Трифон Н. Христовски
Моят живот (21)

20

През това време семейството ни постоянно западаше икономически. Баща ми не можеше вече да плаща данъка и го заплашваха със съдия-изпълнител. Общинският бирник Кръстьо Цеков, фашист, смяташе, че аз влияя на баща си и го съветваше да не ме слуша. В кооперацията не можехме да плащаме поне лихвите и всяка година при преправяне на записа се нанасяха в него и лихвите, и някои вересии. Сумата растеше като снежна топка. Имахме и частни задължения. Останахме с една биволица. Болестта на брат ми, която продължи доста дълго време, и моята болест допринесоха за по-бързото ни разоряване. Наистина аз получих от холандския си кореспондент за лекуване осемстотин лева, но тази сума се стопи много бързо — с нея дългове не съм плащал. Постоянно бях в нужда, постоянно трябваха пари за лекарства, превързочни материали и други нужди на болник. Няколко пъти си разпродавах библиотеката. Другарят Бакалов ми даде стари издания, които разпродадох за своя сметка. Но всичко това беше капка в морето пред големите нужди, които ме потискаха.

Не само нашето, но и на болшинството селяни икономическото положение се влоши. Кризата се засилваше от година на година. Селото ни беше с недостатъчно земя и гори, затова не беше нито земеделско, нито скотовъдно, нито горско, нито имаше каквито и да е стопански източници за препитание. Поради това излишъкът от населението, което не можеше да се прехрани в селото, се стремеше към града, към държавни и общински служби. С тях ръководствата на буржоазните партии в селото вършеха голяма спекула. Вземаха се големи рушвети, които бяха в състояние да платят само синовете на по-състоятелните селяни. В партийните борби между буржоазните групировки в селото нямаше нито капка идеализъм. Затъпени, заслепени бедняци, кандидати за служби, се записваха в буржоазните организации и станаха наши най-озлобени врагове. Ренегираха някои от неосъзналите се добри младежи и отидоха при управляващите за служби.

След 19 май 1934 година същото положение продължи под друга форма. Натискът за служби беше все така голям и рушветите бяха в реда на нещата. След преврата поради новосъздаденото положение и поради болестта ми легалната ни работа напълно спря. Много от младежите се ожениха и отидоха в София и в други градове на работа, но си останаха добри, сигурни другари. Моята дейност в това време се ограничи само в кореспондиране с другите страни, в сътрудничество на новата легална преса и теоретическо задълбочаване. Получавах есперантска преса от Китай и с преводи в българската прогресивна преса („Ведрина“) запознавах българските читатели със състоянието на националноосвободителното движение в тази страна. Кореспондирах усилено с един холандец, който ми препращаше писма от съветски колхозници.

При разпродаване на библиотеката си се запознах с няколко много добри другари от различни села и градове, които после ми помогнаха доста като настоятели. Поради болестта и липсата на легална политическа дейност бях забравен за известно време от полицията и обиските у дома престанаха. Но и през този период продължаваше подривната работа, за която не може свободно да се говори.

С др. Бакалов се виждах много пъти, докато лежах в болницата. В 1934, 1935 и 1936 година той винаги ме посещаваше, когато можеше да откъсне няколко свободни минути, и ми донасяше пресата и книги.

Така без особени събития, сред болести, мизерия и духовен растеж мина животът ми до 1938 година, когато издадох първата си самостоятелна брошура „Смъртта на Христо Ботев“. Понеже по този въпрос цензурата впоследствие забрани всякакви дебати и разисквания, трябва да обясня как тя излезе на бял свят.

От дълго време учителят пенсионер Богданин ми говореше за мистерии около смъртта на Ботев. Понеже бях слушал за това много легенди, не му обръщах внимание. Но когато той ми донесе и прочете протокола от 1927 година, преписан от член на комисията, бях изненадан. Реших да заинтересувам с този въпрос, по който нищо не беше писано, др. Бакалов, най-добрия ботевовед, когото познавах. Написах статия с цитати от протокола и му я изпратих в 1937 година. Първата редакция пропадна, затова я написах отново и му я пратих втори път, придружена с писмо, в което му препоръчах да отиде в Академията на науките и прегледа протокола, от който имаше оставен там един екземпляр. Бакалов отначало наистина се заинтересува, но по липса на свободно време беше изпратил Михаил Димитров да прегледа протокола. След това ми съобщи, че незаписаното в протокола, за което става дума, е от физиологическо естество и престана да се интересува от въпроса. Изоставих го и аз. Но останах с убеждение, че „тук има нещо“. Все пак Бакалов предаде статията на П. К. Чинков, който я запазил, и през 1938 година по случай 2 юни я помести във вестник „Час“.

