Трифон Н. Христовски
Моят живот (27)

26

Душевните страдания докараха и физически отпадък. Лятото на 1941 година беше много лошо, облачно и аз не можех редовно да се пека на слънце. Сутрин понякога беше ясно, но тъкмо към 10–11 часа, когато беше време за бани, излизаха гъсти облаци и затуляха слънцето. Някои дни едва успявах да се пека пет-десет минути и се заоблачаваше, почваше да духа или да капе дъжд. Бързо се обличах и бягах в стаята.

Още през есента усетих болки в гърба, нощем не можех да се обърна отдясно наляво в легнало положение, а трябваше да стана и седна в леглото. Денем не можех да седя неподпрян в гърба. Понеже и друг път съм имал подобни болки, чаках, дано премине от само себе си. Но болестта не само че не минаваше, а се увеличаваше. През зимата болките се преместиха в кръста отляво и не само че трябваше да седя подпрян, а трябваше да приближавам стола до кревата и с все сила да притискам кръста до кревата. В края на краищата и това вече не помагаше. Трябваше постоянно да лежа. Но в края на зимата и лежането не ме спасяваше от физическите болки.

Зимата на 1941–42 година също беше ужасна. Сняг и студ. Превозните средства бяха нередовни. Човек в моето положение не можеше да пътува в такова време. Лежах без всякаква медицинска помощ. Писах няколко писма до д-р Богданов и д-р Вълков. Първият ми прати алонал, вторият ми препоръча саридон. Лекарствата отчасти притъпяваха болките, но от ден на ден отпадах, вдигах температура.

Едва през март успях да се явя при д-р Вълков. Той ме въртя, натиска по раменете, но болките в кръста не ставаха по-силни. Д-р Вълков заключи, че болките не се дължат на ново огнище на костната туберкулоза, а са невралгични. Предписа ми калций, саридон, прахове против температурата. Но нищо не помагаше. И на 13.IV.1942 година отново отидох в Александровската болница при д-р Плосков, който ме прие, както винаги, любезно, приятелски.

Рентгенова снимка на гръбнака. Нищо особено. Рентгенова снимка на белите дробове. Нищо особено. Изследване на бъбреците. Нищо особено. Всичко в ред.

— Но, господин докторе, на какво се дължат болките? — питам доктор Плосков.

— Поради деформацията на гръбнака, която е увеличена, ти имаш неправилно притискане на гръбначните прешлени. От това се появяват тези невралгични болки, които имаш. Освен това и фистулата те изтощава и усложнява положението. Но не се страхувай, всичко ще мине.

Не ми се вярваше да мине, но винаги думите на д-р Плосков ме успокояваха, вдъхваха ми кураж.

По негово нареждане почнаха редовно да ми слагат венозни инжекции с калций и декстроза. На серии: десет дни инжекции, десет дни почивка. Още след първата серия температурата спадна. След втората мина стомашното разстройство и се върна апетитът. След два месеца лежане видимо се поправих, което се забелязваше и по лицето ми. Болките в кръста намаляха. Почнах да сядам в леглото. Редовно правех и кварцови нагревки на гърба. Но към края на третия месец стомашното разстройство отново се появи, пазих няколко дни въпреки запрещението на лекарите диета само на кисело мляко и отново отслабнах. Излязох на 23 юни и прекарах десет дни в „Надежда“ у братовчедите (чичо Стаменови). И тук разстройството не ме оставяше, а при диета с кисело мляко получавах запек. Движех се, но по-трудно отпреди, сякаш носех някакъв товар на гръб. Някои дни кръстът силно ме болеше. Отново четях, подпрял кръст на прозореца.

В болницата се запознах лично с Дочка и с всичките си софийски приятели, с които се познавах само писмено. Те идваха масово в болницата и тягостният болничен режим се разнообразяваше за час-два. При мене постоянно беше Веса и ми правеше всевъзможни услуги; дългогодишното приятелство още повече се заякчи. Полугласно говорехме върху положението, понякога се карахме, защото от мен още не бяха изчезнали последните останки на песимизма.

Върнах се в село с надежда, че слънчевите бани, чистият въздух и добрата храна ще допринесат за пълното изчезване на болките. Но стана точно обратното — след месец не можех да се мръдна от леглото. На 4 август сестра ми ме внесе на ръце в стаята и положи на кревата. Освен болките в кръста появиха се ужасни болки с тръпки в краката. Ежедневно гълтах комбинирани прахове. Не можех да се обърна в леглото. Стомашното разстройство взе ужасна форма. Отново отслабнах до крайна степен.

