Трифон Н. Христовски
Моят живот (2)

1

Бях вече на пет години, а домашните ми още не бяха изгубили надежда, че ще стане някакво чудо — ще ме излекуват. Чуеше ли се за някой народен лекар, та бил той и в друга околия, чуеше ли се за лековита вода — вкъщи наставаше тревога и брожение. Веднага се вземаше решение и някой от домашните отиваше — да се опита и новото средство, може да помогне! Особено ревностна в това отношение беше баба, която полагаше най-големи грижи за мен.

Спомням си я, сякаш сега я виждам: дребна, с изпъкнало чело и вече побелели коси, но запазила младежка пъргавост. Поради нещастието ми не ме биеха и не ми се караха като на другите селски деца. Бях се разглезил и понякога лудориите ми преминаваха всяка граница, изкарваха родителите ми и дядо от търпение. Почваха да ми се карат. А баба веднага вземаше моята страна, почваше да плаче и да се нахвърля върху другите:

— Малко ли му е наказанието от господ, та и вие…

И тя винаги успяваше да ме отърве и от най-малките укори; в нейно лице имах най-сигурния си защитник.

Изключителното ми положение не ми тежеше почти никак. Понеже бях осакатен още от малък (роден съм на 24.I.1905 г., а нещастието е станало на 28.VII.с.г.), аз нямах представа какво значи да ходиш със собствени крака. Движех се така, както можех и както се движа и сега: кръстосвам левия крак върху десния, хващам с дясната ръка стъпалото на десния крак, а с лявата ръка се подпирам на земята, и така придвижвам тялото си седешком. По този начин можех да извървя доста дълги разстояния.

Спомням си такъв случай.

Веднъж се окуражих да си дойда в село от една близка нива в местността „Лъга“. Бях отишъл там с колата, но разглезеността ми ме накара да се върна „пеш“. Придружаваше ме баба. Тръгнахме през местността „Ройно“. Вървях доста, но ето че ръката ми се пресили, заболя ме непоносимо; спрях се и заплаках. Баба също почна да плаче. Тя не можеше да ме вземе и ме носи, защото по това време боледуваше от някаква сърдечна или бъбречна болест, краката й бяха отекли, подпираше се с тояжка и едва вървеше. Наоколо нямаше жив човек, който да помогне. Плачехме и двамата, защото не можехме да направим нищо. Бяхме насред път за селото: нито можех да се върна, нито да продължа напред. С големи мъки, малко по малко, като си почивах често, аз можах да се домъкна до първите къщи на селото. Тук останах да играя с връстници, докато привечер мина една кола и ме прибра и закара у дома.

Всички селски момчета на моята възраст по това време ходеха лете само по ризи, повечето кълчищни. Така ходех и аз. Но скъсвах ризата само за четири дни. Затова майка ми зашиваше на ризата вълнени парчета от дебело домашно бало. И това не помагаше. Късах и балените кръпки, защото много се движех. Къщата ни се намираше до селската река Рударка и тук в каменистото корито на реката, ставаха най-големите игри. Правехме пирамиди от пясък и камъни, по пясъка посаждахме разни бурени, прѝщехме вирове в реката и се къпехме, по цяло лято се печахме като гущери по камъните. Прибирахме се вкъщи само за ядене.

Но лошото настъпваше за мен с идването на зимата. Когато земята се разкаляше от дъждовете и после покриваше със сняг, аз не можех да излизам навън и прекарвах цялата зима в собата, като достигах най-далеко до къщния праг. Оттук, докато се смръзнеха парализираните ми немощни крака, наблюдавах връстниците си, които се пързаляха край нашата дворни врата, радвах им се, но не можех да взема участие в игрите им. Когато ми ушиха панталони, съседските деца почнаха да ме изкарват на пързалката с шейна. Но краката ми много бързо изстиваха и трябваше да ме връщат вкъщи. Когато нямаше пързалка, децата се събираха за игра у дома, защото аз не можех да отида при тях. Вкъщи постоянно беше пълно с деца, които се въртяха около мен като около стожер. В игрите често правехме пакости — счупим неволно някое гърне, разсипем водата от стомната, или друга някоя лудория, но домашните търпяха всичко заради мене. Дядо ми направи кола, с която се возехме през пролетта и лятото.

Заедно с тези игри и лудории вървеше и моето лекуване. В паметта ми се е запазила следната сцена.

В едно ранно пролетно утро баба свари в котле някакви билки и ме отнесе на една поляна, заобиколена от гъста гора, в местността „Лъга“, дето ме къпа. Лекуването и изкъпването не ми направиха впечатление и навярно бих забравил тази сцена, но имаше нещо друго, което я запечати в паметта ми. Времето беше хубаво, слънчево. Наоколо благоухаеше на зеленина и затоплена земя. По зелената земя бяха цъфнали детелина и смукалец, бръмчаха рой пчели. В гората пееха птици и се обаждаше кукувица. Това беше картина, която нямах възможността често да виждам и тя порази детското ми въображение. Помъкнах по зелената поляна немощното си хилаво телце, изскубах билка, прилична на лук, и запитах баба:

— Бабо, каква е тази трева.

— Това е врани лук.

— Лук на враните? Ядат ли го.

— Не, но така му е името.

— Ами тази трева?

— Това е кукувичина трева.

— На кукувицата, дето сега кука.

Баба изплака.

— Кукувицата кука, пилетата пеят, всичко е раззеленяло и цъфнало, а ти, малки страдалецо, ти нищо не можеш да видиш, защото нямаш крака като другите да излезеш на полето.

Плачът на баба ми отне светлото настроение. Аз се натъжих и бях готов също да се разплача. Баба ме облече и аз почнах да я разпитвам:

— Бабо, защо и аз не мога да ходя като другите деца?