Статията произведе истинска сензация. След няколко броя г-н Обретенов даде съвсем несъстоятелен отговор на същия вестник. Отговорът засили у мен убеждението, че той не казва цялата истина. През това време Богданин ми донесе стенограмите на члена от комисията, преписани от вестник „Пладне“. В тях г-н Обретенов ясно говореше за някаква тайна, която е искал да довери на комисията под клетва, но понеже не му била дадена такава, замълчал. Смешно ми се виждаше сериозен човек като г-н Обретенов да иска клетва за физиологически акт. Дадох нова статия в „Час“, която направи още по-голямо впечатление. Г-н Обретенов ми отговори с изявления в „Дъга“, в които пак се скри зад физиологическия акт. Тогава написах трета статия, доста обемиста, която не можеше да се помести нито в „Час“, нито в който и да е вестник, а исторически списания нямахме. Реших да издам и трите статии в отделна брошура и помолих в книжарница „Нов свят“ да се заемат с изданието, но ми отговориха отрицателно.

В подкрепа на моята теза излезе г-н Андрейчин, който в „Заря“ отправи публично десет въпроса към г-н Обретенов. Последният много скоро се беше научил, че първата статия в „Час“ била дадена в редакцията от Бакалов и му се беше разсърдил, като смяташе, че аз съм фиктивно лице.

Реших да издам брошурата самостоятелно, но ми трябваха пари. Помъчих се със заем от учителите в село по двеста лева от човек, а също и от други някои услужливи хора да събера необходимата сума. Двама от учителите обещаха, но не дадоха. Други дадоха и в края на краищата с голям труд успях да събера необходимата сума от две хиляди и петстотин лева за три хиляди екземпляра. От една гимназия получих петстотин лева абонамент за сто книжки.

Брошурата беше отпечатана през зимата на 1938 година и най-после получих грамадния колет. Погледнах я със същата радост, с която преди години четох първата си дописка. Гъмжеше от печатни грешки, но това нямаше значение. Успях да издам книгата.

Почна пласирането. Отначало вървеше бавно, но после се засили. Пращах книгите на познати, а по тяхна препоръка на непознати с предплата и на доверие. Някои злоупотребиха с доверието, но болшинството се отчиташе. Успях да изплатя дълговете си и да събера сума, необходима за новата книга, която готвех. Спечелих много нови познайници, другари, настоятели. Постоянно получавах писма от многобройни читатели, разпращах колети. Кореспонденцията ми, и без това голяма, стана огромна.

Но тук стана нещо неочаквано. Учителят Богданин, човек на почтена възраст, побелял, сериозен, който доброволно ми услужи с историческите документи и в които нямаше нищо негово, внезапно престана да идва у дома и започна да разправя на где що види човек, че съм го ограбил! Разбрах, че причината за това му поведение беше користна. Цяла година той клюкарствува зад гърба ми, причини ми много главоболие, след това омекна. Започна да ме закача на разговори, започна да идва у дома, като че нищо не е било. Бях му необходим като търпелив събеседник. От години той пишеше роман и много обичаше, да говори върху написаното. Понякога развиваше своеобразни теории и не обичаше да му противоречиш, лютеше се, кряскаше. Винаги, когато поискаше да побъбри, можеше да ме намери у дома. Много пъти съм оставял перото или книгата, за да слушам цели часове неговите теории за целта на човека в живота, за неговите нужди, по-нужди и нуждета, които той беше изчислил точно колко са. За глухото провинциално село, в което живеехме и двамата, всичко това не беше чудно.

Още преди да издам брошурата, влязох в преписка с Михаил Димитров. Той ми писа, че е бил на война и че когато куршумът идва отсреща, не се знае откъде идва и кой го пуща. Възможно е Ботев да е бил убит от заблуден куршум или от черкезин, това не може със сигурност да се каже.

Цензурата внезапно почна да спира всичко написано по този въпрос. Една моя статия не беше поместена. Обадиха ми се и други. А един мой познат, който носи втората ми брошура на преглед в контролата по печата, ми съобщи, че директорът на контролата бил мъмрен, задето пуснал първата ми брошура, която била с пораженски дух.

