Трифон Н. Христовски
Моят живот (13)

12

През същата година написах голямо писмо на Георги Бакалов, в което сбито му описвах нещо от своя живот, сполетялото ме от детство нещастие, осъзнаването ми и желанието ми да изуча теорията на научния социализъм и да посветя силите си на борбата за освобождение на потиснатите, на борбата за по-добър живот. Молех го да ми изпраща списание „Нов път“, като ми го отстъпи по-евтино, защото беше ми невъзможно да платя целия абонамент сто лева. Бакалов ми отговори с късо писмо, че ще получавам списанието срещу четиридесет лева, изпрати ми няколко книжки от библиотека „Нов път“ и ми писа да стана настоятел на библиотеката, срещу което ще имам 20% отстъпка. Опитах се да събера абонати, но това стана само един път — изписаха книги братът на Георги — „Майка“ от Горки и няколко други номера; учителят В. Дилчев — „Химни на труда“ от Гастев; Асен и аз. Когато пристигна колетът и Асен го донесе от пощата, радостта ни с него беше много голяма. Всички книги ни харесаха: „Жертвени клади“ от Разцветников, „Ръж“ от Каралийчев, няколко теоретически книги от Плеханов и други, но особено неотразимо впечатление ми направи „Майка“ от Горки. Асен с възторг ми четеше речта на героя пред съда, а мене ме беше яд, защото аз исках да прочета книгата, без да зная предварително нищо от нея. След това Бакалов ми изпращаше вече всички свои издания безплатно, а своите книги — с автограф. Често пращах братовчеда Марин при него и когато той си дойде за Коледа, донесе ми „Химни на труда“ и много други книги подарък. Чрез Бакалов изписах и много социалистически брошури, издания на чужди книгоиздателства. Снабдих се и с „История на литературата“ в три тома от Кохан. Усилено четях, за да наваксам изгубеното време.

Съобщих за случая с Бунарджиев на Бакалов, като му изпратих ръкописа, който ми беше върнат от Бунарджиев, и неговия плагиат. В една от книжките на списание „Нов път“ Бакалов остро разобличи последния за неговото мошеничество, като го обвиняваше, че в своя плагиат той е окарикатурил простотата и естествеността на разказа. А на мене писа, че Бунарджиев е един долен мошеник.

Освен чрез Бакалов социалистическа литература си набавях и по други начини. Сестрата на Асен получаваше списание „Пламък“. Когато в него се появи поемата на Гео Милев „Септември“, тя ни направи грамадно впечатление. Четяхме я, препрочитахме, даже преписвахме. Когато след атентата в софийската катедрала „Свети Крал“ на другата година близките на Асен и Коце унищожиха всичката левичарска литература, някои техни книги така си и останаха у мен.

До тази година въпреки парализата и слабия организъм нямах сериозни болести. Имах от време на време силни болки в дясната част на корема, придружени понякога с повръщане, които траеха по няколко часа и минаваха. Отначало те се явяваха при препиване на вода — аз много пиех вода. Мама смяташе, че ми се развива пъпът и викаше баба Вуна, майката на бай Петко, която ми разтриваше корема с масло и ми поставяше гърне. Но болките не минаваха. При разтриването се надигаше отдясно нещо твърдо и къркаше. Тези болки ме съпровождаха до 1933 година, когато се появи апандиситът. Но след като минаваха, не оставаше никаква следа от тях.

През 1924 година се появи стомашно разстройство, което по никакъв начин не можеше да мине. Напразно д-р Янакиев от Ботевград ми предписваше различни лекарства, нищо не помагаше. Впрочем той не ме прегледа, защото не можех да отида в града, а сам не идваше в село. Така разстройството продължи цяла година, мина за около месец, пак продължи цели месеци и стана хроническо. Продължава до днешни дни и лекарите го нарекоха токсично.

