Ане Холт
Всичко мое (40) (Първият случай на инспектор Стубьо)

39

Сградата очевидно беше строена след войната. Вероятно през петдесетте. Блок — сандък с четири апартамента, явно тристайни апартаменти с кухня и баня. Парцелът беше относително голям; след Втората световна война малките градове в Норвегия не страдаха от липса на терени. Сградата бе току-що измазана с дебел слой жълта боя, а керемидите блестяха като нови. Ингер Йохане паркира колата на улицата, точно пред портата. И оградата бе прясно боядисана. Зелената боя лъщеше и за момент тя се учуди дали не е още мокра.

Ухаеше на малък град.

Тук-там се чуваше шум от кола, глъчка от детска градина зад висока ограда, чукане от строителна площадка по диагонал през улицата, малко нецензурни подвиквания на дърводелците, внезапен смях на жена през отворен прозорец. Звуци на малкия град. Ухание от току-що опечен домашен хляб. Не я напускаше чувството, че докато приближава към входната врата, някой я наблюдава. Нямаше представа кой я гледа, за какво си мисли и дали въобще се интересува от друго, освен че пристига непознат човек, някой, който не е тамошен.

Ингер Йохане Вик беше родена и израсна в Осло. Не знаеше почти нищо за малкия град и ясно го съзнаваше. Въпреки всичко места като това я привличаха. Прегледността. Прозрачността. Чувството да си част от нещо не толкова голямо и непредсказуемо. Все по-често си мислеше, че при наличието на съвременните информационни технологии въобще не е необходимо да живее в Осло. Обземаше я желание да се махне, да отиде в провинцията, да се премести в селище с пет магазинчета и автосервиз, старо кафене и автогара, евтини жилища и училище с петнадесет ученици в паралелка, където да учи Кристиане. Не можеше, естествено, да направи такова нещо. Не и с Исак, не и с родителите си в града, не и с Кристиане, която се нуждаеше близките й да са постоянно около нея. Идеята все пак съществуваше. Тя усети погледите от втория етаж на жълтата къща, от панорамния прозорец на вилата през улицата — очи, които я наблюдаваха иззад пердета и завеси: бяха я забелязали и й обръщаха внимание, от което почувства известна сигурност.

Лилестрьом! О, господи. Вървя си тук и идеализирам Лилестрьом!

Парите на етажната собственост сигурно бяха свършили внезапно. Звънците висяха по стената, омазани с жълта боя. Ингер Йохане се опита да натисне един. Надяваше се да си помага с едната ръка и да натиска с другата. Някъде далече се чу остро иззвъняване. То обаче не предизвика никаква реакция и тя натисна следващия. Жената от втория етаж, която я бе наблюдавала от кухненския прозорец, без да подозира, че я виждат от алеята за автомобили, си подаде главата навън.

— Кой е?

— Здравейте! Казвам се Ингер Йохане Вик, бих искала само…

— Момент моля!

Жената слезе, открехна входната врата и усмихната изчака Ингер Йохане.

— Какво обичате?

— Както казах, името ми е Ингер Йохане Вик. Занимавам се с изследователска дейност в университета в Осло. Впрочем, търся човек, който да ме насочи къде се е преместила една от обитателките на този блок. Живяла е тук отдавна. По-точно много отдавна.

— О?

Жената, попрехвърлила шестдесетте, си бе вързала косата с копринена кърпа. Под синкавозелената полупрозрачна материя Ингер Йохане видя ролки за къдрене, също сини и зелени.

— Преместих се тук през хиляда деветстотин шестдесет и седма година — обясни тя, показвайки, че няма да пусне Ингер Йохане да влезе. — Мога ли да ви помогна с нещо? За кого става дума?

— За Агнес Мухаюг.

— Тя почина — съобщи жената с широка усмивка, все едно е щастлива да сподели подобна новина. — Почина в годината, когато се нанесох. Непосредствено след това, фактически; живееше там — повдигна мързеливо ръка.

Ингер Йохане предположи, че сочи към първия етаж вляво.

— Познавахте ли я?

Дамата се засмя. Шийките на зъбите й проблеснаха в сиво над болнаво розовите венци.

