Трифон Н. Христовски
Моят живот (14)

13

През 1924 година аграрната криза още не беше настъпила, семейството ни още се държеше, но парично бяхме зле. Баща ми не можеше да прибере парите си от вуйчо и от другите хора, а с къщните доходи едва издържахме домашните си нужди. През същата година семейството ни се увеличи с нов член — новородената ми сестра Найда. Майка ми се обърка с двете малки деца и трябваше да увеличим семейството с един чужд човек — цанихме едно дванадесетгодишно момиче да ги гледа. Баща ми се грижеше за полската работа и не можеше да изкара отникъде нито пара. Дядо отпадаше от ден на ден. Той съвсем се размекна и когато слушаше някой разговор, в който се споменаваше за нещо жално, не можеше да се въздържи, високо изхълцваше и почваше да плаче. Когато сам искаше да каже нещо жално, заекваше и не можеше да продължи разговора. Понякога разказите не бяха никак жални, но той се разплакваше. Следа не остана от първата му суровост и грубост.

Един нещастен случай съвсем влоши състоянието на стареца. Той отиде в града с много други селяни по някакво държавно следствено дело. Баща ми му даде пари и поръча да спи в града, ако закъснее. Делото наистина се гледало късно и селяните си тръгнали в здрач. Дядо, в своята старческа наивност и не помислил какво прави, а тръгнал с тях. Но отслабналите му крака не могли да вървят с младите, които не искали да го чакат, и той останал сам по пътя. Стъмнило се като в рог. Не стига това, ами се и заоблачило и завалял силен дъжд. Дядо се наметнал с япанджака, но често се намирал настрана от пътя и само при светлината на светкавиците се оправял. Светкавиците били ослепителни, а след тях мракът още по-дълбок. Дядо кретал из пътя. И без да забележи, дошъл до края на един мост без прегради и се сгромолясал от него от няколко метра височина, като се ударил в главата о камъните и изгубил съзнание.

Колко време е лежал, той не знаеше. Когато се свестил, почувствувал, че лежи във вода и че го боли главата. Някъде скърцала кола и се чувало подкарване на биволи. Той започнал да стене и вика за помощ. Колата спряла. Слязъл човек и светнал с клечка кибрит. Едва го измъкнали. Колата била тежко натоварена и старецът пак трябвало да ходи, като се държал за опашницата, да не сбърка отново пътя. Преспал в Литаково в една кръчма мокър и пребит. На другия ден пристигна вкъщи отпаднал, омаломощен. Първа мама забеляза странното му състояние и извика уплашено:

— Тате, защо така страшно гледаш? Какво ти е?

Дядо зина да отговори, но засече, изхлипа и започна да плаче. Баща ми и аз се стреснахме, а мама скочи и смъкна япанджака от него.

— Защо япанджакът е мокър и пълен с пясък — продължаваше да пита тревожно тя. Забеляза кръв около ушите му и му махна калпака. Черепът му се червенееше като разрязана любеница.

— Мамице! — изпищя мама и се отдръпна, а ние изтръпнахме.

А дядо стоеше с невинно, детско изражение като белобрад светец. Не отговаряше и на упреците, които баща ми му отправяше, че не останал да преспи в града.

Този случай има своите тежки последствия. Не бяха минали и няколко месеца и той, както беше отнесъл млякото за избиване на масло да го изстуди на вадата, почна да вика. Отиде мама и донесе котлето, а той идеше без бастун, не можеше да го държи. Ръцете му бяха изтръпнали и се мъчеше да свива и разпуска китките си. Това беше първият пристъп на парализацията. Разслаби го за няколко месеца и после пак го стегна в краката. Парализацията му не беше пълна, той можеше да се движи бавно из двора, да приема храната, но ръцете и краката му не бяха вече същите. Прекарваше повече на легло. Никога нищо не искаше, той чакаше, докато забележим това, което му е нужно. Ако искаше да пие вода, ако стомната беше наблизо, посягаше с бастуна да я примъкне до себе си, но не я искаше. Никога от нищо не се оплакваше. Когато дойдеха стари негови познайници и приятели от село или от други села, не се досещаше да ги поздрави, а трябваше те първи да го поздравят. Не вземаше участие в разговорите на другите, слушаше мълчаливо и само понякога изхълцваше и се разплакваше. Парализацията го притягаше от ден на ден, той гаснеше постепенно.

През 1925 година в цялата страна борческият подем на масите растеше от ден на ден. Политическата реакция вилнееше, фашистката власт на Цанков се стремеше да смаже подема на масите, да заздрави заплашеното господство на буржоазията. По софийските улици падаха убити видни работнически дейци. Из участъците на цялата страна бяха пребивани съзнателни работници и селяни. Цанков търсеше повод за масова, кървава разплата и такъв скоро му се представи.

