Трифон Н. Христовски
Моят живот (8)

7

В третата година на войната се появи глад. В селото тайно дохождаха нощно време планинци от балканските села и купуваха житото и царевицата по десет-дванадесет лева килограм. Ако случайно ги уловяха, конфискуваха им житото. Спомням си, че и ние продадохме един път на един планинец петдесет килограма царевица. Другото дадохме назаем на вуйчовите роднини в село и в Литаково. Имотът ни беше около шестдесет декара, но семейството ни беше малочленно — храни оставаха.

Почнаха да се чуват лоши работи. От селата всичко се реквизираше, а до войниците не достигаше. Те гладуваха, но почнаха да гладуват и семействата им в село. Отпускарите донасяха лоши известия от фронта и още по-лоши занасяха там. На фронта и в тила се надигаше недоволство. Чувствуваше се, че нещо идва, нещо ще стане.

В нашето село, също и в другите села, реквизираха овцете, направиха мандра и от млякото правеха кашкавал, а със суроватката угояваха няколко свине на кмета и на други приближени до общината. От града идваха весели компании от мъже и жени, посещаваха мандрата и по цяла вечер пееха и се гонеха из градината на съседа, Цеко Георгинов. Това страшно дразнеше селяните, които отправяха хули и клетви към тези слободници, които се веселяха, докато народът мреше по бойните полета. От село Краево жените се разбунтуваха и не дадоха овцете. Пристигна военна команда от града и ги арестува. Прекараха ги покрай нас. Една беше с малко дете на ръце.

За пръв път се сблъсквах с насилието, което страшно ме възмути. Бяха арестували и един войник — отпускар като подбудител. Баща му, седемдесетгодишен старец, дотича у бай Цеко Георгинов, където бяха дошли като гости околийският управител, офицери и войници, да го отмолва. Няколко пъти изгонваха стареца от двора. Най-после по нечия заповед един войник му взе патерицата и започна да го налага с нея по гърба. Старецът трепереше, молеше се и ревеше, от дрехите му изскачаше прах. Той даже се строполи на колене. Никога няма да забравя тази варварска картина. В този момент цялата ми злоба беше отправена към войника, който беше сляп и покорен изпълнител на заповедта на миропомазания управител на околията. Кръв капеше от сърцето ми, като гледах побоя над беззащитния старец, а аз нищо не можах да му помогна. Оттогава минаха години. Имахме и мирновременен, нормален период, претендирахме, че отиваме напред в културно отношение, че държим първенство на Балканите. Но по отношение човечността нашата буржоазия отиваше назад, към първобитността. Картината със стареца, която се запечата в ума ми, стана наше ежедневие.

Не всички жени идваха у дома за врачуване. Аз бях „секретар“ на всички неграмотни жени и девойки не само от махалата, но и от други махали. Четях пристигналите от фронта писма и им отговарях. Пишех с едър, равен почерк, без точки и запетайки и главните букви не поставях в началото на изречението, а където ми попадне. Не бях си дал труд да уча граматика. Но почеркът ми беше разбираем, войниците от фронта ме поздравяваха и това ме радваше. Писмата по шаблон почваха така: „Днес, като намерих свободно време, рекох да те поздравя и ти съобщя, че ние сме живо и здраво и молим бога за твоето драгоценно здраве“. Този увод винаги се поставяше, колкото и ограничено да беше мястото на картичката или листа за други съобщения. Когато четях писмо, в което няма този увод, смятах го за голям недостатък. Но полека-лека почнах да забелязвам, че писмата без такъв увод бяха с най-красив почерк, с точки и запетайки. Вече имах необходимия естетически вкус за красив почерк и се стараех да подражавам на красивите букви, но не знаех къде да поставям препинателните знаци.