Баба продължаваше да хлипа и почна да разказва:

— И ти беше здрав като другите до седем месеца. Почнал беше да се изправяш на краката си и като те хванех под мишниците, тичаше от единия край на стаята до другия. Комшиите не можеха да се начудят, че така бърже растеш и така бърже ще проходиш. Щяха да те урочасат. Приличаше на дядо си и щеше да бъдеш як и здрав като него. Но сгрешихме ние пред бога. Работихме в празник, на свети Елисей, и бог ни наказа. Бяхме отишли да заравяме царевица на „Бабина“. Беше хубаво, както сега, и на обед аз те изкъпах в реката. Но следобед се заоблачи, загърмя, затрещя. Тресна наблизо и както те държеше майка ти, щеше да скокнеш из ръцете й — толкова се изплаши. Цяла нощ пищя в люлката и никакъв не можехме да те умирим. Така пищя няколко дни и не помогна нито отвръщана вода, нито билки. След това утихна, но не беше вече първото дете. Някак омекна и не можеше да седиш. Чак на третата година проседя, но така слабо се държеше, че като минехме край тебе аз или майка ти, като те допрехме със сукмана, веднага се прекатурваше. Много те лекувахме. Майка ти и ризата от гърба си даде, но нищо не помогна. Ти беше халосан. Много хора работиха на този празник, работихме и ние, но на теб се струпа. Наказа ни свети Елисей.

Пред изплашеното ми детско въображение изпъкна строгата и разгневена фигура на божия светия. Озърнах се наоколо. От гората идваше тишина и тайнственост. Бяхме само ние с баба. Достраша ме.

— Бабо, ами защо свети Елисей е наказал мене? Нали аз не съм виновен?

— И ние страдаме заедно с тебе.

Баба ме взе на ръце, прибра котлето и потегли обратно за село. „Ройно“ беше осеяно с цъфнала жълта и бяла лайка. Слънцето приличаше на запад се издигаше величественият за мен връх „Ръждана“, а над нас се виеха щъркели. Аз скоро се разсеях, но баба продължаваше да хлипа и ме носеше към село.

Друга сцена. Отидохме с мама в София. Всяка сутрин тя ме носеше да ми чете някакъв турски ходжа. От четенето трябваше да стане чудото — да оздравеят парализираните ми крака и ръка. Една сутрин ни повикаха в една къща. Пред нас застана добре облечен с красива външност господин.

— Госпожа, къде ходите всяка сутрин с това дете? — любезно запита той.

Майка ми му разправи. Тогава той ни покани да влезем вкъщи. Направи ми впечатление добре уредената и чиста стая със застлани със скъпи чаршафи кревати. У ходжата не беше така чисто и уредено. В стаята ни посрещна млада с подрязани коси жена. До кревата на стаята си играеше малко момченце на моите години. Веднага завидях на играчките му. То имаше бяло конче, разни животни, хармоника. Майка ми стоеше смутена до вратата и не смееше да пристъпи с обутите си в селски цървули крака по постлания под. Жената й предложи стол и каза да ме раздене. Бях задянат с цедило на гърба й.

Мъжът почна да говори:

— Не се стеснявайте, госпожа! Седнете и разкажете скръбта си. И ние сме нещастни като вас. Имаме само едно момченце и то е осакатено от същата болест като вашето.

И като се обърна към момченцето, което си играеше до кревата, каза му:

— Владко, ела насам да те види стринка как ходиш.

Момченцето стана и тръгна, като си помъкна единия крак като пребито кученце. Заплакаха и майката, и бащата. Заплака и майка ми. Само ние с малкия не плачехме и се гледахме като непознати, без да разбираме какво ни очаква занапред.

— Госпожа, за тази болест лек няма. Аз водих моето дете чак в чужбина, похарчих много пари и нищо не можах да му помогна. Затова недейте ходи никъде да му търсите лек, не харчете на вятъра пари, а ги събирайте и пестете, за да има с какво това дете, когато порасне, да преживее.

След това те ми дадоха дребни нари, една хубава музичка и изпратиха майка ми чак до пътните врати.

Но техният съвет не повлия. Лекуването продължаваше.

В ума ми се е запечатала и следната сцена.

Дядо ме заведе на баня в покрайнините на София. Банята беше първобитна, оградена с дъски. В едното отделение бяха жените, в другото мъжете. Всеки ден пускаха замърсената вода да се оттече. Един път жените боднаха с игла през преградата от тараби един мъж. Стана шум, смях. Мъжете прехвърлиха камъни през тарабите… Внасяха един мъж като труп в банята. По съветите на други беше се намазал целият с лютиви пиперки да лекува ревматизъм. Вдървен, така и останал. Дядо кисна заедно с мене няколко дни в този гьол. Никаква помощ. Тук го посъветва някои да ме занесе при доктор. Дотогава моите домашни не бяха търсили помощта на научната медицина. Дядо ме занесе в една болница. Въведоха ни в широка, миришеща на лекарства стая. До една маса стояха трима лекари в бели дрехи. Единият беше стар, с подстригана брада и очила, а другите — по-млади. Дядо ми смъкна гащичките, вдигна ми ризата, хвана ме под мишниците, вдигна ме във въздуха и ме разлюля. Краката ми почнаха да се люлеят като откъснати от тялото и не можеха да се спрат. Старият лекар поклати безнадеждно глава, обърна се към по-младите и каза:

— Детска парализа!

— Дядо, за тази болест няма лек — каза един от младите, като се обърна към дядо, който слушаше с наведена глава, — нищо не можем да помогнем. Занесете си момченцето обратно в село.

Дядо въздъхна, обу ми гащичките и ме изнесе от болницата.

Чудо не може да стане. Аз не можах да оздравея, но моето лекуване продължи и по-нататък.