В селото председател на тричленката през това време беше Цоло Петков, полуграмотен селянин, сляпо оръдие на тогавашния околийски началник, кръволока и садиста Стефан Иванов. Същият Цоло се скара с Петко П. Панов заради някаква градина, наклевети го, че е комунист, и почнаха да го търсят, за да го арестуват. Петко се кри няколко седмици по чужди плевници и по съветите на активните другари мина в нелегалност и избяга в Югославия. Това стана още в 1924 година. Мен другарите не ме взеха в нелегалната организация, защото бях безполезен там, и понеже не бях любопитен и зачитах конспиративния ред, не знаех нищо за работите на организацията, не знаех кои са членовете и. Аз работех на легално поле. Но въпреки всичката ми предпазливост все пак понякога узнавах по нещо важно, без да искам.

След атентата на 16 април почнаха ужасите по цялата страна и в околията. Веднага бяха задигнати и безследно „изчезнаха“ адвокатът Марин Димитров от Лъжене и Иван и Васил Пееви от Ботевград. След това „изчезванията“ спряха. И едва когато ураганът над цялата страна беше почти преминал, нашите закъснели местни „пазители на реда“ начело със Стефан Иванов и полковник Попов решиха да не изостанат и те назад от своите събратя кръволоци в страната.

В края на май почнаха арести в града и селата. Вместо в околийското арестуваните се откарваха в казармите. На 2 юни пристигна офицер и двама войници и арестуваха Алекси Попцветков, земеделец, и го закараха в общината. Според полицейските дознания, той бил участвувал в нелегално събрание на земеделците в местността „Теленица“. В общината почнали да го бият с едно сурово дърво, дебело колкото човешка ръка. Сам офицерът Христов нанасял убийствения побой. Секретар — бирникът Кръстьо Цеков, фашист, като гледал инквизицията, се попикал от страх. Откараха Алекси, а на другия ден пак го върнаха, пребит, посинял, омекнал. Искаха да издаде, но той нямаше какво да каже. Посочил няколко стари револвери и пушки, останали от войната у негови политически приятели. Майка му и сестрите му се разпищяха, като го видяха в това окаяно положение. Баба попадия предлагала пари за освобождението му, но един от съседите направо и казал: „Пари се не искат тук, бабо, душа се иска“. Върнаха го още същия ден пак в казармите. А на другия ден, 4 юни, арестуваха и Коцо и Георги Пееви, и Петко Диков.

Не допущах, че ще ги избият. Ужасът беше преминал вече. По това време убийства почти не ставаха, а само масови процеси. Но още на 5 юни вечерта след страхотни инквизиции те са били избити и погребани, както се предполага, в казармите.

Съжалявам, че сега, когато пиша настоящите редове, обстоятелствата около тази мъченическа смърт, след двадесет години все още не са разкрити. Аз не ще мога да ги опиша, може би не ще бъда вече жив. Но наближава денят, в който те ще се разкрият. В казармите са били убити тридесет и осем души.

Наскоро се понесоха зловещи слухове, че арестуваните са избити. Отначало не вярвах, но после, когато не можаха да ги намерят нито в София, нито в Ботевград и властите не искаха да дадат никакви сведения за тях, тревогата ме обхвана изцяло. Пращахме молби до военния министър, до Министерството на вътрешните работи и прочее. Молбите се препращаха до околийското в Ботевград и Стефан Иванов им слагаше следните обяснения: „Въпросният не е докарван в повереното ми околийско управление. Сигурно е задигнат от неотговорни фактори“. Но имаше и следният куриоз: Иван Д. Бешков от село Новачене е бил арестуван отначало в околийското, а после е прехвърлен в казармите, където е убит заедно с другите. Значи „неотговорните фактори“ са го задигнали от ръцете на самия Стефан Иванов.

Продавах през септември бостан в селото. Дойде братът на Петко Диков, Стоян, и ми донесе питка, яйце, сирене, грозде, сладкиши и ми каза: „За помен на Петко!“

Стана ми страшно, ръцете ми се разтрепериха, задуши ме мъка. Погледнах го, брадясал, нестриган, потънал в траур, и извиках:

— Какво правиш ти? Може би са живи…

— Никакви илюзии — отговори той, — всичко е свършено още много отдавна. Факт. Не сме деца да се лъжем.

През деня няколко пъти се опитвах да ям питката и другото, но хапките ми засядаха в гърлото, задушаваха ме сълзи и оставях яденето.

— Значи убити. Свършен факт! Никога вече няма да ги видя.