На 15 август ме откараха в легнало положение в ботевградската болница, където д-р Вълков за двадесет и пет дни ми сложи двадесет калциеви инжекции, които отново ми позволиха да сядам в леглото. Щом се почувствувах в състояние да пътувам, заминах направо от Ботевград за София при д-р Плосков, който беше предупреден за състоянието ми. Отново инжекции с калций и декстроза. Но болките в кръста не минаваха.

Минават месеци. На приятелите ми им омръзна да идват. Ето есента преваляше, дойдоха и първите дни на зимата, а аз още лежах в болницата. Болките не минаваха — ту олекнат малко, ту отново ме стегнат, ту отляво, ту отдясно. А температура нямах. Само пулсът беше между 100–120. Постоянно вземах комбинирани прахове. За да премахна скуката и тъгата, които ме налегнаха, почнах да преработвам ръкописа на последната си книга „Любов и брак“, която написах при едномесечното ми лежане в село, полегнал наляво и подпрян на лакът, защото това беше единственото безболезнено положение.

Всеки ден, след като минеше визитация в 10:30 часа и ми сложеха инжекцията, изваждах ръкописите на кревата, свивах се одве и почвах да пиша. Писах и на Бъдни вечер. Вечерта имаше в болницата коледна елха с дребни подаръци за болните и по-големи за служещите. Събра се целият персонал от лекари, прислужници и болни, които бяха на крака. Аз бях сам в стаята с две легла. Забравиха ме. Беше ми лошо, неспокоен бях. Пипнах пулса — 120 удара. Легнах, но през нощта получих нещо като задух в гърдите, не можех правилно да дишам. Повиках нощната сестра, която ми даде кофеин и можах да заспя. Но след три-четири часа сън се събудих и прекарах буден до сутринта. Беше ми зле. Сутринта имах температура и нямах апетит. Изпих чая, но след малко го повърнах. Почна ужасна кашлица. Отвори се отведнъж фистулата на гърба, която от месеци беше зараснала. Побесня и фистулата на корема. Появи се страшно стомашно разстройство. Температурата достигна 39,7 градуса. Така посрещнах Коледата.

Четири дни и четири нощи непрекъснато повръщах, кокалите ми пукаха от надуване. Нищо не можех да туря в уста, освен вода и чай, но веднага ги повръщах. Превързваха ме по два пъти дневно.

Какво стана с мен? Или бях настинал, или имах инфлуенца. Но всички болести вземаха в мен особена форма.

След седмица всичко мина, с изключение на температурата и кашлицата. Също и апетитът не се възвръщаше. Получавах триста грама пшеничен хляб, но го раздавах на другите. Напразно вземах три вида лекарства срещу кашлица. Тя, макар че не беше в първата остра форма, продължаваше. Температурата постоянно правеше големи скокове. В ума ми заседна мисълта за туберкулоза. През март направихме нова рентгенова снимка на дробовете. Нямаше нищо. Поуспокоих се. Напуснах болницата на 5.IV.1943 година, когато я подготвяха за евакуация. Донесох на село кашлицата. Отново мисълта за жълтата гостенка заседна в мисълта ми. Рентгенът нищо не откри. Пратих на Веса проби от храчки за изследване в болницата. Д-р Плосков съобщи да преустановя слънчевите бани, да прекарвам повечето легнал, да взема солена вода и пр. Изследването отново даде отрицателен резултат — бацили нямаше. Пак се поуспокоих душевно. Но кашлицата не спираше, а понякога ставаше просто страшна. Напразно опитвах всякакви лекарства против кашлица — нищо не помагаше. Болките в кръста намаляха и почнах да се движа из двора, даже на два пъти, макар и с голям труд, излязох в село.

През юни ме заболя десният крак в седалищната част. Отначало болките не бяха сериозни, а временни и преминаваха. Но после кракът отече, болките се засилиха, не минаваха вече и ми пречеха при движение. Едва с големи мъки успявах да отида до пътната врата. Към средата на юни отново бях на рентгенов преглед при доктор Вълков в Ботевград. Дробовете идеално запазени, няма нищо. Имало само малко емфизема, която причинявала задушаването. За крака нищо не можеше да се каже, трябваше рентгенова снимка. Отново лекарства за кашлица, течен калций и пр.

През същото това време фистулата на корема след деветгодишно съществуване даде нов абсцес и нов канал. Съобщих на доктор Плосков в София и той отговори, че нямало нищо опасно.