— Май почти никой не познава Агнес Мухаюг. Живяла е тук от построяването на сградата. От хиляда деветстотин петдесет и първа, мисля. Въпреки това никой всъщност… Имала е син. Знаете ли?

— Да…

— Падал си е малко щурак, ако разбирате какво искам да кажа. Не че го познавах, той също е починал… — Отново се засмя дрезгаво и от сърце, сякаш намираше изчезването на малката фамилия Мухаюг за невероятно весело. — Не е бил добър, говори се. Съвсем не е бил добър. Но самата Агнес Мухаюг… Нея май никой за нищо не можеше да я упрекне. Винаги беше сама. Винаги. Тъжна история, това с момчето, което… — Жената замълча.

— Момчето, което какво? — попита Ингер Йохане предпазливо.

— Не… — поколеба се и бързо прокара ръка по ролките за коса. — Беше толкова отдавна. Пък и не познавах госпожа Мухаюг особено добре. Тя почина само няколко месеца, след като се нанесох тук. Синът беше починал доста отдавна. Много години преди това.

— Именно…

— Но… — жената грейна. Усмихна се отново и тясното й лице заприлича на разделено на две. — Потърсете Хансволд от номер 44! Там! — махна към съседната зелена къща.

Сградата на неколкостотин метра встрани бе отделена от номер 46 с голяма тревна площ и метална ограда до пояс.

— Хансволд е живял най-дълго на тази улица. Сигурно е над осемдесет, но е ясен като кристал. Ако ме изчакаш за малко, ще те придружа и представя… — наведе се съучастнически по-близо, но без да отваря повече вратата, — … след като те познавам вече. Само за момент.

— Не е необходимо — реагира Ингер Йохане бързо. — Сама ще се оправя. Но благодаря! Хиляди благодарности.

За да не остави време на жената с копринената кърпа да се преоблече, Ингер Йохане избърза към портата. От детската градина силно крещеше дете. Дърводелецът от скелето през улицата изпсува грозно и заплаши да съди мъж в костюм, който махаше отчаяно с ръце и сочеше към обърната бетонобъркачка. Една кола прехвърча през „легнал полицай“ в момента, когато Ингер Йохане излезе на пътя; тя се стресна и стъпи в локва.

Малкият градец вече бе изгубил своя чар.

 

 

— Но все още не схващам защо ви интересува това.

Харал Хансволд почукваше чашката на лулата в кристален пепелник, фина пепел от тютюн се разстла по гладката повърхност. Възрастният, добре облечен мъж явно имаше затруднение със зрението. Матовосива пелена замъгляваше контурите на зеницата, но той не носеше очила. Ингер Йохане го подозираше, че вижда само сенки около себе си. Беше я пуснал, съвсем непознат човек, да вземе от кухнята мозелско вино и бисквити. Иначе изглеждаше здрав: със сигурна ръка натъпка отново лулата с тютюн, гласът му бе спокоен и веднага си спомни за Агнес Мухаюг, съседката с ограничено надарения син, както се изрази той.

— Лесно се водеше. Мисля, че преди всичко в това беше проблемът. Не му беше лесно да си намери приятели. Истински приятели, искам да кажа. И не бива да забравяте, че тогава беше съвсем друго време, време, когато… толерантността към хората, които бяха различни… — усмихна се приветливо, — … съвсем не беше, каквато е сега.

Ингер Йохане не разбираше дали мъжът се опитва да е ироничен. Прободе я под лъжичката и отпи малко вино. Беше прекалено сладко; вместо да преглътне, остави повечето от него да се излее от устата обратно в чашата.

— Анеш съвсем не беше лошо момче — продължи Хансволд, без да забележи трика й. — От време на време съпругата ми го канеше вкъщи. Понякога това ме безпокоеше. Аз често пътувах. Пенсиониран машинист на локомотив съм, разбирате ли.

Като се вземеха предвид годините на Харал Хансволд, упоритото му придържане към учтивата форма не изглеждаше толкова странно. И все пак имаше нещо изненадващо изискано, префинено във възрастния човек и в апартамента му с книги от пода до тавана и три съвременни литографии по стените. Всичко това не се връзваше с дългия му трудов стаж в Държавните железници. От страх да не би предразсъдъците й да проличат прекалено ясно, тя кимаше живо и заинтересовано, сякаш цял живот бе мечтала да научи всичко за тази професия.

