Трифон Н. Христовски
Моят живот (3)

2

Не ме биеха и не ми се караха, баба ме глезеше. Но тук спираше всичко. Никакви по-специални грижи като към болно дете. Хранех се със същата храна, която ядяха старите. Постех заедно с тях коледни пости, велики пости, богородични пости, понякога и петрови пости и всяка сряда и петък. На никой от старите не идваше на ум поне от пост да ме освободят. Носеха ме на черква, комкаха ме. Постеха и другите селски деца, но те бяха здрави, можеха да излизат навън на чист въздух, а аз прекарвах по цяла зима в собата и нямах нито храна, нито въздух, каквито ми бяха нужни.

Собата беше истинска дупка. Широка три метра и дълга пет-шест метра, с пруст, на който беше поставен креват. На кревата спях аз и родителите ми. На друг креват до единственото прозорче, заковано на стената, което никога не се отваряше, беше малкият одър на баба и дядо. И двамата пушеха. Печката беше стара, разнебитена и димеше. Стаята беше винаги задимена. Подът и степите бяха измазани с кал. При метене се дигаха облаци прах. Отваряха вратата, прахолякът отиваше в „къщи“ (стаята, в която живеехме лете) и излизаше през комина.

Под общ покрив с къщата, до собата, имаше обор. Между собата и обора беше стената, изградена от дървени пръти и замазана с кал. Отначало в обора затваряхме говеда, но после започнахме да затваряме прасето, което гояхме всяка година за Коледа. Свинята прерови целия обор и почна да кърти стената. Една сутрин свинската зурла надникна в собата. Дядо отиде в обора и наложи прасето с един прът. Натиснаха го и му поставиха тел на зурлата, да не може да рови. След това дядо отново загради и залепи с кал пробитата стена.

В тази дупка, почти без светлина и без въздух, премина моят живот до 1923 година. Тук бацилите на костната туберкулоза преминаха в неразвитите ми кости. Ако от моите близки имаше човек по-издигнат и просветен, който да се погрижи за мен, щеше да ми спести по-нататъшните физически страдания и болести, които не закъсняха да ме нападнат, душат ме днес, когато пиша тези редове, и ще прекъснат скоро нишката на моя живот.

Къщата ни беше едноетажна. Под нея имаше изкопано в земята мазе, в което слагахме зеле, туршия, картофи, ябълки за през зимата. Мазето беше пълно с плъхове, които ядяха ябълките. Във входа на мазето от зида бяха поникнали сливови младоци и се зеленееха за учудване на всички, които ни посещаваха. Другите стопански сгради бяха: плевникът, сайвантът, в едната стая, на който беше поставен казан за изваряване на ракия, а под навеса бяха набутани колата, двуетажен патул^[1] с обор за говедата и две стаи за ковчезите с дрехи. В една от стаите спяхме лятно време с родителите. Дворът беше тесен, едва се обръщаха колата в него. Кокошките разпръскваха тора по целия двор и той гъмжеше от бълхи. В градинката зад къщата нямаше трева, а само няколко овощни дръвчета. Под сайванта и през двора минаваше воденична вада, покрита с големи плочести камъни.

В тази къща живеехме отначало пет души — дядо, баба родителите ми и аз. За разлика от баба, дядо беше висок, почти атлет, с широки плещи, космати здрави гърди, провиснали вежди, под които гледаха бляскави очи. Тези очи бяха убийствено жестоки, когато той се ядосаше. Никой не можеше да издържи на техния поглед. На шестдесет — седемдесет годишна възраст той беше още със запазени сили, истински Крали Марко, прав като свещ, и не се нагърби чак докато умря. Всичко, което беше направил — вратник, столове, дървени вили и друго, не можеше лесно да се повдигне от други хора. Много работеше и много ядеше. Имаше си своя голяма лъжица и когато седнехме да ядем, казваше насмешливо:

— Дайте ми лъжичѐто!

