Трифон Н. Христовски
Моят живот (4)

3

Животът си течеше без особени събития за мен и семейството ни, затова от този период нямам ярки спомени. Игрите с връстниците ми продължаваха. Растях изоставен, неръководен от никого. Вършех това, което исках и беше по волята ми, напълно самостоятелен. Нямах страх от никого, дори от страшните очи на дядо. Домашните работеха къщната и полската работа, а баща ми беше гурбетчия. Така безметежно течеше животът ни до 1912 година, когато през пролетта стана едно събитие, което потресе семейството ни, а през есента друго, което потресе селото и целия народ.

Няма да забравя деня, когато се удави сестричето ми.

Този ден беше валяло и воденичната вада беше придошла по-голяма и мътна. Незабелязано от никого, детето взело една кратуна отишло на улицата над задънения с камъни канал, на който казвахме „мост“. Почнало да гребе, водата дръпнала кратуната и заедно с нея повлякла и детето в канала. Никой не минал по улицата в това време, за да го види. Потърсихме го веднага, но никой не знаеше къде да го намери. Майка ми възкликна един път: „То се удавило“, но дядо и се скара: „Ха, ти тая дръж!“… Почнаха да ходят из съседните къщи и да разпитват, но никой не беше го виждал — потънало като в земята.

Мина доста време, докато дядо забеляза това, което му се не щеше да вярва. Макар водата да беше придошла и излязла извън коритото, но все пак това излизане беше повече, отколкото обикновено — каналът беше задръстен. Ръцете на дядо трепереха, когато взе дебелия дървен лост и отиде да кърти тежките плочести камъни. Събраха се и разтревожени съседи и му помагаха. Майка ми в този момент беше хванала селото да търси загубеното. Баба намери кратуната до решетката на воденичния улеи и с рев долетя до дядо, който повдигаше тежките камъни с лоста. Нямаше вече никакво съмнение, че малкото се е удавило. Най-после го намериха и измъкнаха из тесния канал покрито с пясък и тиня. При мен нямаше никой и аз треперех като лист. Когато го извадиха, изпищях, но никой не ми обърна внимание. Смъкнаха дрехите на удавеното, дядо хвана студеното вдървено телце за краката и замаян, объркан от съветите и виковете на другите почна да го върти. Ако е живо, да повърне водата! Но то беше умряло. В това време пристигна майка ми. Тя беше гологлава, шамията й беше паднала някъде. Тя изпищя с нечовешки глас, удари се с юмруци в главата, хвана си косите и отскубна цели снопове. След това се тръшна на земята с безумен поглед, пипна престилката си, дето имаше завързано ножче, но долетяха жени, хванаха и ръцете, взеха ножчето и я подигнаха. Тя виеше колкото й глас държеше. Плачех и аз, а дядо продължаваше да върти мъртвото тяло. Събра се почти цялото село. Дойдоха жени при мен, а съседи отидоха да повикат баща ми, който ореше. Скоро пристигна и той с колата и воловете и се съсипа от плач. Едни утешаваха него, други се разправяха с майка ми, която беше грохнала вече. Умрялото през това време беше облечено с нови дрешки и положено на кревата вкъщи. Над него горяха с треперлив пламък, свещи, а наоколо миришеше на тамян. Жени продължаваха да идват, покланяха се и палеха свещи. Баба шеташе из къщи и нареждаше с тих глас.

Спускаше се вечерта. Аз вече не плачех. Седях в един ъгъл и гледах свещите, които горяха над неподвижния образ на умрялото. Чувствувах, че нещо важно, страшно и непоправимо е станало вкъщи. Мъчех се да си представя как няма да виждам сестричката си вече, но не можех да си представя това. Бях вдървен, по едно време баща ми се приближи до мен и ме взе на ръце. В безумна скръб той питаше защо не сме наблюдавали детето, защо сме го пропуснали да се удави. Аз отново се разплаках и сълзите ни се сляха.

На другия ден погребаха умрялото. Над къщата надвисна тежка скръб. Майка ми по цели дни плачеше, затворена в някоя стая, а мъжете гледаха да си намират работа навън. Никому се не влизаше вкъщи, дори на мен. Скръбта вкъщи ме гнетеше. Никой никого не можеше да утеши. Подновените надежди угаснаха. Вкъщи дете останах отново само аз, осакатен, негоден за живот.

През есента стана ново събитие, което разтревожи цялото село. Още от по-рано се говореше за война с Турция. Събрани на групи, ние, по-малките деца, слушахме по-големите, които учеха в по-горните отделения и ни разправяха легендата за чувала с ориз на турския цар и торбата с арнаутски пиперки на българския, което ни пълнеше с патриотична гордост. Но самата война дойде като гръм и порази всички.

През тъмната есенна нощ заби камбаната и разбуди цялото село. Навсякъде светнаха прозорците. Разбудихме се и ние. По улиците шум, тревога. Излезе и баща ми да види какво става. През това време пристигна вуйна и донесе страшната вест: мобилизация. За пръв път чувах тази дума, но тя ми направи страшно впечатление. Отново почувствувах като на смъртния одър на сестричето си, че нещо много важно, страшно, непоправимо е станало. Общата тревога се предаде и на мен. Треперех от вълнение и страх пред незнайното. Пристигна баща ми с крупа сол на рамо. Газта беше вече разнесена. В двете селски бакалници не беше останало сол и газ. Всеки търчеше и бързаше да се запаси. Чуваше се женски плач.

