Трифон Н. Христовски
Моят живот (9)

8

През това време бях вече шестнадесет-седемнадесетгодишен и като другите ми връстници от селото, които завършиха IV отделение или III клас в Литаково, тръгнах по седенки. Ако някои би ме запитал по това време защо ходя, не бих знаял какво да му отговоря. Защо? Защо хвърленото в земята зърно израства, защо напролет мъзгата напира в дърветата и те раззеленяват, цветята цъфтят? Защото такъв е неумолимият природен закон на живата материя, от която и аз бях частица. Приличах на пречупен от буря клон, който се държи на слаба жилчица, раззеленява заедно с другите клони, връзва плод и този плод, когато узрее, се откъсва и пада долу… Бях проникнат до мозъка на костите от съзнанието, че няма да любя, няма да се женя, въобще няма да бъда като другите хора, но пак отивах на седянка. Когато черницата пред дядо попови се осветяваше от буйно накладен огън, от който изскачаха високо искри и се понасяше чудно весела моминска песен, някаква непреодолима сила ме тласкаше и аз отивах. Тук се събираха около двадесетина момичета от петнадесет до двадесет години. Когато се обереше царевицата, седенките по улиците се прекратяваха и почваха беленки по къщите, след това, като почваха студовете, ставаха по собите. До късна нощ имаше игри, песни, веселби.

Макар и посещенията ми на седянката да бяха редовни и момичетата трябваше да свикнат с тях, всяка вечер някое от момичетата се изплашваше, докато разбере в тъмнината кой е. Това ужасно ме угнетяваше и засрамваше. Добре знаех и чувствувах своето нещастие. Но тази невъздържана проява от страна на момичетата жестоко ме засягаше и аз поне отчасти не можех да участвувам в общата веселба, поне като наблюдател. След като ме познаеха, момичетата вече не ми обръщаха внимание. Седях настрана. Не участвувах в игрите и песните. Само момчетата седяха до мен и ми приказваха за побоищата, оплакваха се, че възрастните ергени ги карали под конвой и ги давели в реката. Това беше един глупав начин да се унижават младите момчета от страна на възрастните ергени, въведен кой знае от кое време в село. Бях привилегирован поне в това отношение. Никой ме не давеше и гонеше от седянката, сам аз никого не закачах. Даже когато случайно попаднех до някое момиче, отдръпвах се настрана, като се страхувах да не би то самото да стане. Това би ме засегнало още по-жестоко, отколкото престореното изплашваме. Така един път на една белянка случайно се намерих до момиче на моята възраст. То не стана, но се отмести по-надалеч. Направих се, че не забелязах това, но бях болно засегнат. След това до момичето дойде и седна бивш мой съученик, който преди няколко дни беше затварян в общината заради кражба. Момичето не се отмести. Моят съученик отиде по-нататък — като желаеше да покаже пред мен и другите момчета своето превъзходство и победа, той легна на царевицата и сложи главата си на скута на момичето. То пак не стана. Нравите по това време бяха много разпуснати. Преди войната подобни неща бяха невъзможни.

Всичките ми съученици носеха ками, някои и револвери, пушеха на седянката, понякога идваха и пияни, ревяха и гърмяха по улиците, а на седянката пускаха остри цинизми. Мислех си: ако съм здрав, дали и аз бих бил такъв?

Мама ме съветваше да не ходя по седенките, но като видя, че не я слушам, остави ме. Заедно с моето възмъжаване и скръбта, която беше легнала на лицето й, се увеличаваше. Дядо и баща ми не ме закачаха.

През 1923 година бях вече деветнадесетгодишен младеж с мъх по лицето. Лицето ми не беше симпатично. Косата и очите ми бяха кестеняви, челото — правилно. Но страните ми бяха повехнали, хлътнали и при това хлътването отдясно беше по-голямо. Скулите бяха изпъкнали, носът и устата по-големи, отколкото трябва, а брадата закръглена. Под лявата челюст личеше голям белег. Дясното рамо беше по-тясно, защото ръката до лакътя беше атрофирана. Атрофирани бяха и двата крака от кръста надолу, макар че ги усещах. Атрофията беше засегнала мускули, сухожилия, че даже и костите, които бяха недоразвити. Крачолите на панталоните ми бяха почти празни.

Все пак това беше фигура, запазила човешката си форма, макар че детската парализа ме удари още в пелени и немощното тяло се развиваше при такива тежки поражения от болестта.