През същата година усетих отначало слаби, после по-силни болки в гърба. Лявата част на гърба изтръпна и като ощипех кожата, усещах ощипването тъпо и не веднага. Появи се явна деформация, а през зимата на 1925 година — твърда буца под лявата плешка. Аз се уплаших и си разпродадох старите книги от библиотеката за хиляда лева, за да отида да се лекувам. Мислех, че подутината е кост, но скоро тя направи гноен връх, който пробихме, и изтече малко гной. Но подутината остана. Една сутрин, като се събудих, усетих целия си гръб мокър. Хвърлих бърже дрехите. Мама погледна гърба ми и уплашено извика. Цялата подутина се бе издънила и беше се образувала дупка чак до костта, в която едно малко дете свободно можеше да си пъхне юмрука. Ризата цялата беше изцапана с гной. Мама ме преоблече с чиста риза, поставихме хартия на страшната рана, а баща ми отиде за фелдшера. Но той не пожела да дойде, само беше дал някакъв прах за промивка. Никой от нашите не смееше да ме промие. С тази работа се зае вуйчо Герго, бащата на Тодор, който беше уволнен от работа и семейството му се беше прибрало на село. Напълниха едно барде с вода, разбиха праха в него, вуйчо Герго се приближаваше до гърба ми, надуваше голямата дупка на бардето с уста, а от малката, от която се пиеше ракията, изскачаше студена водна струя и шибаше в раната. Стенех от болки, които се получаваха от студената вода. През деня мама ме изкъпа. През време на къпането влезе Тодор, изплаши се от раната и извика: „Какво е това, Трифоне!“ Мама почна да плаче, поставиха ме на кревата зад печката само по риза и панталони. Но стомашното разстройство не ми даваше мира. Можех да се движа, само че ми беше много студено. Имах ненаситна жажда, но не можех да пия вода. Настоях и ми купиха вино. Изпих цял килограм в разстояние на час и после го повърнах всичкото. От раната течеше само жълта вода. Слагахме хартии, съвсем първобитно. Полека-лека, ден след ден, раната се изпълняше, затваряше. Накрай остана само едно малко каналче, от което постоянно изтичаше по малко гной и повечето жълта вода. Жени казаха на майка ми, че това е сараджа и й дадоха билки, които тя ми вареше, но нищо не помогна. Така премина цялата 1925 година. През великденските празници на 1926 година имах силни болки в гърба, които ме поставиха за няколко дни на легло, каналчето се разшири и от него пак почна да изтича много гной и вода. През празниците получих писмо от Бакалов, тогава емигрант в Париж, и в своя отговор му се оплаках от новото си нещастие. Той веднага писа на д-р Александър Богданов за мен, а на мен — да се явя на преглед при него. Ние влязохме в преписка с д-р Богданов, той ме викаше при себе си, но аз не можех да отида, защото нямах средства. С парите от продадените книги от библиотеката ми си купих нови дрехи, защото раната по това време беше се почти затворила и помислих, че болестта не е сериозна. И едва ли бих се явил при д-р Богданов, ако един случай не ми помогна.

По това време се откри „чудодейното“ изворче в село Дългошевци, Ломско. Разнасяха се от уста на уста невероятни разкази за изцерени хроми, глухи, слепи. Един младеж от селото на два пъти ми донесе вестник „Ангелска тръба“, в който се описваха случаи на изцерявания, заедно с портретите на изцерените, пред които медицината била безпомощна. Към Дългошевци се помъкнаха цели влакове с болни. Пресата пишеше, че идвали хора чак от Виена.

Всичко това не ми правеше впечатление, защото аз имах вече строг естественонаучен мироглед и знаех, че чудеса не могат да стават. Но другояче погледнаха на тази работа моите родители. Невероятните разкази, чудесните изцеления разбудиха техните заспали надежди за моето излекуване. Отначало отблъсвах съветите им да отида на дългошевската чудодейна вода. Но един ден дойде вуйчо Драган възбуден у дома и почна да разказва за прогледнал сляп старец от село Краево, който в момента се намирал в градината им. Той предаде разказа на слепия на домашните и страшно ги разтревожи, а мен, който не вярвах, взе на ръце и ме отнесе да чуя лично оздравелия слепец дядо Мишо. Последният повтори пред мен разказаното:

Отидох на изворчето, взех си с труд вода, защото наоколо се натиска хиляден свят. Отидох у дома на откривателя на изворчето. Той ме прекръсти и ми поля лицето. Оттам отидох в една кръчма и преспах. Когато се събудих на сутринта, аз видях тавана на кръчмата, хората, различих лицата им. По-рано пред очите ми беше като мъгла, нищо не виждах. Дойдох си оттам прогледнал. Сега виждам теб, виждам вуйчо ти, виждам Цеко и всички около мен.

Разказът наистина беше невероятен. Вуйчо Драган каза строго: „Видиш ли, видиш ли, ето на, човекът оздравял“. И двамата с дядо Цеко почнаха да ме убеждават да отида. Дядо Цеко беше интересен разказвач и започна да разказва една приказка за подобни чудеса. След нея оздравелият слепец разказа и за други чудеса в Дългошевци, на които бил очевидец, и други, които бил само слушал. Бях неверник до мозъка на костите си. Слепецът ми направи впечатление на маниак. Предполагах, че слепотата му е на нервна почва и че само внушението му е помогнало нещо. Но се съгласих на настояванията на домашните да отида с условие: след Дългошевци да замина за София. Те се съгласиха. Продадоха две тенекии свинска мас за хиляда и петстотин лева и ми дадоха парите. Тази година бяхме заклали голяма свиня, от която стопихме четири тенекии мас. Събрахме се пет-шест хроми и болни от селото и ни откараха с кабриолет до гара Мездра. Между болните имаше един с костна туберкулоза в китката на ръката, който ми помагаше, а аз му платих билета.