— Когато беше съвсем малък, не беше толкова опасно. Но след като навлезе в пубертета… Стана огромен мъж. Мъж здравеняк. Но знаете… — направи многозначително движение с показалеца към слепоочието.

— И онова с Асбьорн Ревхайм.

— Асбьорн Ревхайм?

— Да. Познавате ли го?

Ингер Йохане кимна объркано.

— Естествено — измърмори той. — Израсна ей там, долу. Знаехте ли? Би трябвало да прочетете биографията, която излезе миналата есен. Странен мъж. Книгата е изключително интересна. Разбирате ли, Асбьорн беше бунтар още като момче. Обличаше се фрапантно. Държеше се крайно предизвикателно. Не беше като останалите.

— Прав сте — съгласи се Ингер Йохане колебливо — Май че винаги се е отличавал.

Харал Хансволд се засмя шумно и разклати глава.

— Една неделя, трябва да е било през хиляда деветстотин петдесет и седма или петдесет и осма… През петдесет и седма! Непосредствено след като почина крал Хокон^[1], само няколко дни по-късно беше обявен национален траур и… — запафка с лулата, която не се разпалваше добре. — Момчето организира екзекуция пред детската градина. Впрочем, тогава там нямаше детска градина. Преди там беше Дом на скаутите.

— Екзекуция?

— Да. Беше хванал улична котка и я бе облякъл в кралски одежди. Хермелин и корона. Мантията беше от стара заешка кожа, боядисана на петна. И короната беше направил сам. Горкото коте мяукаше жално, но плати с живота си на скалъпеното бесило.

— Но това… Това е… мъчение на животно!

— Точно така!

Въпреки това не можа да се сдържи да не се усмихне.

— Настана оживление, трябва да кажа! Пристигна полиция, а жените надолу по улицата пищяха и се вайкаха. Асбьорн направи голям номер: твърдеше, че това е политическа демонстрация срещу кралската фамилия. Искаше и да изгори мъртвата котка и дори бе приготвил разпалена клада, но органите на реда се намесиха и прекратиха зрелището. Нали разбирате провокацията. Един така любим на народа монарх като крал Хокон току-що си беше отишъл, а Асбьорн какво прави?

Усмивката му изчезна. Сивото око стана по-мътно, сякаш взряно в себе си назад във времето.

— Най-страшното обаче е, че бе облякъл Анеш като палач — продължи той със съвсем променен спокоен глас, — гол до кръста, с черна качулка на главата. Агнес Мухаюг много се засегна от случилото се, но така си беше.

В апартамента цареше пълна тишина — не се чуваше никакъв часовник, никакво далечно радио. Домът на Харал Хансволд нямаше вид на жилище на стар човек. Мебелите бяха неутрални, завесите — бели, по перваза на прозореца нямаше никакви цветя.

— Чели ли сте Ревхайм? — попита приятелски Хансволд.

— Да. Повечето от произведенията му. Той е един от авторите, от които получаваш импулс в гимназиална възраст. Поне с мен се случи така. Той е толкова… директен. Бунтар, както казахте. Толкова е силен в това да бъде сам. Съвсем сам в това, в което човек вярва. Такива неща силно влияят в онази възраст.

— Е, има и други неща — отбеляза той. — В произведенията му, имам предвид. Идеи, които занимават младежите в гимназиална възраст.

— Да. Анеш Мухаюг беше ли…

— Както споменах, Анеш Мухаюг беше лесен за водене — въздъхна тежко Хансволд — Докато другите младежи го избягваха като чума, Асбьорн Ревхайм беше по-приятелски настроен. Или…

Отново доби онзи отнесен поглед, сякаш се връщаше назад във времето и не знаеше къде да спре.

— Всъщност не беше приятелски настроен. Той използваше Анеш. Няма никакво съмнение. А и беше рядко злонамерен, фактите многократно го доказват, както и писанията му. Анеш Мухаюг беше тежко, бавно момче. Във всяко отношение. Това не беше приятелство.

— Не говорете така — възрази Ингер Йохане.