След три-четири седмици доктор Вълков отново ме посети и прегледа вкъщи. Бях много отслабнал. Прислушването не показа нищо обезпокоително. Зле бях с кашлицата и крака. Също отново имах ужасно стомашно разстройство, срещу което предишните церове не помогнаха. Нужна беше отново калциева терапия. Уредихме с доктор Вълков отново да отида в ботевградската болница при неговия колега Лазаров, където да прекарам около двадесет дни на диета и калциеви инжекции.

На 15 август се явих при доктор Лазаров. Но това не беше Вълков или Богданов, това беше един надут човек, сбъркал своята професия. Той не искаше да ме приеме, просто не искаше да ме изслуша. Обвиних го в бюрократизъм, педантизъм, липса на хуманност. Като разбра с какъв човек има работа, той омекна и се съгласи да ме приеме. Но в болницата беше ужасна мизерия. Нямаше превързочен материал, нямаше кисело мляко, а аз поради разстройството трябваше да вземам само кисело мляко. Едва изкарах осем дни, щях да умра от глад и избягах в село.

В село заварих на курорт баджанака на нашия прогимназиален директор доктор Виктор Николов. Уредихме с него да ми слага инжекциите. Помолих го да бъде скромен в хонорара, понеже от многото лекуване средствата ми бяха много ограничени. Той се обиди. Пари от мен не искал. Даде ми рецепта за калций „Сандоз“, който бил най-добрият и с последните си двеста лева взех пет ампули „Сандоз“.

Но мина ден, минаха два, три, а доктор Николов не идваше. Пращам да го викат — или го няма, или е зает. Не бях налитал и на такъв случай. Казах на братовчеда си Кольо, че е нечестно да ме излъже да дам последните си пари за скъпи инжекции и да не дойде да ги сложи. Дойде в събота в 3 часа да ми каже, че на другия ден в 4 часа си отива. Искаше да ми сложи всичките пет инжекции в събота! Щял съм да имам един шок от калций, от който кашлицата и разстройството щели да минат. Не посмях, приех само две и на двете ръце. Ампулите бяха двадесеткубикови. Целият пламнах!

Доктор Николов си отиде и трите инжекции останаха несложени. Положението ми непрекъснато се влошаваше. Не можех да излизам вече и до портата, а едва се смъквах по стълбите и по цял ден прекарвах седнал пред къщи, на едно място. Колебаех се дали да се върна отново в болницата или да си остана вкъщи. Бях в непрекъсната преписка с Веса, която ми съобщи, че д-р Плосков е мобилизиран и в Първостепенната болница е останал само д-р Василев, който едвам се справя с огромната работа. Тя ме посъветва да се върна отново в болницата. Притиснат от физически болки и с надежда, че поне отчасти ще се подобри положението ми, почнах да се готвя за ново пътуване до София. Най-напред трябваше да се осигуря финансово. Продадох за две хиляди лева книги от библиотеката си.

На 27.IX.1943 година отново се явих в болницата, евакуирана в училището „Граф Игнатиев“. Заместник на моя приятел беше д-р Димитров, същият, който в 1934 година ме прегледа в Ботевград. Ние не се познахме един друг и отначало той ме посрещна като д-р Лазаров — не искаше даже да ме приеме. Но след това се разбрахме и промених мнението си за него. След като разбра основно болестта и нейния дългогодишен ход, хрумна му идеята за една нова операция, да изолира болното черво да не минава храна през него, да остане в покой, може би при това положение фистулата от само себе си ще изчезне, а ако това не стане, след шест месеца или година с нова операция ще може да се отстрани самото огнище и напълно да се отърва от тази фистула, която разстройваше целия ми организъм. Операцията не била рискована, ако би била рискована, не би ми я предложил. Но даже и рискована да беше, бих я приел, защото се ловях като давещия се за сламката. Напоследък секрецията от фистулата стана много силна, болките — също, правех постоянно температура и нищо вече не можеше да ми помогне, освен нова операция.

Дадох съгласието си и д-р Димитров сериозно се зае с мен. Най-напред на рентгена изследвахме състоянието на дробовете и крака. Снимката на дробовете излезе несполучлива и пет пъти изследвахме храчките, но бацили не се откриха. Костта на крака също беше здрава. След това с пълнеж от специална каша направихме снимка на корема, но мисля, че от нея д-р Димитров не можа да узнае това, което беше му нужно. Най-после дойде момент и за самата операция.