След „драгоценното здраве“ казвах на жената! „Думай, стрино, какво да пишем“ и почвах:

„Стояне, кравите изпуснах и не знам как ще изора с тях. Те са само кожа и кости. Сеното се свърши, а и цяла зима не съм ги кърмила, защото няма сол и ярма. От комитета ми дават по 14 кг. брашно на човек на месец. Дали за кравите, дали за децата. И децата са заприличали на паяци — страх ме е, като ги гледам. Нямам и фасул, и картофи да им сваря нещо гозбица. Очакваме да се яви киселецът, копривата и гъбите. Житото и кукурузът се продават по 11 лв. кг. и не се намират в село. Сега от общината ми дават помощ по 70 лв. месечно. С тях не мога да купя само по 7 кг. заире за мен и децата. Казах на писаря, че с 14 кг. на месец не се живее, че парите ми са малко. Той, бог да го убие, се подиграва с мен. Каза, че ще увеличи парите, ако… Когато си дойдеш, ще ти кажа. Искай отпуска и си дойди, защото главата ми се е замаяла и не знам какво да правя. Нощем не мога да заспя от грижи. По-добре да не бях се раждала да тегля това пусто тегло…“

„Цеко, агнетата ги взеха реквизиция, а млякото вземат в мандрата за кашкавал. Биволицата се изялови, защото я прекъснаха (пресилиха) с реквизиция за каране брашно от гарата. Сега няма с какво да облажа децата. Остават ни само по половин килограм жито на човек, другото реквизират. Може ли да се живее с половин килограм? Нали за да работим, трябва да се храним! Ние с мама скрихме в плевника три чувала, но ги намериха и ги взеха, взеха и другото жито, което ни бяха оставили, като казаха, че имаме още скрито, да ядем от него. Съставиха ми акт и ми казаха, че ще ме съди военен съд. Сега не мога да си намеря място от страх. Ако ме затворят, кой ще гледа децата? Мама е вече много запряла и не се надява да може да те дочака. Искай отпуска и гледай да си дойдеш по-скоро, защото съм се объркала и не знам какво да правя“.

„Иване, татко го прибра господ и го отредихме, както можахме, без покров, защото нямам кръпка платно. Бълнуваше за тебе. Добре, че умря да не се мъчи на стари години. Но ние, живите, къде да се денем. Радка е вече мома, а няма риза да облече. Иска я добро момче и не е за изпускане. Заирето реквизират. Изкопахме с Радка яма и скрихме от житото, но то се намокри и мухляса, не се туря в уста и добитъкът го не яде. А другото жито, което ни оставиха, дали да го посея, дали да го ядем. Вземи си отпуска и си дойди да видим какво да правим с Радка…“

„Йордане, ходих с биволите да карам реквизиция. Не ме приемаха, но аз си не давам биволиците други да ги прекъсне. Тормето взеха реквизиция. Със заирето сме слаби, икономисвам, но децата не разбират, искат да ядат и плачат за хляб. Побързах да засея, защото скоро ще дойде и загубеният човек…“

— Кой загубен човек? — запитах аз, като погледнах жената с удивление.

— Ти така му пиши, той знае кой човек — каза смутено усмихната жената.

Досетих се и не питах повече.

Такива писма получаваха войниците, които вече три години бранеха границите против силния напор на неприятеля. Тези писма жените не изпращаха по пощата, защото строгата цензура не ги пропускаше, а по войници, отпускари, които ги криеха под подплатата. Те горчаха повече от плесенявия хляб с трици, който ядяха войниците. Отпускарите разказваха и устно написаното в писмата. Това, което ставаше в тила, се знаеше на фронта. И то уби духа на армията. А изгубеният дух в една армия значи сигурно поражение…

И то не закъсня да дойде. През есента на 1918 година в селото се понесоха тревожни слухове, че фронтът е пробит, армията отстъпя без бой и неприятелят иде. Заговори се за разбунтувани войски, избити във Владая, за пленени и откарани през морето. Селото настръхна. Сърбинът Арсо, пленник, който беше ратай у дядо поп, открито се заканваше, че ще колят, както в Сърбия, и той лично ще заколи дядо поп. Писмата от фронта спряха, вестниците нищо не пишеха, а новините се предаваха устно — едни от други по-страшни.

