Трифон Н. Христовски
Моят живот (16)

15

В началото на 1927 година умря дядо. Цяла седмица той нищо не приемаше, освен вода, не отваряше очи и се обаждаше само ако го запитат нещо. Дойде леля да му почистят леглото. Хрумна им и да го изкъпят. Съблякоха го и го поставиха в коритото. Още недоизкъпан добре, той почна да издава страшни стенания, подобни на мучене. Извадиха го бърже от коритото и почнаха да го обличат, а той продължаваше с целите си дробове да хърка. Разбрахме, че умира, и се разплакахме с баща ми, а умиращия положиха на възглавницата. Мученето отслабна, спря, тялото се изпъна и успокои. Човекът, който близо столетие беше се борил със земята, с тежък труд изкарвал горчивия хляб, скитал по Румъния, из България, претеглил много изпитания, завърши земния си път. Той не знаеше да чете и пише, не знаеше, че нейде си имаше театри, кина, концерти, радио, покрай него незабелязано бяха преминали всички блага на културата и за него бяха останали само черният труд и теглото. Гледах го облечен в новото бяло късаче, в бели беневреци, само по чорапи, с червен пояс, беловласа глава, избръснат, измит, с лице на светия и си спомнях онези години, когато му четях „Робинзон“, „Пътуването на Гъливер“, а той с напрегнат интерес слушаше и всичко вярваше. Но не искаше да повярва, че земята се върти. Мама лягаше и ни оставяше само двамата на малкото газениче. Тогава, заслушан в чудните истории на двамата пътешественици, и дядо ставаше едно голямо, добродушно дете и ние отлично се разбирахме. Гледах го и си го спомнях от онова време, а не от последното, когато поради тежката болест беше дотегнал на всички ни и на себе си. И беше ми жал, мъка за стареца, когото не ще видя никога вече. За нещастие и снимка нямахме от него. Не можех да спра сълзите, които тихичко се лееха. Другите бяха престанали да плачат и се разпореждаха около смъртника.

Той беше близо деветдесет годишен, с много стари родове, много приятели, не беше причинил зло никому, беше помагал на роднините и познатите си, както може. И затова, макар че беше мразовит зимен ден, всички дойдоха да го изпратят. Когато вдигнаха мъртвото тяло да го поставят в сандъка и изнесат, сърцето ми отново се сви от болка. Мислех си: „Дядо достатъчно си е поживял. Мощното му някога тяло умря от старост. И ако при все това е тежко да гледаш, като полагат даже един старец в сандъка, колко ли трябва да е тежко това при младите хора“. Но съдбата ми определи да изпитам и тази скръб — да видя и млад близък човек в погребалния ковчег.

През същата 1927 година почнах да получавам вестник „Новини“ и му станах дописник. Много мои дописки под разни псевдоними са поместени във въпросния вестник. Един път бяха поместили и извадка от моя дописка в карето до заглавието на вестника. Пишех под имената Брестов, Орханиец и други псевдоними. Понеже вестникът често биваше конфискуван и попълняше загубите с подписка, предложих след всеки конфискуван брой следващият брой да струва два лева, така че всички читатели да участвуват в загубите, това предложение се отхвърли от друг читател, който доказваше, че „Новини“ е масов вестник, не се купува само от класово съзнателни другари, а и от много съчувственици, които не могат да разберат причината на поскъпването, няма да купят вестника и тиражът ще намалее. Не мога да си спомня — през същата или през следващата година се образува и легалната работническа партия. Веднага почнах да получавам и нейния орган „Работническо дело“ и станах негов редовен дописник под същите псевдоними. „Наковалня“, „Новини“ и „Работническо дело“ струваха пари, които не можех да заплатя. От другарите не можех да събера нещо поне за фонда. Терорът в околията беше още силен. Най-добрите ни хора от селото бяха избити, а другите се спотайваха. В „Новини“ веднага дадох некролози за Коцо, а после и за Георги и Петко. Понеже тези некролози са запазени и на ръка, помествам ги тук за увековечаване паметта на моите изчезнали другари, за които и до днес скръбта ми е жива.