На сутринта младите мъже от селото заминаха за фронта. Заминаха и двамата учители Богданин и Тодор Атанасов и училището, което едвам беше започнало занятия, бе затворено. Баща ми не отиде на война поради недостатъка със счупения крак. Но в селото не му даваха почивка. Разкарваха го с колата и воловете почти всекидневно да работи безплатно на войнишките жени, да кара неща от едно село в друго, от гарата до околийския град.

Воловете капнаха и работата ни оставаше недоработена.

Почнаха безкрайни реквизиции — хляб, сирене, чорапи, ръкавици, вълна, овце, телци. Дадохме и ние много нещо. Повече от другите, защото нямахме войник на фронта.

Почнаха да пристигат страшни новини от фронта. Васил Марков убит. Христо Гетов го намерили с отрязани уши, извадени очи, насечено тяло, на Кръстю Дишов отрязали крака и му поставили дървен крак. Старите не криеха от нас, децата, тези страшни новини, които поразяваха детското ни въображение. Ние се събирахме на групи и си шушукахме. Обезобразяването на Христо Гетов ни възмущаваше и възбуждаше страшна омраза към турците. А дървеният крак на Кръстьо Дишов ни учудваше. Другарите ме запитваха:

— Не може ли да се отрежат твоите болни крака, да ти поставят дървени и да ходиш като нас?

Това беше интересен въпрос, който самият аз не можех да разреша, а друг беше ме страх да запитам. Рязането на крака, според мен, беше страшна работа.

Селската камбана почна често-често да чука на умряло, повдигаше се писък в някоя къща и навяваше ужас над селото.

Вкъщи идваше баба попадия и аз обичах да я слушам, като разказва. Син и беше на фронта и тя донасяше новини. Тя пушеше повече от баба, та дрехите й, изгорени от въглени, бяха само дупки. Всички насядаха около огнището. Баба попадия, която беше прекалено дебела, заемаше място за двама, забучваше лулата в жарта; посипваха я искри и пепел по скута, тя се бършеше, пускаше кълба дим, почваше да разказва, аз слушах с отворена уста.

— Убили на Пецето от Литаково син му, офицер. Като паднал, извикал на другарите си: „Проклет да е баща ми, че ме е учил. Да беше ме оставил прост, да бях селски свинар, но да живея!“ Майчице! Мило е за живота! Загинал млад и зелен.

Въображението ми рисуваше младия офицер, който пада на бойното поле и кълне баща си. Виждах го окървавен, но стегнат, с перо на шапката и украшения по дрехите. Бях виждал такъв гвардеец на един събор. Офицер не бях виждал.

Баба попадия продължаваше:

— Пише ни Алекси, че два дни не яли нищо. Някои се опитали да ядат конско месо, но им станало лошо и повръщали. Дило Петров бил ранен, а за Стамен Иванов се говорело, че са му отрязали и двата крака. Турците отстъпвали, но колели българите в българските села. Виждали деца с изрязани гърди. Майчице! И на децата посягат.

Отново потресеното ми въображение ми представяше децата с изрязани гърди. Представях си ги налягали, изклани. Селото пусто, а селската река сигурно си тече като нашата и слънцето си грее. Те не са спрели, че хората са изклани.

Вън неспирно валеше дъжд, дигаха се мехурчета, дворовете и улиците бяха разкаляни; приближаваха първите зимни студове. Но до огнището беше топло. Баба постоянно туряше лиснаковици в огнището, из комина хвърчаха искри, а баба попадия продължаваше да разказва. Когато тя се надигнеше да си отива, ставаше ми неприятно и ми се щеше да поседи още.

Зимата мина във военни новини, тревоги и реквизиции. Баща ми и чичо Марин (племенник на дядо) постоянно четяха вестници и си шушнеха нещо. Дойде пролетта и детските ни игри станаха военни. Воювахме с пръти, набождахме „по пет на нож“, пленявахме се.

Един ден камбаната тържествено би, не за смърт. Казаха: „Одрин паднал!“ От своята колиба, прилична на меча бърлога, слезе в село дядо Доно Мацин. На млади години, през турско, бил в Одрин. Излезе на бял свят да разказва на селяните за прочутия град.

Шушукането на баща ми и чичо Марин се оформи в решение — да заминат за Америка. Беше им дотегнало да работят ангария в село. Вкъщи почнаха да се чуват неразбираеми думи: океан, Канада, Щатите, Ню Йорк, Торонто. От село бяха ходили двама-трима души в Америка, но бяха се върнали поради войната. Вечерно време двамата до късно седяха у нас и проектираха откъде да вземат пари, кога и с кого да заминат. Беше вече сключено примирие след падането на Одрин и пътят за баща ми беше свободен. Но мама го не пускаше. Аз бях голямата и грижа. Освен това в люлката имаше ново момиченце — Ганка, което беше едвам проходило. Чух също баба, като казваше на татко една сутрин, седнала до огнището и оголила пред пламъка затеклите си крака:

— Никола, синко, как се решаваш да отидеш толкова далеко? Баща ти е вече стар, аз съм болна и скоро ще умра, невестата е свързана с детето, Трифон е сакат. Какво ще правим? Кой ще се грижи за нас?

Щом каза тези думи, баба изплака. Тя много бърже се разплакваше. Баща ми я погледна и не и отговори нищо. Той беше непреклонен в решението си. Дядо не го закачаше.

Взе под лихва пари от една жена и на другия ден след Гергьовден на 1913 година заминаха с чичо Марин за далечната, непозната страна.