Тя излезе много тежка и опасна и продължи 2,30 ча̀са. Пак почнахме с местна упойка и когато почнаха да се справят със срастванията, свършихме с обща упойка. И тази операция прекарах тежко, много по-тежко от първите. Четири дена непрекъснато повръщах и животът в мен се поддържаше с упоителни инжекции и декстроза във вените. След това „преминах Рубикон“ по израза на един лекар, разбрах, че ще живея и почнах да приемам по малко храна. Но в болницата нямаше подходяща храна, а отвън не можеше да се намери. Исках прясно мляко, но едва след две седмици можах да се снабдя с контрабандна бележка за мляко. Тогава вече мляко не ми се ядеше, а нещо сготвено. В болницата ни даваха зеле, фасул и други постни храни, защото точно тогава почна безмесна седмица. Гладувах много.

На третата седмица след операцията ми отекоха краката. Отоците, особено на левия крак, бяха придружени с ужасни болки. Отново изследване на урината, кръвта и пр. Бъбреците бяха здрави, урината нормална, сърцето също здраво. Идваха лекари и от вътрешното отделение, но причината на отоците не можаха да открият. Докторите от хирургията останаха с убеждение, че отоците се дължат на гладуването. Отокът на десния крак, с изключение на седалищната част, с който постъпих в болницата, спадна, но на левия крак остана. Дните минаваха, а отоците не спадаха. Почнаха бомбардировките, от които първата стана още на втория ден след моята операция. Училището се тресеше от избухванията. Електричеството изгасваше и вечер ни гледаха температурите с батерийни фенерчета и вечеряхме на тъмно. Краката ми не спадаха и не вземах никакви лекарства, само ме превързваха. По-нататъшното ми лежане в болницата би било не само един гладен режим, но и свързано с риска, че при една по-голяма бомбардировка и повреда на транспорта не бих могъл да се прибера обратно вкъщи. Реших да напусна болницата, което и направих на 27 декември точно след тримесечно лежане и точно две седмици преди страшната бомбардировка на 10 януари 1944 година, която повреди стъклата и тавана на новото помещение на болницата в училището.

След завръщането ми вкъщи положението отново се влоши. Тук няма лекар да ми слага калциеви инжекции, които поне отчасти да подобряват положението ми…

И сега, когато завършвам настоящите редове, намирам се на легло, напълно неподвижен, обслужван от старата си майка, която направих болничарка. И двете фистули, на корема и гърба, ужасно секретират. Не мога да намеря материал да ги превързвам. И двата крака са подути, десният — в седалищната част, левият — в бедрото и коляното, придружени със страшни болки, които не ми позволяват да се обърна, поместя. Участъковият лекар, личен приятел, често идва, но нищо не може да ми помогне. Разтърсва ме страшна кашлица, която не ми позволява да полегна, да си почина. Мисля, че съм туберкулозен, но новото изследване на храчките в Искрец пак не даде положителен резултат — бацили няма. Възвърнаха се и невралгичните болки в кръста. Всеки ден имам температура тридесет и девет градуса, придружена с треска, изтощение и постоянно вземам прахове.

Животът гасне в мен, но много бавно, много мъчително. Моят толкова слаб и разбит организъм упорито се бори срещу смъртта. Просто чудно откъде се взеха у него сили да устои на толкова физически страдания. Може би това се дължи в голяма част на духа. Доживях до четиридесет години, което е даже много за нашата бурна епоха. Мисля, че този живот беше плодовит и ще остави диря след мен. Той е пример, „че от нищо може да стане нещо“ даже и при най-лоши условия, стига да има желание и воля у човека да направи нещо от себе си.

Животът постепенно гасне в мен. Колко дълго ще продължи моята агония — неизвестно. Ще приема края спокойно, твърдо, както приех всички нещастия и несгоди в живота. Единственото ми желание, което още сляпо ме държи към него, това е желанието да доживея и дочакам осъществяването на великия идеал, за който милиони люде дадоха живота си. Но това е егоизъм на болник, който умира на леглото, а не на бойното поле, в затвора или на ешафода. Всички тези прекрасни хора са се борили с надежда да доживеят осъществяването на този идеал, но техният живот е отишъл в пирамидата от човешки животи, докато се постигне реализирането му. Защото, както и досега е било, всяка капка човешка свобода е достигната с реки от човешка кръв.

В тази борба изгубих и продължавам да губя много от най-добрите си приятели и другари, които не мога да забравя. Но палачът не ще изтреби всичките. Мнозина ще останат и ще се погрижат за издаването на тези записки тогава, когато мен вече няма да ме има.

Моят последен завет, моята молба към тях е: да ми простят малодушието, което проявих в първия момент от нападението срещу СССР, да се погрижат за съдбата на останалите живи членове от моето семейство.