СКРЪБЕН СПОМЕН

Двадесет месеца вече минават, откакто в една тъмна юнска нощ в околностите на град Орхание между многото други жертви престъпна ръка отне живота на един човек, на едно сърце, което не трепна и не престана да бие за заветния идеал до последния момент, на:

КОЦО ПЕЕВ

 

 

Скъпи Коцо!

Ти почина в разцвета на своята младост и сила, оставяйки жена и невръстни деца. Ще израснат те, къпани от сълзите на своята майка, и един ден ще узнаят защо са без баща, много неща ще узнаят…

Почивай мирно в незнайния си гроб, легнал редом със своя юноша брат и многобройни другари. Вместо попски молитви и сълзи вашия гроб ще кичат буйни пролетни цветя, а утринната роса ще ви е преливка. И хайдушкият балкански вятър ще разнася невнятната легенда за вашата смърт, разклащайки старите буки.

 

Умре ти, но…

Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…

От семейството и другарите му.

21.II.1927 г.

с. Радотина, Ботевградско

След няколко месеца научих, че този некролог много бил харесан и в самата редакция.

СКРЪБЕН СПОМЕН

Осемнадесет месеца минават, откакто жестока буря сломи два нежни цвята, двама току-що надзърнали в живота младежи:

ГЕОРГИ ПЕЕВ И ПЕТКО ДИКОВ

(23-годишни)

 

 

Гошка, Петко!

Минаха месеци, ще минат години, откакто ви отнеха от нас, но нашата скръб по вас, тъй голяма, няма никога да мине. Защото ние никога не можем да забравим вашите добри сърца, вашите възторжено усмихнати лица!

Деца на черния труд, вие отрано трябваше да вкусите от горчивата чаша на живота. Но несгодите и нещастията калиха вашите сърца и вие, поддържани от светлия идеал на бъдещето, крачехте смело напред. Но уви! В един ден, злокобен за всички в тая нещастна страна, вас ви откъснаха измежду нас и вие не се завърнахте вече. Но и така да е. Ние никога няма да забравим вашия младенчески жар и ще продължим делото, на което служихте.

Почивайте в мир, скъпи и незабравими другари, във вашите незнайни гробове!

От другарите им.

През пролетта същата година станаха сговористките законодателни избори. На едно предизборно събрание, на което говореше сговористкият лидер Христо Калфов, дойде група от няколко младежи и ме отнесе съвършено неподготвен на събранието. Това беше идея на „опозиционерите“ Стоян Велев, земеделец, и Христо Иванов, демократ, които лично не смееха да излязат срещу Калфов. Като ме видяха, местните сговористки големци се сетиха, че ще става нещо и щом Калфов завърши, побързаха да закрият събранието. Но аз успях да му задам три въпроса въпреки заплашителните мимики на детективите. Калфов даде съвсем незадоволителни отговори и само няколко души вяло му ръкопляскаха. След като събранието се разнесе, отидох в двуетажното прогимназиално училище, в което не бях влизал дотогава. Учителката есперантистка дойде с мен и отключи. Разгледах всички стаи, салона, сцената, завесата. Приближих прозорците и ми хрумна да подхвърля някоя шега на опозицията, която беше се наредила на припек покрай отсрещните дюкяни. Но Стоян Велев и други почнаха да ми правят оттам отчаяни предупредителни знаци. Огледах прозорците, да не би да има нещо, което да ме подлъже да падна, но нищо не открих. Все пак не отворих прозореца. После се разбра всичко. Детективите се върнали да ме търсят в първоначалното училище, където стана събранието, обиколили всички стаи, двора и не намирайки ме никъде, останали с убеждение, че съм скрит и пренесен през зида от същите младежи. Така случайно се спасих от побой или пребиване, защото слабият ми организъм не можеше да понесе и най-малкия бой.