Бях облечен в излинели от домашно бало палто и панталони, обут в селски цървули. По това време в селото проникна градската мода. И в това отношение правех изключение от другите и то много ми тежеше. Направих въпрос пред мама да измоли от баща ми хиляда лева да си купя дрехи, сандали, шапка и блуза. Но той не даде нищо, макар че тя много настояваше, като уверяваше, че ако съм здрав, сам ще си спечеля пари като другите и ще си купя дрехи. По това време баща ми беше раздал парите си по чужди хора и никому не споменаваше да му ги върне. Тогава майка ми храни буби, продаде пашкулите и ми даде парите, хиляда лева. Купих си дрехи, сандали, чорапи, шапка, презрамки, връзка, яка и взех копринената американска риза на баща си. Всичките покупки направи братовчед ми Марин без мен, без мярка. Но това стана едва през 1924 година.

През 1923 година преживях много тежка морална криза. В душата ми кипеше буря, но това никой от околните не забелязваше. Нямаше човек, комуто да се доверя, който да ме разбира и упъти. Едничките ми другари бяха книгите, в тях търсех отговор на жестоките въпроси, които ме вълнуваха, но не го намерих. Те само подпомогнаха преждевременното ми духовно развитие, те ме докараха до положението още по-болезнено да осъзная своето трагично положение, но да не мога да намеря никакъв изход от него, никаква утеха, никаква цел, която да осмисли моя живот.

„Ясно като бял ден — мислех си, — ако бях останал неграмотен, нямаше да ме разяждат тези нравствени страдания. Щях да бъда прост, сакат селянин, който няма никакво понятие от злокобните въпроси, които ме терзаят днес. Жестоката съдба за такъв беше ме и предназначила. Но наруших нейната воля и затова сега трябва да отговарям за своята постъпка“. Да бъда това, което бих бил като неграмотен, беше вече невъзможно. Бях осъзнал цялата пропаст на своето положение и само едно умопобъркване можеше да метне завесите на забравата. Но умът беше бистър и нормален въпреки жестоките морални страдания и безсънни нощи.

Да намеря изкуствена забрава в алкохола! Другите младежи пиеха, без да бъдат нещастни като мен. Пиянството е унизително, срамно за човека състояние. Но ако то можеше да донесе някаква утеха при душевната криза, която ме разтърсваше, трябваше да го приема. Нямаше защо да се страхувам толкова от този порок, защото бях човек без бъдеще, никога не ще имам жена и деца, на които да причинявам страдания. Нечут и незнаен, безинтересен за всички, господар сам на себе си. Родителите ми са свикнали да ме гледат полутруп, още по-лесно ще свикнат да ме гледат пиян. Само спасение, спасение! Да се намери!

Бурето с ракията ми беше под ръка. Опитах да пия. Първата глътка изгори гърлото ми като огън. Главата ми се замая. Едно глупаво състояние на несигурност дали думите ми са точно такива, каквито излизат от устата ми, дали движенията са същите. Но понеже бях пил само чашка, омаята скоро мина. И забравата не дойде, а страданието се възвърна с първоначалната си жестокост, увеличено и от съзнанието за вината, че го церя с такива унизителни и несигурни средства.

На другия ден се опитах да взема по-голямо количество алкохол. Течността се връщаше от гърлото. Потърсих се и плюх от отвращение. Дали всички алкохолици така почват? В такъв случай тяхното число би било съвсем малко.

Омаята трая повече, дори ми прилоша, но мина без повръщане. После премина и останаха само болки и тежест в главата. И всичко си беше постарому, забравата не идваше. Терзанията продължаваха. На третия ден, когато отново трябваше да взема своята порция алкохол, чувствувах такова отвращение, сякаш ми предстоеше да взема рициново масло. Но трябваше да се пие. Балсамът на алкохола сигурно не идва за ден, за два. Но как да пия, щом чувствувам такова отвращение от ракията? Реших да купя захар и да я подсладя. Сега определената порция беше взета по-лесно. Омаята пак дойде, мимолетна омая. След това ненаситна жажда за вода. И през нощта няколко пъти пих вода. Сутринта чувствувах общо разстройство, не ми се ставаше, не ми се лежеше, а будната съвест укорно, като с чук, ковеше:

„Напразно търсиш забрава в порока, от който мнозина скъпо биха платили да могат да се избавят. Той сам е едно нещастие, което ти доброволно търсиш, докато това, от което страдаш, е дошло не по твоя воля. И най-големите пияници не могат през всичкото време да бъдат пияни, а ти това именно търсиш. През часовете на трезвост ти ще страдаш още повече и от мисълта за падението, до което си достигнал. Природата ти остави поне нормален ум, който ти искаш да помрачиш. Напрягай този ум и търси в друго утеха, а не в алкохола“.