— Напротив. Точно това искам да кажа.

За първи път в гласа му се прокрадна острота.

— Да сте чували за случай с полицията през хиляда деветстотин шестдесет и пета? — попита припряно Ингер Йохане.

— Случай с полицията ли?

— Да. Анеш забърквал ли се е някога в неприятности с полицията?

— Амиии… Прибираха го всеки път, когато Асбьорн измислеше едно или друго и мъкнеше със себе си този нещастник. Никога обаче не е ставало дума за нещо сериозно.

— Сигурен ли сте?

— Защо не се изразите по-ясно?

Беше готова да се закълне, че той придоби вид на орел. Сиво мътната роговица на лявото му око създаваше илюзията, че е по-голямо от дясното, и беше невъзможно да отклони поглед от него.

— Имам основание да мисля, че през хиляда деветстотин шестдесет и пета, след като Анеш е починал, майка му е влязла във връзка с полицията. Смятала е, че преди много години е извършил престъпление. Нещо сериозно. Нещо, за което друг е бил осъден.

— Анеш Мухаюг? Госпожа Мухаюг да предаде собствения си син в полицията? Изключено — енергично поклати глава той.

— Но синът вече е бил починал.

— Няма никакво значение. Тази жена живееше за Анеш. Той беше единственото, което притежаваше. И голямата й гордост бе, че го гледа и пази до последно. Да го предаде за каквото и да било… Дори след… — отказа се от лулата и я остави на ръба на пепелника. — Въобще не ми се връзва.

— И никога не сте чували разни слухове?

Хансволд изхихика и скръсти ръце на корема.

— Чувал съм какви ли не слухове. Нашият град е малък. Но ако имате пред вид слухове за Анеш, то… Не. Не и за това, за което намеквате.

— За какво намеквам?

— Че е направил нещо по-сериозно от това, да отнеме живота на котка.

— Е, повече няма да ви досаждам.

— Ни най-малко не ми досаждате. Беше приятно посещение.

Насочвайки се към вратата, на стената в антрето тя забеляза голяма фотография на около петдесетгодишна жена. Очилата й подсказваха, че снимката е правена през седемдесетте.

— Съпругата ми — леко кимна към портрета Хансволд. — Ранди. Невероятна жена. Имаше си свой подход към Анеш. Госпожа Мухаюг разчиташе на Ранди. Когато Анеш идваше тук, можеха да си стоят с часове и да редят пъзели или да играят канаста. Ранди винаги го оставяше да печели. Все едно беше малко дете.

— Но тогава той е бил — уточни Ингер Йохане. — Хиляди благодарности за помощта.

 

 

На път към Осло тя си провери телефонния секретар от мобилния. Имаше две обаждания от Ингвар: благодареше й за свършената работа предишната нощ и се чудеше къде се намира. Ингер Йохане намали скоростта и се озова на добра дистанция зад един тир. Прослуша обажданията още веднъж. Във второто съобщение долавяше нещо, напомнящо на раздразнение или на притеснение. Ингер Йохане се замисли дали й харесва, или по-скоро я провокира.

Майка й беше звъняла три пъти. Явно нямаше да се откаже, докато не се свържат. Ингер Йохане набра номера и премина в най-дясното платно на магистралата.

— Здравей, мамо.

— Здравей! Колко хубаво, че се обаждаш. Баща ти точно пита за теб, той…

— Ами нека да позвъни. Поздрави го и му кажи.

— Да позвъни? Та ти никога не си си у дома, момичето ми! Много се притеснихме. Не сме те чували няколко дни, след като тръгна да пътуваш. Успя ли да наминеш при Марион? Как е тя сега с нов…

— При никого не съм ходила, мамо. Бях по работа.

— Да де, но след като си по тези краища, можеше поне да…

— Бях много заета. Щом се поосвободих, се прибрах у дома.

— Хубаво. Прекрасно, момичето ми.

— Беше оставила съобщение на секретаря. Дори няколко. Нещо специално ли искаш?

— Само да чуя как си. И да те поканя с Кристиане на вечеря в петък. Би било толкова добре за теб да не мислиш за…

— Петък… Ще си помисля…

Тирът трудно катереше височината към Карихаюген. Ингер Йохане се престрои вляво и го задмина. В този момент слушалката й падна.