Още на тръгване почувствувах слаби болки в гърба, които из пътя се усилваха. В трена болките станаха непоносими. Много народ слезе на близката до Дългошевци гара и всички кабриолети бяха ангажирани. Качихме се на една товарна кола, която ме разби целия и аз се свих одве от болки в кръста. Срещу тлъсто заплащаме преспахме на чардака на нашия колар. Всички квартири в селото, даже у нашия хазаин, бяха заети. Хората спяха просто на полето.

На сутринта коларят ни откара до изворчето, към което се бяха устремили няколко хиляди души. По-нататък не можеше да се отиде и колата спря. Самото изворче беше оградено със здрава дървена ограда. Около градината се движеха няколко стражари с камшици в ръце. Те викаха на тълпата, която се притискаше. Всеки искаше да получи от целебната вода, но тя се събираше бавно и не можеше да задоволи всички наведнъж. Идваха на коне ординарци на полковници и разни други военни, врязваха се в тълпата и отнасяха цели дамаджани. Масата се вълнуваше, протестираше. Видяхме, че ако чакаме ред, няма да дочакаме и до вечерта. Тогава решихме да използуваме номера с румънците — моят помощник ме нарами на гръб и се вряза в тълпата, а другите — след нас. Аз бях добре облечен и сигурно ме помислиха за някой богат, съвършено парализиран младеж. Тълпата се разстъпи и ни даде път. В тълпата видях различни уроди, хроми, които ми направиха страшно впечатление, като знаех, че и аз съм от тях. Но на болшинството болестите бяха незабележими. Стигнахме до оградата и спряхме. Стражарите размахваха камшиците, но нас оставиха до оградата, един взе стъклата ни и ги напълни. Те бяха по сто-двеста грама. Върнахме се обратно до колата, която ни закара до „светеца“ откривател, ако помня добре, дядо Ангел, който ни прекръсти, поръси и даде от водата да пием. Тръгнахме за Лом. Навсякъде из улиците на селото гъмжило от народ, който бърза към изворчето. По пътя се мъкнеха и просяци, продавачи на лимонада, сладкиши, плодове.

В Лом моите спътници извадиха билети за Мездра, аз — за София. Беше септември. В града току-що беше завършил конгресът на запасните подофицери. Изпращаха конгресистите с музика на гарата. Влакът беше увеселителен с евтини билети и препълнен. Едва успяхме да се качим. Пожелах да остана вън, до вратата, за да разглеждам свободно местностите, през които минавахме, защото по-рано от вагона не можах нищо да видя. Всичко вървеше добре отначало, с наслада наблюдавах обширната Дунавска равнина, царевични и слънчогледови ниви, израсли буйно, каквито нямаше по нашия край. Но на всяка нова гара, вместо да слизат, качваха се нови пътници. Вагоните бяха препълнени и те се настаняваха, където им попадне, притиснаха се и около мен и заплашваха да ме смачкат. Замолих кондуктора да ми намери място, но той вдигна безпомощно ръце и забърза из вагоните. Към Мездра слънцето залезе и тръпки ме побиха по гърба. Кака Вуна, жена на чичо Марин, която беше с нас, ми доведе един железничар, познат на бащата на братовчеда Марин, който щеше да ми помогне на Софийската гара. Благодарих му и го помолих да ми намери място във вагоните. Той ме видя, че треперя, взе ме на ръце и едва се провря в едно купе. Хората се бяха разположили удобно вътре на топло и никой не искаше да направи място. Един сух господин, които говореше нещо за своя статия в „Слово“, почна да се кара с железничаря. Последният се ядоса, остави ме на пода и излезе. Не можех да мръдна от мястото си, изглеждах пътниците като човек, изпаднал на див остров между човекоядци. Най-после някой се засрами и стана от мястото си. Когато железничарят отново влезе след няколко минути и видя празното място, постави ме на него. Продължавах да треперя и разбрах, че имам температура. Болките в гърба се засилваха. Но продължавах да гледам през прозореца Искърския пролом.

Към десет часа в равнината светна море от светлина. Разбрах, че пристигаме в столичния град. Препълненият влак отчаяно пищеше. Харизанов, железничарят, се появи при мен с думите: „Драги, пристигаме.“ и отново се изгуби. Влакът пристигна и спря. Пътниците смъкнаха багажите си, товареха ги вън на автомобили и файтони и се изгубваха из софийските улици.