След седмица детективите пак се върнаха. Те тръгнаха да ни търсят по къщите, но не знаеха кой къде живее, а някои от младежите, предупредени, се разбягаха. Само мен никой не предупреди и по това време гол правех слънчева баня в градината.

Садистите налетяха на Цаню Велев, брат на Стоян Велев. Излизал в този момент из село, хванали го, завели го в общината и му нанесли страшен побой, а един тип дори беше го хапал по врата и шията. След заминаването на бандата палачи Цаню веднага беше увит в кожата на една овца, която заклаха нарочно за него. За щастие той оздравя от побоя.

През лятото поведохме открит идеен спор с Рувим Х. Маркъм в неговия вестник „Свят“. Аз открито застанах в защита на комунистическата партия и нейните водачи, които Маркъм обвиняваше като „всаждащи духа на убийството в България“. Дадох две отворени писма, едно, от които не се побра на цяла страница. Много се радвах, че получих най-после трибуна да се изкажа. Изнасях гледището на масите и това беше изрично подчертано. По този случай получих поздравление от Бакалов от Париж, който ми писа: „Четох с наслада твоя спор с Маркъм. Учудва ме темпът на твоето духовно развитие, още повече, като зная тежките условия на твоя живот. За малко и аз да се намеся във вашия спор“.

По това време се запознахме с Ангел Д. Гешков, брат на убития Иван Д. Гешков от село Новачене. Той дойде направо у дома, бяха му посочили къде живея. Бяхме почти връстници. Той беше рус, с едри черти на лицето, четвъртита брада, среден ръст. Въпреки че лицето му можеше да се смята некрасиво, дори възгрубо, но погледът и усмивката, които го украсяваха, веднага ме спечелиха. Ангел беше учил само до III клас, но в лицето, в думите, в държането му личеше голяма интелигентност. Говорихме какво може да се направи за движението в околията, в Новачене и нашето село. По това време Работническата партия беше вече основана, имаше организации почти във всички краища на страната. Само от нашата околия всичко се спотайваше. Тогавашният работнически депутат Христо Калайджиев беше видял някой познат другар от Новачене и му казал, че е време и орханийските другари да основат организации и да се наредят под знамето на партията.

Градът беше много зле. Имаше само няколко отделни другари, които не смееха да се обадят, бягаха от Ангел и за организация, и за център на район и дума не можеше да става. Беше решено да създадем във всички села организации и да разделим околията на два района с център Лъжене и Новачене. Това ми каза Ангел. В Новачене беше вече създадена организация. Оставаше в другите села да се направи нещо. И успоредно с легалната партийна работа трябваше да се върши и друга важна работа.

След няколко седмици с голям труд успях да събера седем души — да поставим началото на партийна група в селото ни. Това бяха нови и случайни хора. От старите партийци нито един не дойде. Още ги държеше пасивни ужасът от 1925 година. За секретар на организацията бях посочен аз. Как щях да работя с тези хора, които само симпатизираха на партията? Един от тях няколко дни след това се отказа и останахме само шест души. Но аз успях да запиша с декларация още двама членове и станахме осем души. Радостта ми беше много голяма, че успях да създам група и да поставя селото на висотата, на която е било по-рано. Не губех надежда, че в края на краищата и старите партийци ще дойдат. И наистина, Димитър Стоянов, който беше вече учител, скоро почна да се интересува от работата ни. Дръпнаха го и от Новачене. Още като абитуриент той беше инквизиран през 1925 година в околийското управление и изключен от гимназията. От новите партийци един излезе много добър, много активен. Стремях се да направя и другите такива, но работата не вървеше лесно. Когато им раздавах членските карти, отказаха да ги вземат, значи, че и те напускат организацията. Всичко това ми създаваше големи грижи и тревоги. Ясно беше, че тези хора не бяха годни за организирани членове. Димитър Стоянов се нахвърли грубо върху мен, че с такива хора работа не се върши. Но къде бяха по-добрите? Просто трябваше да скръстим ръце и да се откажем от работа. Отпосле много пъти се карахме с Димитър. Той нагрубяваше не само мен, но и други наши хора, което беше опасно — новаците можеха да бъдат отблъснати. Освен грубостта Димитър имаше още една лоша черта — скъперничество. Той никога не предложи да ми плати абонамента, макар да знаеше, че ми е невъзможно да го плащам, не даваше нищо за фондовете; даже и отпосле, когато движението в селото се разрасна и обложихме чиновниците с по-големи партийни вноски, никога не се издължаваше напълно.

