Трифон Н. Христовски
Моят живот (10)

9

Докато преживявах тази дълбока вътрешна драма, около мен, в битовия, стопански и обществен живот на селото, ставаха не по-малко дълбоки преобразувания, които не можеше да не забележа. Всички младежи, освен учащите се вече ходеха на работа в градовете, предимно в София, и оттам се връщаха в село облечени по градски маниер. Старите палта, панталони и навуща от грубо домашно бало останаха носия на бащите и дедите. Шапки и каскети заместиха кожените калпаци. Момичетата също оставиха тежките сукмани и кадифени престилки и почнаха да си шият платнени и басмени рокли, поли, жакети, блузи с къси ръкави и деколтета. Това преобразование се налагаше въпреки протестите и опозицията на старите. Те бяха безсилни да спрат новото, което нахълтваше като железен валяк. И тази промяна почна от бедните семейства в селото, като постепенно обхвана и състоятелните. Богатите не пускаха синовете си на работа в града, но бяха длъжни да им купят дрехи и обувки, каквито носеха вече всички младежи в селото.

Спряха побоищата между младежите. В селото се образува младежко комунистическо дружество, което внесе дух на идейност и другарски отношения между младежите, членове на дружеството, и те съвсем изоставиха пиенето и лудориите. Ходеха групово, пееха някакви нови песни и маршове, четяха вестници и книжки, събираха се с младежи от околните села и решаваха някакви важни въпроси. По подобие на тях и синовете на състоятелните селяни образуваха младежко дружество, но то беше малобройно и членовете му останаха със старите си навици и разбирания. Тия две дружества разменяха помежду си подигравки и спореха, но до стълкновения никога не се достигаше. Членовете на първото дружество бяха много напреднали в култура и просвета, а членовете на второто дружество бяха твърде малобройни, за да се решат и едните, и другите с бой да разрешават идейните си различия.

Обособени в партийни групи бяха и част от селяните. Особено голяма беше дружбата на земеделците в селото, която държеше общинския съвет, а другите партийни групи имаха само по един-двама съветници. Партийните борби ставаха ожесточени.

Посред всички тези нововъведения само аз се придържах към старото, не по убеждение, а по неволя. Още носех дрехи от дебело домашно бало и зиме, и лете. Не бях член нито на едно от младежките дружества, не толкова за това, че никой не ме покани да се запиша в тях, а за това, че не познавах техните идейни цели. Доколкото бях чувал или прочел нещо за идеите на по-голямото от тях, то беше само отрицателно. Срещу носителите на тези идеи се отправяха тежки обвинения за престъпления срещу народ, семейство, държава, собственост. Затворен в черупката на своето лично аз, нямах никаква идейно-политическа ориентировка. Имах познания по литература, критика, история, естествени науки, но литературата, която третираше въпросите на политическата икономия, обществените противоречия и борби, ми беше останала непозната. А следвоенното време изтласка на житейската арена тъкмо тези въпроси за разрешение. Кипеше борба от световен мащаб за ново, по-справедливо устройство на света и вълните на тази борба плискаха чак в затънтеното и далечно селце Радотина, като предвещаваха скорошен социален ураган. Само аз, който поставих себе си в центъра на всемира, не чувах и не разбирах страданията на другите, които се бореха и творяха тая история, която бях учил и знаех, че се твори от наполеоновци, бисмарковци, дизраеловци.

Секретар на голямото младежко дружество беше Георги Пеев, три години по-възрастен от мен, висок и силен младеж, с корава, черна къдрава коса, мургаво, грапаво лице и заострен нос. В празничен ден той се обличаше като другите младежи в син костюм, но никога не връзваше връзка, а носеше панамена риза с разтворено деколте и вместо мека шапка — обикновен каскет. Беше винаги усмихнат, приветлив. Сега, когато пиша настоящите редове, са минали 19 години от неговата смърт, но още не съм забравил и никога няма да забравя това приветливо лице и усмивка. Обикнах го повече от роден брат и ще запазя образа му до самата си смърт. Любовта към него се пренесе после към един от неговите братовчеди, който притежава черти и образ, напомнящи изчезналия Георги.

На седенките той никога не седеше до момиче, макар че се държеше с всички свободно, почваше остроумни шеги и закачки, които разсмиваха всички, внасяха разнообразие в игрите, правеха ги интересни и забавни. Навсякъде по седенките го очакваха с нетърпение, приемаха го с радост, а когато си излизаше, за да посети друга седянка, ставаше някак си скучно и безинтересно.

