Трифон Н. Христовски
Моят живот (15)

14

През 1926 година стана едно събитие в моя живот, което ме разтърси из основи — за пръв път познах огнените тръпки на любовта. Пречупеният клон върза плод и плодът узря. Трябваше вече да падне долу. Но аз не паднах. Както преживях нравствената криза, така преживях и любовта, която за мене се превърна в тежко страдание. Пак страдах тайно, самотно, без да открия някому, без да се открия даже и на тази, която ми причини новото страдание. Реших, че така е по-добре, само там е изходът. Калявах волята в страданието, пиех горчивата чаша безконечно. И никой, никой не можеше да открие бурята, която бушуваше в мен. На повърхността всичко беше спокойно.

Тя беше девойка от съседното село Литаково, в това време на деветнадесет години, ниска на ръст, но със стройно тяло, с големи тъмнозелени, чудно красиви очи, с черна коса, хубава уста и нежно лице. Дрехите и бяха модни, стояха и добре, бяха шити от самата нея, тя беше шивачка. Правеше изключение от другите селски моми с по-голяма интелигентност. Говорът и беше свободен, припрян, бърз, с прикован в събеседника поглед. Можеше да говори по цели часове, без да отегчи събеседника си, да го държи с напрегнат интерес, да спечели симпатиите му. Това го нямаше в момичетата, които познавах дотогава. До това време момиче не бе ми обръщало внимание. Аз пък не допусках, че ще обичам някога жена през живота си. Но ето, яви се тя и в мен се пробуди мъжът. Познавах само любовта към страдащите, към приятелите, към великото дело, на което служех. Сега се пробуди любовта към жената, която беше различна от другата любов. Тя не можа да я измести, но ме омая, разтърси, отне ми спокойствието — трябваха ми много сили, докато я преживея.

С момичето се запознахме случайно. Доведе я моя братовчедка от същото село да си опитат късмета на картите. Още щом я зърнах, станах неспокоен, почувствувах, че не съм свободен като пред другите момичета, внимавах в думите си, в държането си. А дълбоко в съзнанието се запитвах: „Не съм ли смешен? Защо е тази комедия? Безсмислено е всичко. Сакатите не трябва да любят. Виждам я сега за пръв и последен път“.

Така говореше съзнанието, а държането ми ставаше все по-внимателно, девойката все повече ме покоряваше със своя поглед, думи, глас, държане. Изпървом тя се стесняваше в чуждата къща пред чужди хора, но после се отпусна. Всяка дума беше на място казана, интересна. В разговора си служеше с лек хумор. Всичко това ме очароваше.

След врачуването тя ме помоли да й дам книги за прочит, понеже братовчедка ми и казала, че имам много книги. Дадох и разказите на Елин Пелин и „Изменницата“, като казах, че на последната съм автор аз, макар че носи друго авторско име. Говорихме още много, след това момичетата си отидоха.

Научих от нея следната история. Преди година нейна приятелка пристанала. Майката на пристаналата, като предполагала, че приятелката и е съдействувала за приставането, я нападнала ненадейно и била с юмруци по главата. Оттогава в главата и шуми, особено нощем, пречи и на съня и при ходене чувствува тръскане в тилната част на главата, затова стъпяше на пръсти, което сам после забелязах. Ходила при лекари — но помощ нямала.

Тази нощ спах неспокойно, много мислих и за пръв път почувствувах във всичката му тежина сполетялото ме в детинство нещастие, изключителното си положение. Разбрах, че съм влюбен или в началото на любовта. И се питах: какво да правя сега? Къде да търся изход? Най-правилно беше да не я виждам вече и на всичко да туря край още в началото. Това разрешение бе най-умното. Но пък, от друга страна, желаех с цялото си същество отново да я видя, поне само един път, да видя прекрасните и очи, да чуя очарователния и глас. Това безумно желание отново да я видя, беше любовта, ненужното, страшното за мен събитие, което дойде така внезапно, така неочаквано. Какво ли още има да преживея. Казвах си на ум: „Сега може би настава най-трудното в твоя живот“.

От другия ден почна обикновеният ми живот, но в този живот неотстъпно се вмъкна нейният образ. Неволно мислите ми летяха по нея и когато си помислех, че стига да пожелая, мога отново да я видя, тръпки побиваха цялото ми същество. За да я предразположа да може да дойде пак, и писах, като я питах за впечатленията и от книгите, за болестта й, канех я при удобен случай пак да дойдат с братовчедката.

Тя ми отговори с едно голямо писмо, в което изказваше възхищението си от „Изменницата“, над която „безброй сълзи е проляла“. Откровено ми признаваше, че като ме видяла за първи път, съжалила ме и си помислила как ли живея. Но сега вижда, че съм стоял много по-високо от другите, желае приятелството ми и пак ще дойде при пръв удобен случай да ме види и да поговорим.