В замяна на това той беше много смел и делови човек и вършеше работи, които нито един от партийците не би посмял да извърши. Затова не можехме без него. От този момент нататък стаята ми бе превърната на клуб за събранията на групата, а по-късно — и на другите работнически организации в селото ни.

С Ангел Гешков поведохме усилена преписка. В Новачене беше проведена тайна районна конференция на партията, за която едва намерих двама делегати — хората ги беше страх да пътуват нощно време по партийни работи. След това новаченци решиха да извоюват легалност на партията както в другите краища на страната. Те си наеха клубно помещение в селото и насрочиха публична районна конференция, на която нашата група не можа да изпрати делегати. Началникът на полицейския участък в селото Лазар Дамянов веднага съобщил по телефона в Орхание, откъдето дошли около двадесет полицаи, арестували делегатите и ги откарали в околийското управление. В Новачене не останало човек, който да подпише протестна телеграма до министъра. На другия ден получих оттам писмо с текст на протестна телеграма, която да подпиша и дам на пощата и с обяснение на станалото. Веднага дадох телеграмата. А на третия ден пристигна полицай у дома и заедно с кмета Иван Савов и горския стражар ми направи щателен обиск. Ние с Ангел бяхме още зелени и не си горяхме писмата. У него намерили моите писма, а у мен намериха неговите. Съдържанието беше безопасно според законите, но не и според Стефан Иванов, който държеше околията под особен режим. Стражарят ми задигна много писма, с чиято проверка се бави половин ден. Задигна и няколко книги и неприбраните членски карти на Тодор и другия партиец, както и двете декларации на новите членове. Съобщиха на началника, че са намерили много нещо у мен и той заповяда по телефона да ме арестуват и откарат в околийското управление. Но аз не можех да отида, а пари за каруца нямахме. Сплашиха баща ми да ме закара с кола. Едва ми събраха деветдесет лева за всеки случай и тръгнахме. Стражарят вървеше донякъде с нас на кон, сетне ни замина и остави — не можех да избягам. Той беше от Гурково, при обиска се държа отначало много строго, но после омекна. Пристигнахме в Литаково. Рейсовата кола тъкмо заминаваше втори път за Орхание и ме прехвърлиха в нея. Сега пък аз изпреварих полицая и пристигнах в околийското управление без него. Шофьорът ме закара чак пред стълбите на управлението и ме свали на ръце. Събраха се всички стражари, а старшията Гочо, душевно ненормален от събитията през 1925 година, в които вземал активно участие, запита:

— Защо караш този?

— Това момче е от Радотина — обясни добродушно и откровено шофьорът, — викат го по някаква партизанска работа.

Старшията настръхна и ме изгледа кръвнишки.

— Къде ти е пакетът? — изрева грубо той.

Поясних му, че пакетът е у стражаря, който остана назад с коня.

— Хайде по мен! — измуча отново старшията.

Тръгнах. Поставиха ме отвън край стената на участъка, на една пейка, за да се не виждам с другите арестувани, които бяха вътре. До мен имаше едно счупено прозорче и аз видях двама запрени вътре. Не ги познавах и не можех да ги заговоря, защото стражарят, който ме пазеше, постоянно ме държеше под наблюдение. Един от арестуваните няколко пъти се опита да ми каже нещо, но нищо не излезе.