Бях едва четиринадесет годишен и не можех да преживея с всичката дълбочина и ужас трагедията, която цял народ преживяваше. Много неща още ми бяха неясни. Но като читател на „Народни права“ мислех, че всички други държави интригуват, само България е права в своята кауза. Особено силна беше омразата ми към гърците. Физическото ми и духовно развитие ставаше сред войни, катастрофи и народни тегла. Виждах много неща, които връстниците ми още не виждаха, понеже бях чел повече от тях и се интересувах от въпроси, от които те още не се интересуваха. Виждах невижданата бъркотия в обществения и стопанския живот, която никаква сила, даже примирието, не може да оправи. Завърнаха се живите и непленени селяни. В селото настъпи глад. От Радотина отиваха с коли в Дунавската равнина и докарваха оттам царевица, която се продаваше в село по 11 лева килограм. Търговците печелеха, а завърналите се от фронта селяни затъваха в дългове. Търговците купуваха добитък, закарваха го в Тракия и продаваха с големи печалби, купуваха ниви, имоти. Внасяха пари в банките, а беднотията вземаше от банките с тежки лихви. Но още по-тежки бяха лихвите у частните лихвари. Това беше наградата за тригодишните страдания по фронтовете. Върналите се от фронта донесоха ревматизъм, стомашни язви, малария, измръзнали бъбреци, туберкулоза. И много ниско паднал морал. Нараняванията, побоищата, кражбите станаха обикновено явление. Пиянството се увеличи. Всички бивши фронтоваци пушеха — лош навик, придобит в окопите. Младите почнаха да им подражават и скоро в селото не остана младеж, по-възрастен от петнадесет години, който да не пуши. Пушенето и пиянството станаха на мода между младите и това се запази и до днес. Те носеха войнишки ножове и ками на ремъците си, почнаха да се бият нощно време по седенките и посред бял ден на хорото. Лъскаха ножове, жените и момите с писък бягаха. На стражарите никой не обръщаше внимание, понякога и тях биеха и ги обезоръжаваха. Никой нямаше страх от нищо и на своя глава вършеше, каквото му харесваше.

Всички тези изменения ги забелязах, те никак не ми харесваха и ги отдавах на войната. Но не знаех как това зло би могло да се премахне. Вечер говорехме с дядо по тези въпроси, защото връстниците ми отсъствуваха от село. Дядо негодуваше и казваше, че ако той е управник, би оправил всички с наказания. Мама, която слушаше, примирено казваше, че само бог ще оправи този свят. Но разрешенията и на двамата ми се виждаха неправилни. Сам аз не можех да намеря изход и полека-лека в душата ми се напластяваше омраза към самата война, която така зле разбърка живота на хората. Но всичко това беше още в зародиш, слабо, наивно и всеки по-упорит шовинист в статия или в разговор още можеше да ме убеди в необходимостта на войната.

През зимата и пролетта на 1919 година довтаса и „испанската“ болест, която почна да тръшка изтощените от глад и тегла работници. И тя взе добра жетва и премина по други земи и народи, където стихията на войната беше приготвила благодатна почва за нея.

През 1919–20 година се сдружих с нови другари. Освен Драган Кодов, който беше по стар три години от мен, те бяха по-млади с три-четири години от мен. Най-близки ми станаха Марин Стоянов, Пешо Коцов и Христо Николов. През това време се научих да си изписвам книги от книгоиздателствата. Ако картите на дядо Евтим, с които още се занимавах, изиграха някаква положителна роля, това беше, че ме снабдяваха с малки суми, с които си купувах книги. Нямаше вече война и клиентите ми не бяха така много. Но в замяна на това ми даваха книжни левчета. Съберях ли десет-петнадесет лева, с препоръчано писмо, обгербвано с тридесет стотинки пощенска марка, изпращах сумата в някое книгоиздателство. Най-напред си изписах от книгоиздателството на Стоян Атанасов юношеските книги „Сърцето на света“, роман от Х. Хахард, и „Под небето на Индия“, поема от Гьоте. Каква радост беше, когато вуйчо Драган ми донесе препоръчаната пратка с книгите! Ръцете ми трепереха от вълнение и аз само току премятах книгите, без да мога да се зачета в тях. Сега вече можех да си доставям книги, да имам собствени книги. В това време и бай Петко ми беше дал „Хъшове“ и „Бай Ганьо“. Четох цяла седмица и всичко ми се хареса. Втората поръчка беше в „Хемус“. Изписах си „Дяволски остров“ от Майн Рид, „Басните“ на Крилов за шест лева. Третата поръчка беше от книгоиздателство „Отец Паисий“ в Пловдив. Изписах си от „Художествената библиотека“ около десет-петнадесет книжки, които бяха малки и евтини.