Писмото ми достави безмерна радост. Прочетох го няколко пъти. Кога ли момиче от нашето село би ми писало такова писмо и кое ли момиче от селото ни би било способно да напише такова писмо. Тя беше учила само до трети клас, но беше природно интелигентна, усвоила добри обноски. На много места писмото и беше наивно, изразите — шаблонни, но всичко това се губеше в общия тон на искреност и сърдечност.

Писах и веднага сериозно писмо, чието съдържание не си спомням, но то беше и направило силно впечатление, тя се радваше на вниманието, което и обръщам, на приятелството, което питая към нея. И завършваше писмото с поздрав и „венец от рози и борови клонки“.

Така започна нашето сантиментално приятелство, което продължи до 1930 година, когато тя се омъжи. За нея то беше само приятелство, за мен — тайно, мълчаливо страдание. Тя дойде и втори, и трети, и много пъти. Когато се забавяше да дойде, аз я укорявах в писма, че ме е забравила, а тя отговаряше „не пет месеца, а пет години да минат, няма да те забравя, никога няма да те забравя“ и посочваше причините, които са и попречили да дойде. Когато ходих при д-р Богданов питах го дали с операция ще може да й се отхлупи черепът и излекува повредата. На връщане от София минах с автомобил през Арабаконак и Орхание, като се отбих у вуйчови в Литаково. Смятах да прекарам до следващия ден, петък, пазарен ден в Орхание, когато има каруци до Радотина. Действително на другия ден каруцарят, на когото бяхме съобщили, дойде да ме вземе. В това време тя беше у вуйчови при мене, запротестира поради бързото ми заминаване и ме замоли да остана. И аз останах цяла седмица, до следващия петък, само заради нея. Не можах да откажа. Идваше всеки ден у вуйчови и приказвахме с часове. Покани ме да посетя тяхната къща, която била много близо, но едва след като тръгнах, видях, че не е близо, че тя ме излъга, като на всяка цена желаеше да отида у тях. Трябваше да се прекачваме през няколко плетове за по-пряко, което за мен беше трудно. У тях прекарах до вечерта, тя беше сама с баба си, кани ме с ядене, овощия, показа ми албумите си.

Аз не си правех илюзия, разбирах, че това не е нищо друго овен приятелски чувства. Можеше да се зададе въпросът дори — откъде подобни чувства се взеха у нея, защото дотогава никое момиче не беше ги имало към мен. Много пъти ме налягаше силно желание да й се призная, но се въздържах. Мислех си: даже да би ми отговорила с взаимност, каква полза от това? Само бих смутил и нейния душевен мир. Би станало истинска трагедия, бихме страдали и двамата, а сега страдам само аз. Нека поне тя е спокойна. Щом я обичам, трябва да пазя това спокойствие. Момичето храни само приятелски чувства към мен. Наистина в тях има много сантименталност, но това е присъщо на неговата възраст и възпитание. Но и в самата моя любов имаше много сантименталност. Тя беше любов неземна, любов — обожание, с много младежки идеализъм, много наивност.

Когато не я видех няколко седмици, едвам изтрайвах и настоявах по-скоро да дойде. Тя идваше, доколкото това беше възможно. Няколко вечери тя преспа с братовчедката у дома и си отиваше на другия ден. Вечерта събирахме момичета от махалата, устройвахме седянка или ронене на царевица. Идваха и момчета и прекарвахме весело. По това време аз бях разчистил една стая в патуля и живеех лятно време там, пренесох си кревата, куфара с книгите, масичката. В тази стая беше останал от предишния багаж само един ковчег с дрехи и едно буре с ракия, но полека-лека и тях изнесоха — превзех стаята напълно. Тя никак не беше удобна, имаше само източен и западен прозорец, а от южната страна беше малката стая с багаж и чардакът. Шиндите на тавана бяха ковани върху гредите, а не в длаб и постоянно падаше прах, като засипваше всичко. Затова подплатих тавана е циментова хартия. Стените бяха намазани първом с кал, после с вар и варта не се държеше, беше се олющила. Подът беше също измазан с кал, която беше мръзнала и постоянно се ронеше. Това бяха големи неудобства, но имаше и голямо удобство — имах вече отделна стая кабинет, в която, несмущаван от никакъв шум, можех да чета и пиша, да приемам приятелите си и говоря с тях свободно, без да се смущавам от нашите. Но зимно време слизах в собата за икономия на дървата, а в моята стая излизах само празничен ден или когато имах гости. В собата беше много лошо. Двете малки деца плачеха или се биеха, а в люлката лежеше трето — през тази година беше дошла на бял свят сестра ми Цвета. Дядо не ставаше от леглото. Баща ми не вадеше лулата от уста и стаята беше постоянно задимена. Около тръбите на печката съхнеха пелени, мокри навуща, гнили цървули. Мама беше се объркала с децата и не можеше да почисти стаята. Едва успяваше да ни приготви да ядем, да ни закърпи и опере.