Останах сам защитник на своята теза. Официалното обществено мнение подкрепи не мен, а Обретенов. Окуражен от това, той не пожела да заговори. И със смъртта си отнесе може би и тайната, истинския факт около убийството на Ботев, на което той беше досега единственият свидетел, и който ще потъне изглежда в тъмния мрак на историята.

Трябва да спомена и за друга своя дейност през годините 1935–39. В 1935 година се запознах с един българин, емигрант в Канада. Асен Александров беше филателист. Отначало разменяхме само марки, след известно време ние станахме добри приятели, постоянни кореспонденти. Той ми съобщи, че е класово съзнателен, организиран работник, следвал в английска гимназия, но нямал средства да продължи по-нагоре. Владееше отлично английски език.

Той публикува извадки от едно мое писмо в емигрантския прогресивен вестник „Единство“, като редовно ми го пращаше. Това ми даде идея да пратя статия във вестника върху положението в България. Александров я препрати в редакцията и тя беше поместена в следващия брой под псевдоним Народофронтовец и със заглавие „Управление без участието на народа в него не е управление“. По такъв начин се запознах с редактора на вестника Андро Христов и станах негов редовен сътрудник. За всеки брой пращах статии върху общото политическо положение на страната или върху по-важните, или по-интересни събития в България. Посочих и адресите на много познати в България, на които да се изпраща вестникът. Отначало работата вървеше добре, но скоро статиите обърнаха внимание в Дирекцията на полицията и вестникът мина в числото на забранената литература — почна да се губи. Изгуби ми се брой със статията „Поколение без перспектива“, която непременно исках да видя отпечатана, но никога не я видях. Тогава дадох идея на Андро екземплярите за България да се печатат на цигарена хартия и вестниците да изпращат в пликове. Всички американски писма се смятаха в България препоръчани, като се допускаше, че емигрантите изпращат в България пари в тях. И адресантите се разписваха за всяко писмо. Идеята беше възприета, но това увеличи разноските по експедицията, а абонатите не се отчитаха. От Дирекцията на полицията разбраха новия начин на изпращане вестника, но не задържаха писмата.

И ето че една вечер през 1938 година ми дойде гост от Дирекцията. Веднага след влизането си каза направо: „Дай ми всички броеве от «Единство», които имаш, и ще дойдеш с мен до околийското; там ще те науча, ще ти дам да разбереш“. Но аз нямах нито един екземпляр от вестника, унищожавах ги или ги разпращах на приятели. Казах му, че нямам запазен нито един брой. Агентът почна претърсване. Намери на масата току-що получения от Канада голям плик, но вестникът липсваше — бях го изпратил на друг читател. В книжата ми беше и писмото на Андро, което бях закъснял да унищожа и сега се разкайвах за небрежността си. В писмото ставаше дума за отпечатване на моя статия и сътрудничеството ставаше явно. Само това трябваше на властта — да узнае кой е дописникът от България. Работата ми беше много лоша. Агентът се държеше просто идиотски с мен, такова държане при обиск и досега не съм виждал. Когато почна да рови кореспонденцията ми на масата, точно там, където беше писмото, изтръпнах. Но все пак съм бил спокоен в лицето и със сдържан глас казах: „Това са писма, няма нищо опасно, ако имаше, не бих ги държал тук да ги ровите“. Агентът продължително и злобно ме загледа, като продължи ровенето. Но след няколко невинни писма, които прегледа, той почна да рови на едро и пропусна опасното писмо. Отдъхнах си. И още докато той отиваше в моята стая, хвърлих писмото в печката. В стаята, като видя грамадната ми библиотека в куфара и големия склад от вестници и списания, напластени в ъгъла, като видя що за човек съм и как се движа, загуби охота да претърсва. Свечеряваше се и в стаята беше студено, ако не се лъжа, беше февруари 1938 година. Казах му: „Почвайте проверката, но аз няма да присъствувам в стаята, защото ми е студено, ще дойде баща ми“. Агентът надигна без желание книгите отгоре-отгоре и запита: „Проверявани ли са друг път?“ „Много пъти“ — отговорих му. Затвори куфара. Започна с разпит:

— Кой ти изпраща вестника от Канада?

— Приятел, но аз не съм го искал. Не знаех, че е забранен.