По характер беше груб, див; рядко съм чувал от него ласкави думи. Но когато застаря, характерът му рязко се измени, омекна. Запомнил съм го, когато придойдеше селската река и ни отнасяше пътя. Това ставаше почти всяко лято. Като понамалееше реката, но още докато премяташе камъни, той домъкваше някоя дебела греда и потапяше единия й край във водата. Хвърляше до натопения край дребни клони. След това завръщаше крачолите и ръкавите на огромните си космати крака и ръце, вземаше голям лост и нагазваше в реката. От двора го наблюдаваха мама и баба, трепереха от страх, но не смееха да го извикат. Дядо премяташе с лоста камъни, задънваше изкопания от реката слог, наравяше го с дребни камъни и пясък и така колата можеха да влязат в двора.

Майка ми беше на ръст малко по-висока от среден, с кафява кожа, черни големи очи и черна коса, която не побеля и до шестдесетгодишна възраст въпреки всички тегла и страдания, с които животът я натовари. Още тогава тя не ходеше по хора̀ и увеселения и често плачеше. Досещах се, че плачът й беше заради мен. Впоследствие нейното лице стана лице на мъченица, изплаканите й очи хлътнаха в орбитите и постоянно сълзяха; тя рано остаря, изнемощя и ходеше като сянка.

За баща си от това време съм запазил слаби спомени. Лятно време той винаги отсъствуваше от село. Работеше във фабриката в Елисейна, правеше тухли или косеше някъде. Прибираше се в късна есен. Той беше нисък като баба, рус, едвам забележимо накуцваше с единия крак, чупен преди няколко години. Той не беше груб като дядо, но все пак беше наследил нещо от неговата упоритост. На външни хора позволяваше да го лъжат и използуват — нямаше кураж и воля да се противопостави, но вкъщи беше упорит и суров в обръщенията с домашните. Бяха приготвили с дядо материал за нова къща, изтеглили пари от банката, но се скараха за мястото, къде да я поставят баща ми искаше в края на градината, а дядо на края на двора, до воденицата. Къщата така си и остана ненаправена. Материала го разнесоха други хора, част от гората изгни, а парите бяха дадени на вуйчо ми от съседното село да си купи селище. Поради разногласието на дядо и баща ми стопанските сгради останаха разхвърляни без план. Дворът беше тесен и неудобен за гумно, затова всяка година вършеехме на кошарата. Тя се намираше в местност на два километра под селото, в която дядо ми живял през турско време. Имаше там колиба и плевник.

По време на вършитба се пренасяхме за една-две седмици на кошарата. Това бяха най-хубавите дни през живота ми. Натоварвахме на колата черги, покъщнина, храна и се преселвахме в полето. Идваха и по десетина души съседи, които ни помагаха при вършитбата. Вечер те се прибираха в село и сутрин пак идваха. А ние нощувахме на кошарата. При нас оставаше да нощува и планинецът Богдан, който всяка година по време на жътва идваше с два охранени коня да ни вършее. Той спъваше конете и лягаше в ливадата. И ние постилахме на гумното и лягахме на открито, под приспивното църкане на щурците. Дневният пек се заменяше с нощен хлад, на ясното небе светваха милиони звезди, в които се заглеждах дълго време, докато заспя. Беше така хубаво, така приятно да се спи лятно време под открито небе в полето! Домашните, уморени от работа, скоро заспиваха, а аз дълго стоях буден, загледан в звездното небе, и слушах мощните звукове. Понякога Богдан се провикваше в съня си „тпру!“ на някой приближил се кон. Сутрин петлите в село Гурково започваха да честят. По чергите и по тревата падаше роса. Домашните ставаха рано, донасяха вода от кладенеца и поливаха гумното. След това Богдан се качваше на някоя копа и почваше да хвърля снопи на хармана, а домашните и пристигналите рано съседи започваха да ги развързват и да ги нареждат около стожера. Баба подклаждаше огън в колибата и почваше да готви яденето, а аз лежах, докато слънцето ме напечеше и дигнеше. След това вкарваха конете в хармана и почваше вършитбата. Около колибата имаше много овощни дръвчета с плодове, орех, голяма череша с дебела сянка там се криехме от дневния пек. През деня някои от другарчетата ми идваха като пастирчета на ливадата и играехме цял ден. На обед Богдан откарваше конете на водопой на „Бабина“ и на връщане донасяше по едно гърне с живи риби, които плуваха във водата. Той ми ги поднасяше и аз не можех да им се нарадвам. С Богдан бяхме големи приятели. Той се държеше внимателно, съчувствено към мен, като към малък нещастник, а аз отдавах това внимание на други качества на моята особа. Качваше ме на коня и ме подкрепваше, защото кръстът не ме държеше и ако ме пуснеше, веднага бих паднал. Но конят ме тръскаше и аз виках да ме свали.