В паметта ми заставаше засмяното добродушно лице на Георги и ме стягаше безкрайна мъка. А през нощта го сънувах в страшно положение, окървавен, заклан. Извиках и от уплаха се събудих. Сърцето ми се разкъсваше от безсилие и мъка. Плаках, плаках чак до сутринта. И мислех, че никога вече не ще имам приятел като Георги, чувствувах се самотен, изоставен и ми се искаше, щом ги няма Георги и Петко, и аз да не съществувам. Скръбта продължи дълго. Само времето, церител на всички душевни болки, притъпи доста късно първата и острота.

Другарите от Рашково, Марин Д. Гешков от Новачене не се предадоха на властта и избягаха в балкана въоръжени. Към тях беше се присъединил Петко П. Панов от нашето село, също въоръжен до зъби. Много вечери той се прибирал да спи у дома си. Съседите го виждали, но никой не смеел да го предаде. Но в 1925 година поради една непредпазлива дума на жена му пред своя роднина фашист Киновски от село Гурково властниците знаеха вече, че той е в балкана и търсеха сгода да го уловят.

През юли беше убит от нелегалните, кметът на село Рашково, който вземал големи подкупи от свои съселяни да не ги клевети пред властта и беше злостен враг на левичарите. Из селата полетяха камионетки, пълни с войници. Цоло Петков не спеше вече у дома си, страхувайки се от Панов.

Един юлски ден пристигнаха камионетки с войници и обградиха селото откъм южната страна. В селото подбраха около петдесет селяни, въоръжиха ги и ги пратиха също на засади. Селото изтръпна от изненада — какво ли ще става? Работата се състоеше в следното — Петко П. Панов и Атанас Димитров от село Рашково, избягал към нелегалните като войник, били скрити в градината на Петко извън селото, където жена му им донесла храна. В градината ги видял братовчедът на Петко, Петко Тодоров, който също имал градина там и я споходил този ден. Петко го заплашил да не ги издава, но щом излязъл от градината, братовчедът му съобщил всичко на кмета Цоло Петков, който веднага уведомил околийското. Като видели опасността, нелегалните побягнали към река Бабина. По тях започнаха да стрелят и селото екна от гърмежи, сякаш беше нападнато от чужда войска. Атанас скоро бил ранен в крака и гърдите и бил хванат. А Петко продължил да бяга, в едната ръка с карабина, а в другата — с револвер, запасан с патрони и бомби, минал съвсем близо до някои селяни, но никой не посмял да стреля по него, а войниците го изпуснали. Той се спаси този ден. Раненият докараха на площада в селото. Войниците, млади хлапета, бяха възбудени, радостни и се хвалеха един друг кой го наранил и кой се „метнал като лъв върху ранения“. Братът на убития рашковски кмет се хвърли върху ранения и поиска да го удуши, за да покаже своята лакейщина и верноподаничество към фашистката власт. Арестуваха и веднага докараха цялото семейство на уловения, арестуваха и жената, и детето на Петко и всички откараха в околийското.

Нашият кмет беше бесен, че Петко успя да се спаси. Докато Петко беше жив, той не знаеше кой ден и час ще го убие. Цоло поведе своята полиция по дирите му на изток от селото, стигнали чак до една гъста горичка в местността „Върха“ и предполагайки, че Петко може да е скрит в нея, я обстрелваха около половин час, като изгърмяха много патрони. Селото пак зловещо заеча, сега по-продължително време. Като предполагах, че спасеният е открит отново и сега сигурно ще бъде убит, треперех през цялото време от нервно възбуждение.

Оттогава всяка нощ в селото имаше усилен патрул. Цоло навсякъде ходеше въоръжен с пушка, обиколен от телохранители, и продължаваше да не идва у дома си. В селото често идваха полицаи и войници. Почнаха по селата нови арести и страшни побоища в околийското. Сам Стефан Иванов инквизираше арестуваните. Един арестуван от Рашково, подмамен от властта за прошка, почна да издава.

Петко убиха в Балкана, в местността „Шумер“ над Рашково! Уморен, той бил заспал скрит в едни храсти, където едно пастирче го видяло и показало на войниците. Те го заобиколили в кръг, насочили картечница срещу него и бягството е било невъзможно. На поканата да се предаде той скочил сънен, изплашен и направил невероятно голям скок — според войниците. Картечницата затракала и той се олюлял. Един войник се хвърлил и го хванал изотзад за раницата. Раненият се обърнал, застрелял войника с пистолета, паднал и издъхнал.

