Трифон Н. Христовски
Моят живот (12)

11

Годината 1924 беше най-богата със събития за моя живот. През нея аз вече бях човек с мироглед и ми се струваше, че само за няколко месеца съм пораснал с години. И като разглеждах от достигнатата идейна висота своя изминат път, струваше ми се, че съм се движил в непрогледна тъма, като слепец. Сега вече не можех да разбера как е възможно да живеят хора, които нямат никакви идейни стремежи. Такива познавах, и то интелигентни хора. Мислено ги квалифицирах като слепци с очи, глухи с уши и хроми — с крака и ръце.

Сега вече не харесвах и своя ръкопис. В него нямаше най-важното за едно литературно произведение — идейна наситеност, обществена значимост. Тази повест беше сантиментална, изцяло построена върху нещастна любов, каквито литературни произведения имаше купища, планини на книжния пазар.

Но за мен още оставаше тайна дали имам литературна дарба или не. Ако такава е налице, тя ще личи и в сантименталната повест и още повече ще се развие при новия ми възглед за литературата. А ако ми липсва дарба — навреме да се оставя от литературата, да търся друго поприще.

През януари 1924 година ми попадна една малка книжка — „В царството на страданието“ — от някой си Ив. Ан. Бунарджиев. Ако добре помня, донесе ми я Асен, син на моя учител. Асен беше гимназист, по-млад три-четири години от мен, но той се въртеше в нашия кръг и идваше често у дома. Той беше спечелен в движението преди мене. От Бунарджиев нищо не бях прочел досега. Разказът не беше нещо особено, но в него се рисуваше мизерията на трудещите се маси и беше засегнат социален конфликт. На задната корица бяха посочени другите произведения на автора, някои от които имаха по пет-шест издания и двадесет-тридесет хиляди тираж. Авторът сам издаваше произведенията си и на корицата беше посочен неговият адрес — някъде из покрайнините на София. Това беше от особена важност за мен, защото досега не знаех адреса на нито един писател, когото бих помолил да прегледа ръкописа и ми даде съвет.

След известно колебание аз му писах, като му се доверих напълно що за човек съм и какво искам от него. Бунарджиев ми отговори съчувствено, като изказа готовност да прегледа ръкописа и ми изпрати подарък две свои книжки, от които се изненадах и смутих. Тези книжки бяха доста нескопосани разкази, а стихотворенията, които бяха поместени на последните страници, бяха просто някакво безсмислено каканижене на думи. Но как е възможно тези книги да имат по пет-шест издания и десетки хиляди екземпляра тираж? Мислех си — въпреки че на мен лично те не харесваха, възможно е да греша. Приемът на едно литературно произведение от читателите е истинско мерило за неговата стойност. А тук масовото разпространение е факт.

И с всичкия си младежки идеализъм продължих да кореспондирам с Бунарджиев. Реших да му изпратя своя ръкопис за преглед, като вече напълно вярвах в искреността и честността на този човек, когото лично не познавах. Но интересно, сега вече бях някак си странно равнодушен. Ако отговорът е отрицателен, това даже никак не би ме огорчило. Вече бях убеден, че има и други начини да служа на своя идеал, а не само с перото. Ако ли отговорът е положителен, очаква ме работа, огромна работа и ще трябва да работя, поддържан от пламъка на младежкия идеализъм, който гореше в мен.

Бунарджиев ми писа:

Твоят ръкопис, премерен с мащаба на един литературен критик, няма абсолютно никаква литературна стойност. В това би се убедил и самият ти. Като ти казвам самата истина, с факта, че желая да бъда откровен пред лицето на един свой приятел, то моля те, не се обиждай. Истински приятел е този, който посочва грешките на приятеля си.

Ако ми позволиш, аз да преработя твоя разказ, ще стане едно гениално художествено творение. Имената на героите ще останат същите, обаче изразите ще се облекат в естетика и художество. Като отпечатам книгата, ще ти изпратя и на теб един екземпляр, за да се увериш и убедиш в разликата.

Ако ми подпишеш декларация, ще ти дам хонорар 100 лв. само да те насърча (поощря), които ще ти изпратя с пощенски запис.

Изпратих исканата декларация, като изрично пожелах имената на героите и село Радотина да останат същите. Уредихме, освен хонорара да ми изпрати и двадесет екземпляра от книжката.

Преписката с Бунарджиев продължи. Той ми изпрати почти всичките си книжки, но нито една, освен „В царството на страданието“ не ми хареса.

Почнах да разбирам вече на какъв „писател“ съм попаднал. Ясно беше, че Бунарджиев е невменяем, вманиачен тип, страдащ от болна амбиция. И пак пред мен заставаше огромният тираж, на неговите книги и аз се запитвах: „Как е възможно това нещо? Няма ли у нас съзнателни, с критически усет читатели, няма ли критика?“

Виждах, че нещастието навсякъде ме преследва. Попаднах на този тип Бунарджиев. Не съжалявах, че му отстъпих своя ръкопис — той нямаше вече никаква цена за мен.

Но съжалявах, че бях измамен в надеждите си да се запозная с литератор, учен човек, който да ме разбере и да ми помогне да избера своя път. Осъден до живот да бъда прикован към селския двор, чувствувах, че не ще мога да се оправя без такава помощ, че тя ми е нужна, както на никой друг. Но когато търсех хляб, слепият случай ми предложи камък…

Когато най-после отпечатаната повест „Изменницата“ пристигна, видях: това беше оригиналът на моята повест „Не гасне“ с всичките и глави, изрази, даже с точките и запетайките. В цялата книга се наброяваха само няколко надути, изкуствени бунарджиевски изрази.

Не вярвах на очите си. Мошеничеството беше и смешно, и жалко.