Логиката на тези предупреждения на разума беше съкрушителна и аз се отказах да пия. И напрегнах ум, търсех смисъл в своя живот. Философ на осемнадесет години! Намирах, че моят живот е не само безсмислен, но и вреден лично за мен и за моите родители. Нещастието не би било толкова голямо, ако можех да работя каквато и да е работа, да си изкарвам прехраната, да завися от собствения си труд, да не съм в тежест на никого. Но тук беше най-лошото — за нищо не бях способен. Здрава беше само главата и лявата ми ръка, с която придвижвах цялото си тяло. Можех да пиша хубаво, знаех да поставям вече препинателни знаци. Но не можех да отида до никоя канцелария, до никое учреждение, пък и атестат нямах. Сега получавах храна и облекло от родителите си, без да мога да им помогна нещо. Но те ще остареят и ще умрат един ден.

„Но даже и докато са живи, имам ли моралното право да използувам паразитно техния труд? И нима само от облекло и храна се нуждае човек в живота? Това е един растителен, безсмислен живот. Здравите изхарчват своята енергия в ергенски лудории, а след като се оженят, имат вече собствени семейства, за които трябва да се грижат. Животът и за тях понякога е тежък, понякога и те пият от горчивата чаша на страданието. Но те се борят, трудят и точно в това се заключава смисълът на техния живот. Аз не мога нито да се боря, нито да се трудя. Моят живот е празен, безсмислен, пълен със страдание. И щом е такъв, има ли смисъл да го живея?“

В главата ми здраво заседна мисълта за самоубийство. Само то беше едничкият решителен и сигурен изход. Имало някога един нещастен сакат младеж и сетне го нямало. Той като живо същество се появи на този свят не по собствена воля и желание така, както всички хора. Но той по своя воля и желание може да премахне себе си. Пълно изчезване в небитието и забравата. Край на всички нравствени мъки. Той сам е господар на себе си, разполага със своя живот. Смъртта му никого не би опечалила, никой няма да пожали за него. Сепнах се: мама! Тя ще поплаче на първо време, но после ще разбере, че така е по-добре, че не е могло да бъде другояче. Та за нея съм по-голяма рана жив, отколкото мъртъв. Нали самата тя казва, че живата жалба е по-голяма?

От всяка една страна ми се струваше, че смъртта е едничкият възможен изход. Друг не оставаше, колкото и да търсех такъв. И аз се хванах за него като удавник за сламка. Лягах и се събуждах с мисълта за самоубийство. Тя обхвана постепенно цялото ми същество и аз се стремях и блъсках в нея като нощна пеперуда, която лети като омагьосана към светлината на лампата и изгаря в пламъка.

Всичко беше обмислено. Оставаше сега да се реши с какво средство да приведа в изпълнение своето намерение — отрова или куршум. Трябваше да се избере това средство, което по-бърже докарва смъртта. Мислех: най-ефикасната отрова е стрихнинът, каквато не можех да си набавя. Сода каустик е лоша отрова, с нея се умира в страшни мъки, а понякога самоубийците остават живи, с изгорен хранопровод. Само това ми трябва! Оставаше куршумът!

Купих малък револвер, почти детски. Опитах го, проби букова дъска два сантиметра дебела. Можеше да свърши работа. Лошото беше, че ударникът беше слаб и не можеше от един път да гръмва. Но с няколко натискания се получаваше нужният ефект.

Оставаше сега последната част от замисления план — изпълнението.

Но тук се надигна, възбунтува от векове унаследеният инстинкт на живота — инстинктът за самосъхранение. Тази малка жива материя не искаше да се подчини на доводите на разума. Тя дращеше с нокти, със зъби, дърпаше и молеше, увещаваше: „Милост, остави ме да живея“.

Почна нова борба, борба между живота и смъртта. Борба жестока, която увеличи душевния ми кризис и ме докара до някакво вътрешно раздвоение. Почнах да се обвинявам в малодушие, в слабост и в мен постепенно заседна убеждението, че самоубийците, това са най-смелите герои на света, от никого непризнати, оклеветени от тълпата.

Препрочетох няколко романа и повести, където героите завършват със самоубийство. Следях психологията им, делата им. Нямаше нито един случай като моя. А причините за самоубийствата ми се струваха маловажни. Особено се спрях на сантименталната трагедия на младия Вертер и бях убеден, че той можеше и трябваше да живее. Самоубийството заради жена ми се струваше недостойно. Дали наистина Вертер беше герой или слабо волев характер, неспособен да понесе страданието?