Беше слънчев пролетен ден и по двора имаше много арестувани за криминални деяния. Едни работеха нещо, други седяха, а един старец в преклонна възраст, дядо Геро, се припичаше на слънце. По едно време мина в униформа негово величество околийският Стефан Иванов. Всички присъствуващи — и полицаи, и арестувани, си свалиха шапките и се наведоха с израз на верноподаническа покорност. Изглежда, че добре беше дресирал раята си. Само аз не свалих шапка и не се наведох пред страшния кръволок.

Той забеляза това и ме изгледа продължително и неприязнено.

Извикаха ме горе, в кабинета на началника, и аз тръгнах. Подир мене — стражарят с пушката. Картината беше хем комична, хем печална. Достигнах до големите каменни стъпала и лазешком почнах да се катеря по тях. Наоколо пазителите на реда наблюдаваха чудесната картинка. Когато влязох в голямата зала с каменен под и никой вече не ни виждаше, стражарят се наведе, взе ме на ръце, изкачи ме по една вита стълба и ме остави край една врата. След това позвъни, отвътре отговориха, стражарят открехна вратата и аз влязох. След мен вратата отново се хлопна.

Бях лице с лице срещу управника на околията Стефан Иванов, с когото отдавна се знаехме, без да сме се виждали лично. Преминах спокойно стаята, отидох отсреща до стената, покачих се на един стол и си свалих шапката. През това време Стефан Иванов ме наблюдаваше. Зачаках.

— Е, Трифоне, аз отдавна те знам тебе, макар че не сме се виждали. Познавам те много добре — започна Стефан Иванов.

— И аз ви знам, господин началник.

— Радвам се, радвам се, че се видяхме. А сега я ми кажи в какви отношения бяхте с Коцо и Георги Пееви. Виждахте ли се често с тях. Като какви хора ги знаеш?

— Да, в много добри другарски отношения бях с тях, виждах ги много често, те бяха отлични хора.

Началникът бързо и изненадано ме погледна. През цялото това време той ровеше пакета ми на бюрото, който беше донесен от стражаря, поглеждаше внимателно всяка хартийка.

— Значи добри хора бяха, според теб, братята Пееви — продължи началникът. — Но те бяха комунисти. Значи и ти си комунист.

— Не отричам. Аз съм легален комунист.

Началникът пак бързо ме изгледа. Така бързото признание, което той може би не е очаквал, ни постави на чисти, открити позиции.

Той извади едно от писмата ми до Ангел Гешков, в което му съобщавах, че на всяка цена ще се помъча да уредя изпращането на делегати за конференцията (първата, тайната).

— Значи не те ще отидат — каза той, — а ти ще ги изпратиш, ти ще ги убедиш да отидат.

— Това, защото аз сам не можех да отида, господин началник, ако можех, не бих пращал други. Заявявам ви открито, че ако бях здрав, щях да съм първият функционер на партията в околията.

— Значи така, а? — каза началникът, като ме погледна косо.

Нямах нужда да лицемеря, да се отричам от идеите си, да се укривам. Не бях свързан с никакви условности. Все пак очаквах, че началникът ще откачи някоя волска жила и ще започне да ме налага с нея, както правеше с всички други. Но с мен той не направи това. Започна спор, за да ме разубеди в правилността на идеите ми. От време на време строго повишаваше гласа си и аз трябваше да мълча. Тогава блестеше звездата на Мусолини, в когото буржоазията виждаше спасител (Хитлер беше още непознат). Началникът много пъти го спомена в разговора си, него и доктрината му, към която отивал западният културен свят. На едно място в разговора твърденията му бяха толкова самонадеяни, че не можех да се въздържа и възкликнах: „Това е парадокс!“ Началникът подскочи.