Към пладне харманът биваше готов. Лошото беше, че нямахме веялка, а отвявахме житото с лопати. Дядо връзваше парцалче на един прът, завързваше го за стожера. То служеше за ветропоказател. След това на страната, накъдето духаше вятърът, почваше да хвърля с дървена лопата от големия куп до стожера. Баба Пена Кръстювица с наметната на главата качулка, с метла омиташе едрата плява, която падаше до житото. Вятърът често менеше посоката, дядо хвърляше житото на разни страни по хармана, а когато съвсем спираше и не полъхваше ни лъх, той сядаше и почиваше.

През тази възраст, дори и по-късно, винаги придружавах дядо, когато отиваше донякъде с колата. Когато не искаше да ме вземе, плачех, лудувах и той отстъпваше. Дори когато домашните отиваха за сено, аз неизменно бивах на колата. На връщане, след като натовареха колата, качваха ме на върха на сеното, където стоях като щъркел. Един път сеното се изкриви и заплашваше да прекатури заедно с колата и мен. Много страх изтеглиха нашите, докато дойдохме до първите къщи на селото. Дядо взе от една къща стълба, качи се на колата и ме свали. До къщи ме донесоха на ръце, със закани, че втори път не ще ме возят никъде. Но забравяха заканите.

Когато оставах в село, по цял ден скитосвах по игра и се прибирах вечер късно. У дома животните бяха свикнали с мене, но когато отидех в чужда къща, всички животни, даже кокошките, бягаха и се плашеха от мен. Най-плашливи бяха овцете и говедата. Когато вечер конете се прибираха от паша и аз се движех по улиците, те така се изплашваха и препускаха, че свитки изскачаха изпод копитата им. Кучетата ме лаеха, но никога куче не смееше да ме приближи и ухапе.

Свикнали бяха и селяните с мен. Но когато минеха хора от друго село на събор или в други дни, те дълго се заглеждаха в мен, жените се кръстеха и възклицаваха: „Да пази господ!“, а от мъжете се приближаваше някой и ми даваше дребни пари. Докато бях малък, това страшно ме потискаше, а когато поотраснах — просто ме съсипваше. Не смеех да се движа, когато видех хора от друго село около мен. Парите вземах без охота. Обичах само когато гости и роднини ми даваха пари.

На петата ми година семейството ни се умножи с още един член — малката ми сестричка Велка. Тя събуди надеждите на всички в семейството, най-вече на мама, която се залиса с новороденото и престана да плаче. Майка ми беше във вечна грижа за мен и сега беше уверена, че има човек, на чиито ръце ще ме остави, когато остарее и умре. Детето растеше под грижите на цялото семейство. То беше с кафява кожа, черни очи и коси като на майка ми, много палаво. Като се ядосаше и почваше да плаче, ако някой не го умиреше никога не спираше само. Един път майка ми се ядоса И ГО остави. То плака толкова дълго, че прегракна и цяла седмица после не можеше да продума. Като навърши две-три години, постоянно вървеше подире ми. Играехме заедно.