Спомням си, че между тях бяха „Кавказки пленник“ от Пушкин, „Юлий Цезар“ от Шекспир, „Последният ден на един осъден“ от Юго, „Перси“ от Есхил. Другите бяха незначителни. Втората поръчка от „Отец Паисий“ беше „Рицарят на червения дом“ от Дюма — баща за четиринадесет лева. След това последваха много поръчки до същите и до много други книгоиздателства. Всичко прочитах, грижливо подшивах, номерирах и нареждах в един газен сандък, издънен отстрана. Събирах си вече библиотека и почти всеки ден подреждах книгите, макар че бяха добре наредени, само за това, да им се радвам. Марин Стоянов и Пешо Коцов се заразиха от моя пример и също почнаха да изписват книги. Изписвах им ги аз. Марин събираше и четеше книгите със същата любов, както и аз. Но Пешо убеждавах дълго да даде пари за книги. Той беше богато кръчмарско дете и имаше много пари, които употребяваше за други маловажни неща, а за книги отделяше незначителни суми. Аз прочитах и книгите на другарите. В края на краищата спряхме вниманието си на Майн Рид, Жул Верн, на всяка новоизлязла от тях книга. Точно тогава преиздаваха романите им, които бяха имали само едно издание преди войните. Библиотеката ми растеше от ден на ден и скоро газеният сандък беше напълнен. През това време ми попаднаха и няколко сензационни романи: „Миньон“, „Сватбата на Миньон“, „Могъществото на парите“, по 700–800 страници единият. Първите толкова ми харесаха, че ги прочетох по няколко пъти. Те бяха номер 1 и 2 от библиотеката ми. Купувах и стари учебници, особено христоматии за III клас от Иван Дорев. Обичах да гледам ликовете на писателите, да чета малките им биографии и мечтаех да намеря и прочета най-хубавите им произведения. Много търсих „Под игото“ от Иван Вазов, докато най-после го намерих у един съселянин, с капнали по един-два листа отпред и отзад. Това ме много нервира. Въобще, когато четях не цяла книга, идваше ми да я скъсам. По-късно си купих всичките съчинения на Вазов, 28 тома, от евтиното Паскалево издание.

В това време, разбира се, търсех само сензацията, чудното в книгата. Още не можех да ценя нейната литературна стойност. Това дойде по-късно. Но интересът и любовта ми към книгата не само не спадаха, а се увеличаваха.

В бакалницата се появиха вече сладкиши и други съблазнителни неща, но аз нищо не купувах и ако някога купех нещо, съжалявах за парите.

През март 1920 година, след седемгодишно отсъствие, от Америка се прибра баща ми.

Той ни предупреди, че си идва, но все пак, когато пристигна през нощта, и тримата се объркахме и изплашихме. Пристигна с едно малко куфарче, мъничък, слаб, с побеляла като сняг глава. Корабът беше пътувал цял месец по вода из несигурните още пътища. На баща ми му станало лошо по водата. Той беше разстроен, замислен и пристигането му в родната къща изглежда, че не му донесе никаква радост. Беше станал отчаян пушач и през всичкото време, докато отиде да си легне, не извади лулата от устата си. Скоро разбрахме на какво се дължи душевната му обърканост. Той тръгнал с хиляда и осемстотин долара и петдесет златни френски жълтици. Двеста долара ни беше изпратил по пощата с чек. При пристигането на пътниците във Варна полицията ги подбрала насила, около четиристотин-петстотин души емигранти, и ги закарала в митницата, където им взели доларите и ги заменили с български левове: за канадски долар — тридесет и седем лева, а за щатски — четиридесет и шест лева, докато на черна борса бяха над сто лева. Даже в банката той размени после свободно чека по седемдесет и шест лева. Жълтиците му платили по сто и шестдесет лева едната! Той беше успял да спаси само триста и шестдесет долара, които бе скрил в обущата си. Докато да се затули и ги скрие, от парахода му откраднали един голям куфар с багаж. През нощта в хотела във Варна, в който беше преспал, главата му побеляла като на дядо. Това бе организиран грабеж, заповядан кой знае от кого. Той не се повтори вече, при пристигането на следващите групи емигранти, между които беше и чичо Марин, който си дойде на следната година. Но баща ми се случи в обраната група. Най-зле беше вуйчо Петър, който пристигна заедно с баща ми. Той вложил парите си в някаква къща, в някакво забутано провинциално градче. На тръгване не могъл да продаде своя дял и го оставил на тримата си съдружници. Дойде си само с двеста долара и десет жълтици, сменени на митницата.