През есента и зимата на 1922 година и пролетта на 1923 година на седянката между нас станаха няколко пъти внимателни идейни спорове, чрез които се опознахме един друг. Георги откри в мен, скромния и безличен сакат младеж, на когото никой не обръщаше внимание, енциклопедия от знания и голям запас от неизразходвана енергия. Аз открих у него много правилни специални познания по ред политико-обществени въпроси, които ме накараха да се замисля. По редица разглеждани въпроси Георги излизаше победител и аз бях достатъчно искрен да си призная това. Що за чудо! Георги беше завършил само прогимназия. Това нямаше значение, понеже и аз бях без образование. Но той не беше прочел и част от онова, което бях прочел аз. И ето че не само смело излизаше да спори с мен, а даже си служеше с такива сериозни, убедителни аргументи, че нямаше какво да му се възразява. Ставаше въпрос и за поезията и той ми препоръча Смирненски. „Огнени стихове!“ Иронично се усмихнах. Смирненски! Кога и къде се е проявил този голям поет и аз нищо да не чуя за него. Сигурно Георги не разбира от поезия. Поне тук е бос. Той преувеличава, той е пристрастен в оценката си. Но когато ми даде няколко броя от „Червен смях“, „Младеж“ и литературната притурка на „Работнически вестник“ със стихове на Смирненски, останах изненадан и даже признах пред себе си, че Георги не е намерил достатъчно думи да оцени борческите стихове на големия пролетарски поет.

На тези спорове присъствуваха и много други младежи, които също се намесваха понякога, особено Петко Диков, но главният диспут се водеше между нас с Георги. Те държаха неговата страна, но това не ме ожесточаваше, понеже и аз бях вече за тях „нещо“ и те вече желаеха да ме убедят в своето верую. Момите слушаха, нищо не разбираха, но не смееха да се опитат да ни отклонят от спора, от страх да не се изложат пред нас. Напоследък тези спорове бяха едничките, които ме привличаха на седенките. И когато една вечер не отидох на седянка, на следната вечер момите ми казаха, че Георги ме е търсил. Ние ставахме вече интересни един за друг, търсехме се. А не можехме на едно място да се видим. По домовете си не ходехме, макар че между тях нямаше и сто метра и само реката ги делеше. Аз не излизах из село.

Момите също почнаха да се държат внимателно към мен. Макар че те не разбираха нищо от горещите спорове, които се водеха пред тях, но те чувствуваха, че това са въпроси важни и тези, които ги разглеждат, знаят много повече от тях. Сакатият младеж, който се наложи на вниманието на най-интелигентните младежи в селото, сигурно е много начетен, много нещо знае, макар да е така скромен и свит. В мое присъствие те бяха внимателни в разговорите и държането си. Не се държаха така безцеремонно, както по-рано.

Думите на Георги оставяха дълбоки следи в душата ми. Полека-лека той рушеше много стари представи у мен и ме превземаше и убеждаваше в правотата на своите идейни разбирания. Но аз все още не бях спечелен за идеите на пролетарското движение. Това не става бързо и лесно. Много неща ми бяха още неясни, неразбираеми, още не можех да разчупя тясната черупка на индивидуализма, в която бях се затворил. Мислех, че моето място не е там, не е никъде, излишен съм на тоя свят и се предадох на тежката морална криза.

През пролетта, след като преживях кризата, почнах да пиша литературно произведение. Опити бях правил и по-рано, но несериозни, юношески.

Сега се заех сериозно за работа. Това не беше случайно хрумване, не беше амбиция да стана голям писател, а може би не беше и дарба. Пишех с голяма несигурност в себе си и не знаех дали трудът ми има що-годе литературна стойност. Окуражаваше ме само примерът на много велики хора, от чиито биографии знаех, че те са без системно училищно образование и са се издигнали със самообразование и упорит труд. Пишех, за да изразходвам набраната в мен младежка енергия, за да се избавя от тежките мисли около своето нерадостно битие и да намеря смисъл в своя загубен живот.

Ами ако и тук не сполуча? За литературното творчество е нужно не само знание, прилежание, воля, а и дарба. Ами ако ми липсва дарба? Какво ще се прави по-нататък? Тръпнех пред мисълта, че ще се върна към страшната криза, която току-що бях преодолял.