Лежах на леглото и мислех. Револверът беше пълен под възглавницата. Но трезвият, непомраченият разум, който беше взел това фатално и прибързано решение, отново се разколеба.

„Трябва добре да се обмисли тази работа. Ти си само деветнадесетгодишен и взе такова съдбоносно решение, без да попиташ някого, без да се довериш някому. Напълно ли си уверен, че самоубийците са най-големите герои? Ами тези, които понасят страданията, без да се самоубиват, дали са само страхливци и малодушници? Например твоята майка. Тя нямаше надежда в тебе, едно от децата и се удави, другото умря. Тя преди теб можеше да изпие чашата с отровата и да те остави на произвола на съдбата. Но тя не направи това, а ти сега искаш да го направиш и да й причиниш нови страдания. Ето револверът е под главата ти. Извади го. Ще трепне ръката ти, ще се замислиш за миг, но ще пуснеш куршума. Ала знаеш ли със сигурност дали твоето дело ще бъде геройство или страхливост?“

Тези злокобни въпроси внесоха съмнение и неувереност в душата ми. Мислех денем и нощем, спях малко, хранех се още по-малко и страдах сам, страшно страдах, без да мога да се доверя някому, да поискам неговия съвет и помощ. Кому ли? Кой би ме разбрал? От хората, които познавах в село, нито един. Да пиша някому. Да се доверя на братовчеда Марин. Но и той е млад и не може да разреши тези въпроси. Все пак трябваше да се доверя поне нему. Писах му.

Не можех вече да чета. Избягвах хората, търсех уединение, отивах в градината с книга в ръка и револвера в джоба, но сега вече в душата ми се всели бацилът на съмнението, че това желязо е истинското средство на героите в борбата с живота. Разтварях книгата, но нищо не можех да прочета. Мислите ми летяха другаде. Лягах по гръб със скръстени на тила ръце и давах думата на разума, който отново почваше своите доводи:

„Ти много млад се уплаши от живота. Ти бягаш, още нищо не видял и не изпитал. Ти толкова се интересуваше много да узнаеш, да добиеш просвета, която нямаше възможност да получиш в училището. Ти не купуваше бонбони, тютюн и ракия, както другите, а книги. Ти се стреми, труди. И всичко само затова ли беше — да си пуснеш сега куршум в черепа? Какъв жалък край наистина! Само ти ли си нещастен на този свят? Би трябвало да знаеш, че и други имат своята голгота. Но там е мъжеството — да се понася твърдо кръстът. Ти още много има да се учиш. Ти имаш възможност да общуваш с най-великите умове, като четеш техните творения. Стреми се да ги разбереш правилно. Вземи пример от техния живот, който често е бил верига от страдания. Ти и досега никакъв опит не си направил да се увериш дали наистина за нищо не си способен. За физическа работа не те бива, но опитай умствена, не се стеснявай, че си без образование, имало е и други като теб. Опитай, може би твоето нещастие ще ти позволи да видиш неща, които здравите не могат да видят“.

Колкото повече мислех, толкова повече колебанието, че ще постъпя правилно, като свърша със себе си, се увеличаваше. В мен се бореха две стихии — на живота и смъртта. И доводите на живота взеха да ми се струват по-логични и да вземат връх. Пристигна и писмо от братовчеда Марин. Той не си служеше с теоретическа аргументация, а ми пишеше простичко и разбрано:

Братовчеде, твоето решение страшно ме наскърби. Знам колко си нещастен и просто се чувствувам виновен пред теб, че в момента не съм в състояние да те изтръгна от тези тежки условия, в които живееш. Но знай, че щом свърша училището и хвана работа, първата ми грижа ще бъде да те настаня някъде да живееш, без да си в тежест на никого. Аз имам план за обзавеждане на собствена работилница, а ти ще ми водиш кореспонденцията. Но даже още сега ще опитам дали не ще се намери някъде място за теб… Ще живееш у нас.

В непрогледния мрак, който царуваше в душата ми, проникна лъч от надежда. Този лъч я погали, възвърна към живота. Отказах се от фаталното си решение. Да почакам, да опитам. Ако навсякъде срещна неуспех, самоубийството няма да ми убегне. Взел веднъж това решение, на душата ми олекна и първата нощ след това решение спах като къпан. Бях толкова отслабнал, че ми се виеше свят, и очите ми понякога така се премрежваха, че не можех ясно да различавам околните предмети. Тази морална криза преживях през пролетта и лятото на бурната 1923 година. А през есета станаха събития, които окончателно ме излекуваха и насочиха по нов път.