В тази стая прекарвах зимно време с моята костна туберкулоза. Идваше ли зимата, за мен сякаш идваше чумата, като знаех, че ще трябва да сляза в собата. Но затова пък бях толкова по-добре през лятото в моята отделна стая, в която единият прозорец постоянно беше отворен, постоянно беше пометена, почистена и никога не се срамувах, когато ми дойдеше гост.

В тази стая приказвахме по цели часове с нея, когато тя ми идваше на гости празничен ден. Това бяха истински празнични дни за мен. Но когато си отидеше, налягаше ме униние, меланхолия. Любовта от ден на ден се усилваше. Но аз само желаех щастието на моята любима, желаех да оздравее, да се ожени и заживее като другите хора. Отначало тя ме плашеше с писмата си. Мислех си, какво ли би станало с мен, ако тя би умряла. И потрепвах при този въпрос. Но след това тя стана по-добре и болестта полека-лека изчезваше. Понякога в моменти на отчаяние исках да туря край на тези връзки, исках да й пиша никога вече да не идва у дома. Но после се отказвах, като смятах, че това още повече би увеличило страданията ми. Оставях нещата да се развиват по своя път, без да им влияя.

Възпитанието й беше еснафско. Виждах много от неговите недостатъци. Но дотогава не бях виждал класово осъзната жена и това не ми правеше толкова силно впечатление. По това време ние още не се досещахме да въздействуваме на жените идейно и аз не се опитвах да я класово осъзная. Тя само знаеше какви са моите идеи, но това не я плашеше, не я отблъскваше.

Животът си е живот със своите нужди и условности. Въпреки новото душевно разбъркване, което ми отне спокойствието, аз трябваше да живея и работя, т.е. заедно с други да се опитвам да поправим страшните поражения, които фашизмът ни нанесе. През това време бай Петко беше на работа в Горна Джумая^[1] и оттам ми изпращаше в препоръчани писма „Македонско дело“ на цигарена хартия, орган на ВМРО (обединена). Това беше отличен боен орган, който повдигна духа ми. От своя страна пък аз го изпращах в препоръчани писма на други. Към края на годината или на следната се появи „Червено знаме“, теоретически орган на БКП. Останалите живи бивши партийци се събирахме и си говорехме, но още нямаше никакви връзки. Към края на годината започна да излиза вестник „Земя и труд“. Веднага се абонирах, абонирах и бившия земеделски кмет и станах дописник на вестника. Но докато да поместят нещо мое, вестникът беше спрян. На другата година почна да излиза „Наковалня“ и аз веднага се абонирах. Там има един мой превод.

През същата година се запознах с есперанто. Заинтересува ме директорът на местната прогимназия и настоя непременно да го науча, защото щял да ми бъде много полезен. Изписах си учебник. Почнах да се занимавам всеки ден по два часа. Когато вземах нов урок, разучавах го основно. Работата вървеше прекрасно, докато стигнах до причастията, които ме отчаяха, и захвърлих учебника за доста дълго време, но после с известен труд преодолях и тази спънка.

На следната година, не помня по какъв начин, узнах за съществуването на международната пролетарска есперантска организация. Взех адреса на Мария ван Есен от Холандия и започнах кореспонденция. В списанието на организацията дадох голяма статия със снимка на жената и децата на Коцо Пеев и сведения за жестоките избивания в нашата околия. Въпросният брой препратих на Стоян Узунов, учител в Новачене, също есперантист. Мария ван Есен хареса статията и ми изпрати изрезка от нея.

По това време около мен се създаде голяма компания от момчета и момичета. Пешо Коцов беше донесъл един стар грамофон, с който си устройвахме увеселения в празнични дни. Имахме и фотоапарат, оставен на Христо Николов от един приятел. И ние, от своя страна, правехме снимки и ги изпращахме на Мария ван Есен. Христо Николов, братовчед ми Кольо и други другари също почнаха да учат есперанто, но го изучи само Христо. От тази голяма компания аз избирах най-интелигентните момчета, с които говорехме на политически теми. Мнозина бяха спечелени, въртяха се около мен; по-късно те се разпръснаха по различни градове, но останаха добри хора, верни на идеите си. Другите се загубиха.

През същото време се сближих със семейството на Коцо Пеев, с жена му, двете му малки деца и две от сестрите му. Те бяха почти ежедневно у дома, а и аз ходех у тях и много съжалявах, че не правех това по-рано, докато и Георги беше жив. Сестрите имаха годеници, които също бяха постоянно у дома. Опитах се и на тях да въздействувам.

И двамата бяха спечелени, но само единият остана докрай верен на движението, а другият отпадна.