Войникът донесоха с носилка до Рашково, а Петко смъкнаха с кука. От Рашково докараха убития „страшен разбойник“ с кола. Той беше прекосен от картечницата през целия гръден кош. Свалиха трупа на земята и го оставиха на общо поругание. Заповядано бе да не се погребва, а да се даде на кучетата да го изядат. Събра се почти цялото село.

Хиените на сговористите се приближаваха към мъртвото тяло и го заплюваха. Всеки трябваше да каже хулна дума. Цоло сияеше като пълна месечина и водеше селяните по кръчмите да ги черпи, разбира се, на вересия.

След три дена трупът почна да се разлага. Последва нова заповед — да се вдигне от площада, изкара извън селото и зарови някъде. С тази работа се зае тъстът на убития, изкара го в местността „Черния дол“ и го зарови, но много плитко, кучетата го изровиха и мъкнеха части от него по полето. Пак го заравяха и по-голямата част от костите му са и до днес там за спомен от ония времена, за които селяните казваха шепнешком: „По-лошо от турско“.

През същата година ме постигна ново нещастие — умря братовчедът Марин при една тежка операция от гноен апандисит. Когато на другата година отидох у тях, него го нямаше вече. Неговото отсъствие ужасно ме угнетяваше. Разгледах албумите, книжата, дневниците му. Там моето име често се срещаше. Запазих писмата му до мен и до днес като някоя реликва. Нямах вече близък, интимен приятел. С Коцо от години вече си не пишехме. Той се оформи с тежък противен характер и мина към фашизма. Тодор, другият другар от детинство, беше войник и ми съобщи някои неща за страшните инквизиции над изчезналите. Но той остана с възгледите и културата на неосъзнатите селски ергени.

Една седмица след атентата братовчедът Марин, още жив тогава, отишъл в квартирата на Бакалов, говорил със семейството му и ми съобщи, че Бакалов е арестуван, откаран някъде и домашните му не го знаят къде е. Бях убеден, че е убит и писах едно окуражително писмо до жена му, което наивно изпратих по пощата. След около две седмици дойде при мен Никола Стоянов, роднина, пъдар в общината, който на ухо почна да ме пита какво писмо съм писал до София. Досетих се веднага, че се касае за писмото до Бакалов, но отговорих, че не мога да си спомня за какво писмо става дума, понеже пращам много писма до София.

— Не, писал си някакво опасно писмо. Писмото е препратено от София до Орхание със заповед да те арестуват и изпратят в Дирекцията на полицията. От Орхание го изпратиха до общината. Но Цоло и Атанас Дамянов съобщиха, че ти си сакат, неподвижен и не си опасен. Атанас се ядосваше: „Що му трябва на сакатия да се занимава с тези неща и да ни създава главоболия да го отмолваме“. Внимавай!

Разбрах за опасността, която ме е отминала само поради физическата ми неспособност. За нея стана въпрос втори път през септември, когато продавах бостан на село. Кръчмата беше пълна с народ. Вътре беше и Цоло. В стаята влезе и жената на Алекси Попцветков и разплакана молеше Цоло да подпише някаква молба до министъра, с която търсеха изчезналия Алекси. Аз застанах на нейна страна и настоях за подписа. Цоло за пръв път злобно се нахвърли върху мен.

— Ти много знаеш, затова искаха да те пребият и изгорят на баща ти къщата заради теб. Но да не знаеш… Да не знаеш толкова, че като загазиш втори път, няма кой да те опере.

Всички хора в кръчмата уплашено млъкнаха. Млъкнах и аз. Това публично признание на Цоло ме стресна. Разбрах и друго нещо. Цоло и Атанас са ме „отмолили“ не заради болестта и не заради мен, а заради вуйчо Драган, с когото бяха близки приятели. Поради същата причина дотогава Цоло не ме заплашваше, не упражняваше морален тормоз над мен и когато след две години се готвех да отивам в Бургас по настояване на вуйчо ми издаде свидетелство за бедност.

На 22 септември в селото ни става събор. Заради бостана останах в село. Съборът беше масово посетен от околните села. Тогава съборите бяха още добре посещавани. Целия ден се ви голямо хоро, а площадът наоколо беше пълен със сергии. Вечерта останаха само радотинци, а когато вече съвсем се стъмни, на хорото играеха само мъже и ергени. Свиреше им устна хармоника, защото музиката беше си отишла. В този миг играчите не мислеха, че от селото са избити пет души техни близки съселяни, от които трима са оставили жени и по две-три деца. Между тях имаше мнозина, които бяха другари на Георги и Петко, заедно ходеха по седенките, заедно лудуваха в младостта. В този момент, когато те подскачаха, сърцето ми се късаше от мъка.

Влязох в стаята и хлопнах силно след себе си вратата. Думах си: „Не съм, не съм за този свят!“