Трифон Н. Христовски
Моят живот (25)

24

През тази година ме споходи любовта към жена, въпреки че твърдо бях решил да се запазя от такава любов. Тя дойде внезапно, като вихър, преживях я бързо и също така внезапно отмина. Всичко продължи няколко месеца. В сегашната любов нямаше предишните наивни, младежки платонични чувства. Тя беше напълно земна, реална, силна, разтърси ме като ураган.

Девойката не беше красива: кожата и беше мургава, лишена беше от елегантност и естетика. Но въпреки недостатъците, които добре виждах, в нея имаше привлекателност. Особено привличаше нейният характер. Познавах я от години. Тя беше от нашето село. Изначало беше член на РМС, а и след това продължи да идва у дома. Водехме сериозни разговори, понякога оставаше до късно в стаята ми, без да се стеснява, че сме сами. Държеше на приятелските ни връзки. Рязко изпъкваше от другите селски девойки по своята сериозност и възприемчивост. Беше на двадесет и седем години, закъсняла в женитбата поради това, че беше от бедно семейство. Но се носеше много интелигентно и бедни и прости момчета не смееха да я искат, а богатите не и обръщаха внимание. Много пъти тя ми дава чорапи, кърпи и прочее.

Любовта дойде сама по себе си. А признанието може би никога нямаше да дойде, ако не беше едно нещастно събитие в нейния живот, което я разтърси из основи, причини и много нравствени страдания и тя срещна състрадание, съчувствие и помощ само в мен. Страдах заедно с нея, защото я обичах. Признанието дойде неусетно. Без да искам, без да желая.

Разбира се, не срещнах взаимност. Но девойката напълно ме разбра. Тя не се обиди, не побягна, не ме оскърби, както би направила всяка друга селска мома. Тя каза, че храни само приятелски чувства към мен, че не може да има други и че ако нейното присъствие ми причинява страдания, готова е да не идва. Това държание напълно ме обезоръжи. Не можех да я мразя и затова страданията ми бяха по-тежки. Не можех да я отблъсна, да не я виждам, защото би ми било по-мъчно. Но я виждах малко време — скоро тя отпътува за друго село.

Преживях много тежко лято. Понякога ме обхващаше озлобление срещу самия себе си, срещу моя живот, моята участ и накрай — срещу моята слабост. Но аз не бих бил човекът, който от „нищо“ стана „нещо“, ако отново не победях.

За победата много допринесе едно ново познанство с едно осемнадесетгодишно момиче, с което се запознахме писмено посредством наша обща приятелка. От разказите на тази приятелка то ме познавало отдавна, имало голямо желание да кореспондирам с него. Но имах толкова много приятели в цялата страна и чужбина, че едва успявах да отговарям на техните писма и не обръщах внимание на желанието й. Ала нашата обща приятелка настояваше да й пиша. Послушах я. Писах и през лятото на 1941 година кратко писмо.

Получих голямо възторжено писмо, в което тя ми пишеше, че като получила писмото, идвало и да вика от радост, да се похвали на другарките си работнички. Тя беше класово осъзната работничка във фабрика „Бакиш“. Направих сравнение между писмото й и писмата на моята любима. Те бяха сухи, неграмотни, тя не намираше да ми каже нито една утешителна дума. Писмото на младото момиче беше възторжено, искрено, сърдечно. И то беше учило само до първи прогимназиален клас и напуснало поради бедност и пиянство на бащата. Но школовката между съзнателни другари, природната му интелигентност го бяха издигнали много по-високо от моята другарка от село. Почеркът на новата ми приятелка беше красив за нейното образование, езикът, стилът ме изненадаха.

По това време вече кореспондирах с класово осъзнати другарки — Сузана Сисон Гарти, еврейче, и Веса Михайлова. Те бяха вече девойки с характер, с мироглед, имаха свое мнение по ред въпроси, по които често влизахме в спор. Но и двете бяха интелигентни. Сузана с гимназиално образование, което бе завършила с отличие, а Веса с шести клас, напуснала поради болест, чиновничка.

Дочка Иванова, новата ми приятелка, беше работничка, израснала в някое Годечко село. Останала от малко дете без майка, тя израснала при пияница баща и майка мащеха, и беше прекарала живот без щастие и радост. Това беше, което още от началото ме тласкаше към нея. Другото обстоятелство, че тя още в третото си писмо ми се довери, оплака ми се за някои свои сърдечни тревоги, че страда и се нуждае от дружески съвет и помощ. Писах й, че любовта за нас с нея не може да бъде всичко в живота, че ние имаме много по-голяма, велика цел и заради нея трябва да победим личното. После тя сама ми призна, че писмото ми изиграло голяма роля за душевното и спокойствие, за по-лекото изживяване на страданието и. Така ние си помогнахме един на друг, без да се познаваме. Кореспонденцията ни продължаваше редовно. Всяко нейно писмо ми откриваше прекрасната и душа, голямата и вяра в тържеството на трудещия се народ, великодушния и характер. Прати ми снимка с автограф. Симпатично лице с изразително чело и вежди, големи красиви очи, стройно тяло и най-характерното в нея — големи руси плитки, спуснати отпред.

Обичта ми към това момиче от ден на ден растеше. И до днес мисля, че тази обич е само приятелска. Как можеше да се породи друга обич, преди да се видим?! Но тя беше много силна. Струваше ми се, и до днес ми се струва, че бих полудял от мъка, ако това момиче пропаднеше, загубеше свободата или живота си.

Сега, когато пиша настоящите редове, почти три години след нашето запознаване, чувствата са запазени същите. Може би при други обстоятелства, ако моята лична съдба не беше така жестока и черна, тези чувства биха взели друго направление, друг характер. Но страдал вече два пъти от несподелена любов, аз се научих да се владея. А и късо време след нашето запознаване отново се разболях, физическите и душевни страдания, на които бях подложен, погълнаха цялото ми внимание и енергия, цялото ми същество. Любовта към първите две жени отдавна премина, като че ли не е била. През 1942 година на връщане от лекарски преглед в Ботевград, в село Литаково видях първата жена, която обичах. Спря се и заприказвахме. Гледах я с интерес, стараех се да я задържа повече време на разговор — нали това беше жената, която обичах. От предишната прелест не беше останал нито помен. Тя фъфлеше при говора — липсваха и два-три зъба. Гласът и беше дрезгав. Лицето прецъфтяло, очите без предишната красота. Обута в цървули, с плетена торбичка в ръце. Животът бе извършил своята работа над нея. Но и тя беше изпълнила своя дълг към него — имаше син, който беше голямата и надежда и с който ми се похвали. Имаше си къщичка, покани ме на гости. Мъжът и работел в София.

През лятото на 1942 година в болницата ме посети и втората ми приятелка и ми съобщи, че ще се жени. Посрещнах равнодушно съобщението й. А преди няколко месеца това съобщение би ме съсипало от скръб. Преди тя вече беше ме запознала със своя кандидат, който ми хареса и я посъветвах да се ожени за него.

Но към Дочка Иванова чувствата, макар приятелски, не намаляват, а се увеличават. Същото личи и в нейните писма, и в нейното държане. Надявах се, че ако живея ще й помогна с ръководство, съвети, литература да придобие това, което училището и обществената система бяха й отказали. Но съдбата е решила другояче.