Трифон Н. Христовски
Моят живот (26)

25

През лятото на 1941 година преживях нови душевни и морални страдания, за които не искам да премълча, въпреки че най-близките ми приятели и другари знаят за тях.

На 22 юни рано сутринта моят детектор донесе вестта за разбойническото нахлуване на хитлеровите орди в отечеството на свободните руски работници и селяни. Страшният враг увеличи силата си, като тури ръка на цяла Европа, на нейните източници, на нейната индустрия, военни материали и работна ръка. Отиването на Хес в Англия ясно ми показа какво се готви въпреки официалното комюнике.

Знаех каква огромна икономическа и военна мощ представлява Съветският съюз. Години наред четях литература и преса за големия напредък в страната на строящия се социализъм, за развитието на тежката индустрия, колхозната система, за отличното въоръжение на Червената армия, за развитието на съветската авиация, за прелитането на полюса, за масовостта на Осоавиахима, за парашутните войски. В мен здраво беше заседнало убеждението, че Червената армия е непобедима не само поради огромната си материална сила, но и поради своите морални качества. Всички европейски народи, потиснати от капитализма, знаят, че Червената армия е армия на свободата и не ще се бият с нея. Още при първите сражения ще почне разложението между тях.

Първите германски успехи ме удариха като гръм. Отначало се утешавах, че съобщенията не са верни, че Съветският съюз още не е успял да концентрира своята военна сила, защото мобилизацията беше обявена в деня на нападението. Но минаха две-три седмици, а положението не се изменяше, фашистите напредваха светкавично, руските градове падаха един след друг, руската армия отстъпваше, пресата и радиото гърмяха за хиляди унищожени танкове и самолети, за стотици хиляди пленници.

Споделих раздразнението и опасенията си с Веса. Отначало и тя беше объркана, но скоро се съвзе и оправи. Тя имаше възможност да слуша чужди станции, да се вижда и движи между осведомени другари, а аз слушах само моя детектор, на който се изтъпанчваше със своя отвратителен глас фашистът Чинков и ежедневно съобщаваше за нови германски победи. Намразих детектора за едностранчивата информация, бойкотирах и „Заря“ и се опитвах да живея в пълно неведение, за да се спася от фашистката отрова. Но в това успявах само за ден, за два и скоро някаква незнайна сила отново ме тласкаше към слушалките. Слушах редовно, даже и късните нощни новини, дано чуя поне зрънце истина, поне малко добро. И отново радиото гърмеше за германските победи, за „чували“, за паднали малки и големи градове, за стотици хиляди пленници.

Мина месец. Германците взеха Смоленск и се насочваха към Москва. Липсата на обективни съобщения ме накараха да се реша на една голяма опасност — писах на Сузана да ми изпрати в плик информационни партийни листове със съобщения на съветски станции. Но там се съобщаваха само късички телеграми за германски загуби и за проявен героизъм на отделни бойци от Червената армия. Общият ход на събитията продължаваше своята насока. Фашистите след още един месец взеха Киев, желязото на Кривой рог, въглищата на Донбас, Харков, превзеха почти цяла Украйна. Строената седем години Днепровска електростанция беше унищожена.

Дресираните фашистки палачи, които смазаха испанската революция, искаха да удушат Съветския съюз, надеждата и крепостта на световния пролетариат и всички потиснати в света. Тези окаяни фашистки орди рушат, унищожават, убиват. Воюват за интересите на германската и световната буржоазия против собствените си интереси и свобода.

И аз — човекът, който посвети целия си живот на борбата за освобождението на потиснатите, който имаше такава твърда вяра в крайната победа, който изгори, унищожи в себе си личното, а живееше с надеждите, радостите и страданията на могъщия колектив, който победи в живота толкова пречки и несгоди, — аз отпаднах духом, отчаях се. Срамно, но факт. Аз — който давах вяра на другите, който ги окуражавах с перо, слово и личен пример — сега сам се нуждаех от поддръжката на другите. Изпаднах в страшен песимизъм. Не смеех да говоря пред който и да било, външно проявявах кураж, доказвах в някои писма, че СССР е непобедим, но самият аз пред Веса, Есперов, Гешков изказвах открито страховете си, упадъка на вярата си.

Веса ми се караше в писмата си, укоряваше ме, заплашваше ме, че ще ги запази и един ден ще ми ги покаже за мой срам. Бях готов да понеса и срама, само и само положението на нещата да се промени, да вземе друг обрат. Но то неизменно отиваше по своя фатален път. Фашистите стигнаха на около сто километра от Москва.

Никога не съм се намирал в такова тежко душевно състояние, както през лятото и есента на 1941 година. Когато идваше някой другар от съседно село и почвахме да разискваме, идваше ми да се разплача като дете, да викам, дано ми олекне. Но и тези, които се въртяха около мен, не можеха много нещо да ми кажат, да ме утешат. Всички държаха за едно: „Да се чака, ще видим после стратегията на съветските военачалници. Там има хора, които мислят и преценяват всичко“.

Едва през зимата се окопитих и надеждата полека-лека се възвърна. Светът видя и германците да отстъпват. През лятото фашистите почнаха нова офанзива, но само на един сектор, а не генерална. Ленинград се задържа. Германците не можаха да вземат нефта. В края на краищата сбъднаха се думите: „По-добре армия без територия, отколкото територия без армия“. Червената армия почна да бие и унищожава врага. Разбрах грешката си, но много късно.