— Забранен е, забранен. Да му пишеш да не ти го изпраща вече.

— Добре, ще му пиша, щом е забранен.

След това агентът напусна студената стая.

На Андро изпращах литература, повечето драми, които бяха нужни на емигрантските организации в разните градове за даване вечеринки. Пратих му и двадесет буквара за българското училище в Торонто. Пратих му няколко важни нелегални брошури, които той препечата като подлистници във вестника. Пратих му преводи от испанския есперантски вестник „Народен фронт“, пратих му двадесет екземпляра от моята брошура „Смъртта на Христо Ботев“ и той помести нещо от нея във вестника. Изпратих и поздравление до вестника по случай петгодишния му юбилей.

За всичко Андро се отчиташе с канадски долари, като отделно оставяше за мен малки суми за сътрудничеството, разноските по пощата, услугите.

Много мои статии от „Единство“ бяха препечатани в емигрантския вестник „Съзнание“, който излизаше в Детройт и беше също прогресивен. Като награда получих от редакцията на „Съзнание“ един том от съчиненията на Ленин, печатан в Москва на български, хубаво подвързан. Как беше минал по пощата не можах да си обясня!

С избухването на гражданската война в Испания започнах да получавам оттам есперантска литература, печатана на циклостил. Отначало идваше от Барселона, а после дойде и есперантското списание „Народен фронт“, излизащо във Валенция. В последното поместиха едно голямо мое поздравително писмо, заемащо цяла страница. Чрез френския си кореспондент аз бях в течение на испанските работи, които тръгнаха зле поради външната намеса.

През това време в Китай, в Чункин, излизаше списанието „Чинио Хурлас“, а в Кантон започна да излиза „Юстецо“. Дадох обявление за събиране на абонати и за двете списания, с редакциите, на които бях отдавна познат за двете списания се събраха шестдесет абоната. С получените пари купувах на Андро книги, а Андровите долари отправях в препоръчани писма, в здрави, подплатени пликове, към Китай. Почнаха да идват грамадни колети от Китай. Скоро списанията промениха имената си: първото „Херолдо де Чинио“ а второто след превземането на Кантон почна да излиза в Хонг-Конг под името „Вочой ел Ориенто“. Появи се и по-сериозно и тлъсто списание във форма на книга френски формат „Ориента Куриере“, за което също събрах десет абоната. Освен колетите със списанията идваха други колети с много брошури, между които тридесет броя „Меморандумът на барон Танака“, десет екземпляра обемист том от съчиненията на най-големия китайски поет Лу-син, десет екземпляра голям том разкази „Нова задача“, част от които преведе после приятелят Георги Диковски под названието „Цабанче Макай“ и много други. И всичко това трябваше да се опакова и разпрати на българските абонати. Приготвях по шестдесет опаковани пратки, надписвах адресите, написвах и моя обратен адрес до момента, когато се снабдих с печат, облепях с марки и предавах на пощата. Ръката ме заболяваше от писане. Понякога имах да пращам колети и с мои брошури. Пощальонът бай Цако едва успяваше да помести всичко в дисагите. По-късно, когато се откри рейсовата линия Ботевград — Рашково, работата се улесни и имахме ежедневна поща. Стаята ми приличаше на редакция и всичката работа вършех сам, без ничия помощ. Постоянно се разправях с препоръчани пратки, пощенски записи и др. От Китай писма с въздушна поща идваха за седмица.

Този огромен материал използувах за написване на голямата си брошура „Войната в Далечния изток“, снабдена с богати илюстрации, които бяха ми изпратени специално за целта. Книгата трябваше да запознае българския читател с истинското състояние на нещата в Далечния изток, с непобедимостта на китайската революция, със строителството и природните богатства на Западен Китай, за което нашата тенденциозна преса нищо не съобщаваше. Книгата беше написана в такъв вид, че да мине през цензурата. Нищо за японските зверства и насилия в Китай не беше споменато. Но въпреки това цензурата я удари и тя остана за спомен в архивата ми. Моят познат, който я носи за преглед, ми съобщи, че останалият в контролата екземпляр е страхотно очертан.

Днес тя е изгубила много от актуалността си, утре ще изгуби още повече, тя е публицистично произведение. Но би трябвало един ден, когато условията позволят, да се издаде, за да се види какво е било мракобесието над прогресивната мисъл у нас.