— Почакай — извика тя в пространството. — Не затваряй, мамо.

Докато хващаше кабела, изпусна кормилото. Колата изсвистя към съседната лента и едно „Волво“ наби спирачки, за да предотврати катастрофа. Ингер Йохане хвана здраво кормилото с двете ръце и се втренчи напред.

— Не затваряй — повтори тя троснато.

Без да откъсва поглед от пътя, успя да издърпа слушалката.

— Какво става? — крещеше майка й от другия край. — Пак ли караш, докато говориш по телефона?

— Не, говоря по телефона, докато карам. Нищо не се е случило.

— Някой прекрасен ден ще се убиеш по този начин. Защо е нужно да правиш всичко наведнъж!

— Ще дойдем в петък, мамо. А ти…

Сърцето й продължаваше да бие тежко и болезнено. Осъзна, че не е яла от закуска.

— Дали Кристиане може да остане при вас до събота следобед?

— Не разбирам! Няма ли да пренощувате и двете тук?

— Имам планове, мамо, но би било…

— Планове? В петък през нощта?

— Кристиане може ли да остане, или не?

— Може, естествено, скъпа приятелко. Тя винаги е добре дошла при нас. Ти също. Знаеш го добре.

— Да. Ще се видим към шест.

Прекъсна, преди майка й да успее да каже още нещо. Ингер Йохане нямаше никакви планове за петък през нощта. Самата тя не разбираше защо попита. С Исак се бяха разбрали, ако единият се нуждае от човек за гледане на детето, винаги да попита другия. Първо.

Отново набра номера на секретаря. Съобщенията на Ингвар се бяха изтрили. Навярно в суматохата бе натиснала някакво копче. Лине се беше обадила, докато говореше с майка си.

„Здравей, обажда се Лине. Само исках да ти напомня за читателската среща в сряда. Твой ред е, нали знаеш. Мисли му, ако не можеш. Направи нещо просто. Ние ще донесем вино. Значи, идваме към осем. Довиждане, красавице! Радвам се“.

— По дяволите!

Ингер Йохане имаше дарбата да прави по няколко неща наведнаж, благодарение на което се справяше с ежедневието. Съумяваше да планира тържество за рождения ден на Кристиане, докато пере и същевременно говори по телефона. Слушаше радиопрограми, докато чете вестник, като улавяше съдържанието и на двете. На път към детската градина плануваше вечерята и как да облече Кристиане на следващия ден. Миеше си зъбите, правеше каша от овесени ядки и четеше на Кристиане; едновременно. Когато в редки случаи отиваше да се позабавлява, водеше дъщеря си при Исак или при родителите си, а се гримираше пред огледалото на колата. Такива са жените. Особено тя.

Но не и в службата.

Ингер Йохане избра изследователската работа, защото беше вглъбена. Но имаше и друга причина. Никога не би могла да бъде адвокат или администратор. Да правиш изследвания означава да се задълбочаваш, да вършиш нещата едно по едно, да гледаш нашироко и надълбоко, да отделяш време на връзките и зависимостите. Изследователската дейност й даваше възможност да се съмнява. Ако ежедневието се състоеше от прибързано взимане на решения, на недотам задоволителни резултати, компромиси и хитри ходове, то работата й позволяваше да се връща в изходна позиция, когато не е доволна.

Сега всичко се променяше.

Макар и с нежелание се съгласи да провери как стои случаят с евентуалната смъртна присъда на Аксел Сайер, но това имаше отношение към нейния проект. В един момент — самата тя не разбра кога — случаят започна да живее свой самостоятелен живот. Вече нямаше нищо общо с изследователската работа в университета. Аксел Сайер се оказа мистерия, която тя споделяше с една възрастна жена; мистерия, която я привличаше да я разнищи и да й тегли дебела черта.

После позволи Ингвар да я въвлече в работата си.

Мога да върша много неща едновременно — мислеше си тя и отклони при Тосенлокет^[2], — но не и да решавам едновременно големи проблеми. Не и в службата, не и два обсебващи проекта.

А също да приеме пет дами на вечеря в сряда. Просто не можеше да го понесе.