Баща ми донесе на роднини и на мама армаган няколко чифта обувки, на дядо лула, а на мене — нищо. И той, и всички бяха с убеждение, че аз не мога да нося градски дрехи и обувки. Целия ден къщата ни беше пълна с хора като на сватба, грееха ракия в един голям котел и черпеха гостите. Всички вкъщи бяхме радостни, че баща ми пристигна.

Къщата и селището ни бяха неудобни, затова баща ми се опита да купи ново селище и къща. Поискаха му четиридесет хиляди лева и нищо не стана. Останахме в старата дупка. Част от парите той внесе в банката, но за късо време. Тогава земеделците, които бяха на власт, обложиха капитала с данък и засегнаха предимно дребните спестявания. Вместо да получи четири процента лихва, баща ми плати пет или шест процента данък. По настояване на вуйчо Драган той си изтегли парите от банката и му ги даде да търгува. Дава му на няколко пъти пари, докато се събраха двадесет и седем хиляди лева. И тези пари той никога не му върна вече. Бяха ги записали на едно тефтерче. Около шестнадесет хиляди баща ми раздаде на други селяни. И всеки заем записваше в тефтерчето. Парите бяха в малкото куфарче, което висеше закачено над кревата. Дойде някой и се примоли за пари, нужни му били за бърза работа. Баща ми откачва куфарчето, дава нужната сума и записва на тефтерчето. Но все пак никой, освен вуйчо не му изяде нито пара. Върнаха ги.

Баща ми не се сещаше или не искаше да ми даде нито левче, а мен беше ме срам да му поискам. Гледах стотарките и си мислех: „Трябва да нахвърлям картите на сто души, за да взема толкова пари“. Той също четеше много вестници и книги, въпреки че едното му око беше повредено, но не ми даде пари да се абонирам за вестник или да купя книги, а четеше моите книги и случайно попадналите му вестници. Въобще през това време той никога не ми помагаше за набавяне на духовна храна и за издигане на моето самообразование.

След късо време баща ми хвърли американските дрехи и връзки и си уши селски, балени. Върна се към стария бит. Отначало се миеше всяка сутрин със сапун, бръснеше се всяка седмица, но скоро изостави сапуна, а после остави и брадата да расте. Срам го беше да се носи по-особено от другите. От американските му навици остана само отчаяното му пушене. Той вадеше лулата от устата си само когато ядеше и спеше.

Разправяше чудесии за страните, които беше видял. Осмиваше нашата изостаналост. Но скоро свикна и се приспособи към старите условия. Характерът му не беше променен. С външни хора никога не се караше и се преструваше, че не забелязва, когато го лъжат и използуват. Никога той не си поиска парите от вуйчо. Очакваше сам той да го покани и му ги даде и никога не ги видя вече. Даде петнадесет хиляди лева за водно чепкало за парцали в съдружие с чичо Марин. От фирмата сгрешиха и им изпратиха чепкало за разбиване на вълна, преди да се хвърли на голям дарак. След две-три години чичо Марин го продаде за десет хиляди лева (то беше купено за шестдесет хиляди лева) и не даде на баща ми нито стотинка. Той не му поиска нищо. Само вкъщи не се стесняваше и се караше с нас. Освен малкия той домъкна и един голям куфар, който вмъкна в патуля, защото в собата не можеше да се помести. Никой не се досети да го почисти. Той беше се напълнил с дървеници на парахода. Тези дървеници ни останаха и тогава, когато от американските пари не остана нито петаче. Този куфар използувах и поместих книгите си в него, защото не можеха вече да се вместят в газения сандък.