Сутрин ставах рано. Вземах тетрадката и автоматичната писалка, която беше донесъл баща ми, и отивах в градината под ябълката. Пролетта беше хубава като никога. Падаха умерени дъждове. И трева, и зеленина буйно растяха. Овощните дървета бяха прецъфтели, цъфтяха само ябълките и дюлите, разнасяйки наоколо си силен аромат. От цвят на цвят бръмчаха неуморни пчели. Слънцето блестеше на ясното небе, като заливаше с потоци светлина зеленината в градината. Прелетяха подранили щъркели. Ниско над земята се стрелкаха лястовички и весело чуруликаха. Още неизпарилата се роса блестеше. Селото беше обиколено с венец от планини. Южните им склонове се синееха в далечна омара, а високият Ръжана, само на пет-шест километра от селото, беше до средата зелен, а от средата до билото тъмносин. Всеки ден зеленината напредваше нагоре към билото. Скоро целият връх щеше да се покрие със зелен губер. Над него бавно плаваха малки бели облачета, разпръскваха се и постепенно се губеха в синия лазур. Из пътя дрънкаха звънци на стада, които отиваха на паша. Скърцаха коли. Шумът от селската река долиташе ту по-силен, ту по-слаб според полъхването на утринния вятър. А скрит някъде в зелените овощия, неуморният славей изпращаше последните трели на своята чудна песен, която се лееше през цялата нощ.

С един поглед обгръщах цялата тази разкошна картина, която изпълваше душата с радост и караше човека да се чувствува безкрайно малък с неговите скърби и радости в сравнение с величието на природата. Целият се разтапях, потъвах в околния мир. Гледах Ръжана и се мъчех да си представя как изглежда равнината със селата от неговото било. Имах силно желание да погледна оттам наоколо, но добре знаех, че това желание никога нямаше да се осъществи. Аз продължавах да мечтая за всички неща, до които нямах достъп, да давам простор на фантазията си.

Вземах на колене тетрадката и продължавах своята повест. В нея описвах трагедията на един беден селски момък, влюбен в богата девойка. И двамата са още млади и нямат представа за спънките, които ще им даде различието в тяхното икономическо и социално положение. Избухва войната и момъкът заминава на фронта. Девойката го изпраща с целувки и цветя. Но писмата от неговата любима стават все по-редки и най-после съвсем спират. Той пита родителите си за нея. Отговарят му, че тя се е оженила за офицер от съседното село, който и е прилика, защото е чорбаджийска дъщеря. Героят безумно страда и предлага двата си ордена за храброст за три дни отпуска. Отказват му. Идва разгромът на фронта. Героят пада ранен, бива пленен и откаран някъде през морето. В селото всички го смятат за изчезнал.

Идва си късно, когато се е вече съвсем умирило. Смята, че се е излекувал от злощастната си любов и се сгодява за друга девойка. Но на събора в селото вижда изменницата, страстта избухва със страшна сила, а заедно с нея и желанието за отмъщение. Той отива през нощта и убива доскорошната си любима. Завършва дните си в затвора.

Бях налетял на изключителен сюжет. Случката беше вярна, но не такава, както я описах. Селянинът от съседното село, който беше застрелял своята бивша изгора (след като и той, и тя бяха вече оженени), както си предяла, през прозореца, беше останал неоткрит от властта. Но аз разработвах този сюжет, като виждах в него живота на своето село, с неговите нрави, седенките пред дядови попови под черницата (в повестта орех), войната, бурните страсти на любовта, която познавах само от книгите, защото още не бях я почувствувал и бях уверен, че никога няма да я изживея.

Никому не се доверявах, че пиша, никой не знаеше и не беше чел моя труд. Ако узнаеха, биха ми се смели. А в случай на неуспех щях да се срамувам още повече. Затова се криех от познатите, работех в градината, а когато времето беше лошо — в къщата на дядо Евтим, върху стълбите. И към началото на есента, след няколко преправки, повестта беше вече готова. Ами сега какво да я правя? Кому да я дам, за да я прегледа? Не знаех къде въобще се дават книгите, предназначени за печат. Навярно трябва да я дам за преглед на някой писател. Но не знаех адреса на нито един от тях. Поставих я в куфара и зачаках. Не губех надежда.