детето отвори уста и изгъргори. Детето представляваше голяма дишаща дупка. Спринцовката. Наведе се, вдигна я, набута я в паласката и извади бележката. Ръцете му трепереха. Найлоновата обложка се изхлузи между пръстите му. Отново се наведе, сграбчи я и я натика в паласката. Намести напълненото с пух спално чувалче върху дишащата дупка. През ръкавицата държеше здраво тъмносиния плат. Детето се гърчеше в опит да се извърти настрани. Оказа се изненадващо лесно да му попречи. Натискаше здраво, без да пуска, и в един момент вече нищо не се съпротивляваше изпод пуха и синия плат. Но той не охлабваше още хватката. Самолетът се беше приземил. Нищо не нарушаваше тишината.

За щастие, не беше забравил бележката.

— Не забравих бележката — измърмори си той, сядайки в колата. — Не забравих бележката.

На два пъти задряма зад кормилото. И двата пъти скърцането при навлизането върху насипа на канавката го събуди навреме, за да се върне обратно на пътя. Преди Маяватн спря само колкото да хапне и да зареди с бензин от гюмовете, но за целта сви в страничен път. Имаше нужда от сън. На малък изоставен къмпинг намери укритие за колата.

Не биваше да изпада в такова състояние. Трябваше да има контрол. Предварителният му план не предвиждаше такова развитие на нещата. Макар да му се гадеше от безсъние, не можа да заспи. Разплака се. Не биваше да става така. Това беше неговият миг. Нямаше нищо общо с неговия план, с неговото желание. Плачеше все по-силно и неочаквано се почувства засрамен. Изпсува ядно и започна да се удря по лицето.

— За щастие, не забравих бележката — мърмореше той, бършейки сопола с пръсти.