През март 1921 година се роди брат ми Теодоси. Той растеше в същата дупка, при същите условия, както аз. Сега стаята беше още по-нечиста от бащината ми лула. Купихме поне нова печка с фурна. Едва през 1923 година баща ми се реши да ремонтираме къщата. Къщата, която беше доста голяма, направихме на соба с три двукрили големи прозорци. В нея беше светло като ден. А малката соба и обора съединихме и я пригодихме за лятото. Стана много удобно. Аз си внесох масичката и куфара в просторната и светла соба. Дълго време не можех да се нарадвам на новите „комфортни“ условия. Баща ми купи и една градина, която беше на десет метра от нашия двор, направихме харман в нея, построихме голям плевник. В тази градина по цяло лято прекарвах в четене. В градината зад къщата си заградих малка градинка, направих лехички, посадих здравец и други цветя, направих пейка. И тук обичах да прекарвам по цели часове. Понякога идваха Марин, Сандо и други, сядаха на пейката, а аз им разправях приказки от „Хиляда и една нощ“.

През това време, кой знае чрез кого и как, между нас проникна лошият навик да играем на карти. Отначало играехме само за забава, после на книги и най-после на пари. Отивахме в запустелите дворове или градини на Тодорови и Коцови и играехме по цял ден. Всички, освен мен пушеха. Марин така се пристрасти към тютюна, че не можа да го остави до ден-днешен. Когато се отделяше за малко на няколко крачки от нас, държеше цигарата в уста и главата си обърната, да не би да сменим картите. Най-после ни намериха скривалището. Един хубав ден, когато тъкмо викахме: Аз залагам „Орлици“, аз залагам „Котаракът с чизми“, аз залагам „Момчето, което искаше всичко да знае“, в двора на Тодорови дойдоха майката на Марин и братът на Драган и ни разгониха. Нашите не ме закачаха. Аз се ползувах, с пълна свобода, без всякакъв надзор, но не злоупотребявах с тях.

Залагах само малки и незначителни книжки. Книгите често минаваха от едни ръце в други и ги описвахме с нови номера. Когато книгите биваха спечелени от Павел, син на учителя Богданин, наричан от нас Панега, той ни ги продаваше евтино и с парите купуваше тютюн. Така правеха и други, които не се интересуваха от книги. Полека-лека нашето „Моите Карло“ се прочу между учениците от цялото село. Събирахме се в градината на дядо Евтим по двадесет-тридесет души, играехме по на две-три групи, а другите ни наблюдаваха. Веднъж един по-възрастен от мен ученик ме надигра много пъти поред и ми взе дванадесет лева. Надигра ме за двойно повече пари, но ми ги остави. Същия ден Алекси Попов ни разгони из градината. Около тридесет души наскачаха по зидовете и ги събориха. Останахме само ние с ученика. Дохожда и бащата на Камен Трифонов и го би един път у нас. Марин пък искаше да се скрие под кревата и преобърна едно гърне с подквасено мляко. Той прекарваше всичкото си свободно време у нас. Всеки ден идваха и останалите другари. Това почна да ми пречи на четенето.

Полека-лека лошият навик изчезна, както беше дошъл. Марин завърши като частен ученик трети клас и през 1922 година замина на работа в София. Отиде и Драган. Останаха само Христо и Пешо, които се записаха в гимназията и идваха в село всеки неделен ден. Христо ми замени Марин. Той също много четеше и изписваше книги, но нямаше пари. С Марин и с братовчеда Марин си пишехме. Особено важна беше кореспонденцията ни с братовчеда. Ние си разкривахме един на друг всички съкровени мисли. Между нас нямаше никаква тайна. Колко много възлагах на този братовчед. И колко много плаках, когато умря през 1925 година.