— Това е парадокс за теб, понеже ти си надъхан с болшевишка пропаганда, твоето идейно равнище е едностранчиво, ти не познаваш нищо друго, освен комунизма. Ти самият, Трифоне, си един парадокс, едно изключение със своя фанатизъм. Съветвам те да се оставиш от тази заблуда, в противен случай ще пострадаш. Казвам ти открито ако дойдеш втори път, ще се бием.

— Аз никога няма да дойда, господин началник, ако не ме докарате. Идвам не по своя воля…

— Казах да те докарат, защото ти участвуваш в работите на комунистите и знаеш всичко. Под прикритие на уж легална партия и въздържателни дружества те вършат нелегална работа. В рашковците намерихме въздържателни вестници. — Той отвори една папка и размаха вестника. Виж ги ти въздържателите, събрани на комунистическа конференция! Прилагаме ги към актовете им. Нека в Дирекцията видят какви въздържатели са.

Той върна вестниците, изгледа ме вторачено, продължително и отново каза:

— Вашата работа, Трифоне, че е нелегална, нелегална е. По-добре си признай, за да те не разкарваме и теб по-нататък.

— Аз не мога да призная неща, които не са истина. Нашата работа е напълно легална.

Началникът натисна звънеца. Влезе стражарят и му козирува до земята. Той му заръча да извика някакви хора. Влезе мъж, който се приближи към мен, и жена, която почна разговор с началника. Пред влезлия, който ми даде перо, папка и лист, дадох писмени показания, които бяха прибрани. Началникът, който изглеждаше, че ме е забравил, се обърна към мен.

— Свободен си. Отивай си.

— Но как да си отида, господин началник, аз едвам мога да изляза до вратата.

— Кажи, къде искаш да отидеш?

— Ами в някоя кръчма, да преспя. Тъмно е вече.

Вън наистина се стъмваше. Началникът отново позвъни и каза на полицая да ме отнесат двама стражари до някоя кръчма да преспя.

Същият стражар отново ме взе на ръце зад вратата и ме свали долу. Събраха се отново стражарите и почнаха да говорят свободно с мен. Един ме питаше истина ли имам шифър, друг — истина ли, че съм пратил телеграма до министър-председателя, трети — защо съм стриган, а не с коса като другите комунисти. Отговарях наляво, надясно, според въпросите — на подигравките с ирония, на глупавите въпроси с насмешка. Питах стражаря какво е това шифър, понеже дотогава не знаех, но и той не знаеше. Накрая двама стражари ме взеха на ръце и тръгнахме. Отначало ме носеше един, после, когато се измори, предаде ме на другия. Пътуването беше доста дълго. Картинката отново беше печална.

Отнесоха ме в кръчмарница „Старият гьол“. Тук се запознахме с някой си дядо Велчо, който имал убит през събитията син, приседна до мен, почерпи ме, плати ми вечерята и искаше да ме отнесе някой у дома му. Но по едно време пристигна Гочо старшията, погледна го кръвнишки и грубо го изгони. След това се прилепи до мен и се опита да започне разговор. Убеждаваше ме, че е по-голям комунист от мен, но още не му било времето, че трябвало и аз да се откажа. Стоя, докато се разнесоха всички клиенти и кръчмарят затвори кръчмата. Едва тогава се запиля и ме освободи от присъствието си.

На другия ден се спазарих с един литаковски каруцар да ме откара до Радотина. Взе ми седемдесет лева. Около петдесет души ме заобиколиха на площада в село да узнаят бит ли съм и защо са ме откарали. У дома заварих жената на Коцо и много други, които утешаваха мама. Тя обаче беше почти убедена, че няма да се върна вече. Кметът беше разказал за тези, чиито членски карти и декларации се намериха у дома, членството им стана явно и те също страшно бяха се изплашили, а жените им плачеха. Насаденият през 1925 година ужас още владееше селото.