Харизанов дойде. Пратих го да търси файтон за квартал „Надежда“. Имаше много пътници и нито един файтонджия не искаше да отиде през нощта в „Надежда“. Човекът се върна отчаян.

— Какво да правим, момче? Няма файтон за „Надежда“. Да ти намеря файтон за хотел?

Човек в моето положение за хотел! Разтревожих се.

— Дай, каквото поискат. На всяка цена намери файтон за „Надежда“.

Харизанов излезе да търси и се забави доста. Останах сам във вагона.

По едно време той отново се върна и каза:

— Намерих файтонджия, иска сто лева. Ако си съгласен, да те занеса и кача във файтона.

Сто лева, сто. През друго време до „Надежда“ вземали тридесет-четиридесет лева. Какво ще правя нощно време сам в столицата? Съгласих се. Харизанов ме отнесе и качи във файтона. Пристигнахме през нощта в „Надежда“. Файтонджията ми поиска и бакшиш. Дадох му сто и пет лева, а той се намуси, искаше повече. Чичо Стамен тъкмо отиваше на работа и се зачуди, като ме видя сам пред къщата му по това време. Свали ме от файтона и ме отнесе в къщата. В нея нямаше никой, защото семейството му беше по това време още в Банкя, където имаше вила. Потруди се да ме нагости. Аз се опитах да се нахраня, но ядох без апетит. Стана ми лошо. Остави ме сам в стаята и отиде на работа. Сутринта се събудих и нито можех да стана от леглото, нито да се обърна. Болките в целия гръб бяха непоносими при мърдане и отляво имаше страшна подутина. Горчиво се усмихнах. Приличах на камила, която отишла за рогове и се върнала без уши. Отидох в Дългошевци да лекувам парализата, но не само не проходих, а не можех да стана от кревата. По едно време в стаята влезе една от квартирантките, на която чичо беше поръчал да ме види. Тя ми помогна и с голяма мъка се изправих. Помогна ми и да се измия. Към обед се прибра чичо и отидохме при доктор Богданов. Чакалнята беше пълна и ние дълго чакахме ред. Накрай съобщих на доктора с бележка по един болен, че съм в чакалнята. Той изскочи от кабинета, укори ме, че не съм се обадил веднага, показа заинтересованост и хуманност, които откриха у него високоблагороден човек. В това нещо се убедих и отпосле, защото връзките си с д-р Богданов запазих и до ден-днешен. Никога той не само че не ми взе пари за прегледа и съветите, но много пъти ми пращаше безплатно лекарства в село.

Влязохме в кабинета. Той ме взе на ръце и ме постави на рентгена. Дробовете бяха добре. От лявата страна личеше тъмната сянка на голямата подутина. Д-р Богданов ми каза, че имам костна туберкулоза в гръбначния стълб и че трябва да ми се направи операция. Той взе телефона, извика Александровска болница и попита за място в хирургията. Отговориха му, че няма свободно. Попита в Първостепенната болница. Отговориха му, че място има. Тогава повика чичо, даде му наставления — на другия ден точно в 8 часа да бъдем в болницата, той сам щял да дойде и уреди приемането ми.

През нощта абсцесът на гърба пробил и изтекъл през стария канал. Като се събудих на сутринта, не само дрехите ми, но и постилките и дъските под мен бяха мокри. Но аз не се досетих, че при това положение нямам нужда от никаква операция, не се досетих да го кажа и на доктора, когато той точно в осем часа пристигна в болницата. Приеха ме в хирургията, където скучах четири дни. На четвъртия ден ме отнесоха в операционната. Но като видяха, че абсцесът е изтекъл, изписаха ме и още същия ден се върнах отново в „Надежда“.

Съобщих на д-р Богданов за станалото. Той дойде при мен в „Надежда“. Даде ми обширни наставления за хигиена, храна, церене и рецепта за лекарства. Каза ми да използувам, доколкото може, слънчевите лъчи, дори и през зимата през прозореца, а за лятото следната година да се готвя за море. Върнах се в село и почнах да изпълнявам съветите му. Безсолната храна беше безвкусна. Оставиха ми и от свинското месо не добре посолено. Лекарствата взех два-три пъти и се отказах — свършиха ми се парите. Поддържах се повечето с рибената мас.

На другата пролет през май получих съобщение от д-р Богданов да заминавам веднага за бургаската болница, където той беше уредил приемането ми и мястото беше сигурно. Но домашните ми не дадоха пари и аз не можах да отида. Гледаха ме, че се движа, не се оплаквах от никакви болки и те подцениха болестта ми.

Оттогава почти двадесет години аз се пека всяко лято на слънце в градината, но болестта не можа да мине. И до днес, когато пиша тези редове, тя руши отслабналия ми организъм и приближава смъртта ми.