Трифон Н. Христовски
Моят живот (17)

16

През лятото се запознах с една изключителна жена, напомняща Горкиевата „Майка“ — баба Койна от Орхание, майка на Иван и Васил Пееви, убити през 1925 година. Представителна жена с горда осанка, тя беше съпруга на офицер и животът и беше минал в еснафско охолство, без да знае какви страдания я очакваха на стари години.

Когато и двамата и синове биват убити, старият капитан Пею Тодоровски се затворил и една стая, спуснал пердетата, не искал да види никого, дори и нея. Всички, които са отивали да му кажат някоя утешителна дума, да го видят, да му изразят съчувствието си, са били връщани обратно. В стаята старецът е приемал само вода и по малко хляб. На четиридесетия ден умрял от скръб и изтощение. Баба Койна останала самичка на света. Но понесла стоически всичко.

Жената на капитан Иван Пеев се оженила втори път за богаташ в София и не пожелала вече да види свекърва си. Жената на Васил имала дете, момиченце, в което бяха всичките надежди на юначната стара жена. Тя беше учителка някъде и всяко лято идваше при свекърва си в Орхание.

Баба Койна дойде под предлог да търси черничева шума за буби, а фактически като функционерка на червената помощ и донесе седемстотин лева за жената на Коцо. Понеже последната отсъствуваше в момента, аз получих парите с ангажимент да ги предам.

Говорихме много със старата жена. Тя се движела в София из партийните среди, познаваше почти всички партийни функционери, била в клуба на партията, в редакцията на „Новини“. Когато каза за некролога на Коцо, че бил много харесан в редакцията, запитах я: „Ами кой написа некролога на син ви Иван?“, тя се наведе и полугласно ми каза: „д-р Дюкмеджиев“. Баба Койна беше вече изпитана конспираторка. Със същия полушепот, макар че в стаята бяхме сами, тя ми разправи много нещо, което знаеше около избиването на арестуваните в казармите. Но и самата тя не знаеше мястото, където са убити и погребани. Нейните синове бяха убити — Иван в обществената, а Васил при масовото избиване с бомби на пътя за Долна баня, където бил земемер. „Изгубих всичко най-скъпо — продължи тя, — сега съм самичка. Но ще работя за идеите, за които загинаха моите синове, ще бъда между техните другари. Ако полицията ме хване, на парчета да ме накъса, никога не ще чуе ни дума от мен. Нека отнемат и моя живот, ако им е нужен“.

Тя идва и втори път и донесе още триста лева. За всичко жената на Коцо се разписа. След това посетих баба Койна два пъти в нейната къща в Орхание. Заварих я и двата пъти сама. Радостта и беше безкрайна. Първото посещение беше през сговористкия режим. Тя още се държеше. Оплакваше се, че стаите и стоят празни, никой ученик не смее да дойде у нея на квартира, защото ще го обвинят, че съчувствува на „противодържавни идеи“. Стефан Иванов зорко следеше кой влиза и излиза от тях. Втори път я посетих през блоковия режим. Околийски управител тогава беше Никола Тодоровски, неин девер (брат на мъжа й), отчаян пияница. Той искаше да й отнеме къщата за общинско място, разширили бяха улицата за сметка на нейния двор, бяха и заповядали да огради двора с високи тараби. Въобще оплака ми се от неговия тормоз, който надминаваше този на Стефан Иванов. Тя беше изоставена и се чувствуваше огорчена. По това време за разтуха ходеше и по цели месеци прекарваше при снаха си, Василовата жена, и при внучката си. Баба Койна нямаше нужда от материална помощ, защото вземаше пенсията на мъжа си. Но тя искаше морална помощ, искаше заинтересованост и признателност от другарите.

Тази славна жена доживя до 1940 година и умря, след като беше парализирана от няколко години. Вярвам, че когато обществените условия у нас се променят, ще се намерят другари да си спомнят и за нея.

През 1928 година организирахме нова конференция и на двата района с пратеник на ЦК, Аврам Стоянов. На тази конференция отидох като делегат от нашето село. Този ден нашите се готвеха да вършеят и трябваше да записвам кофите. „Един ден през годината да ни дотрябваш и да те няма“ — лютеше се мама, но не я питах и отидох. Понеже нямахме преки транспортни връзки с Новачене, отидох с автомобил до Орхание, а оттам с друг автомобил до Новачене, където прекарах цяла седмица у др. Иван Ханджийски (Странджата). Конференцията отново организирахме тайно. Така правехме конференции и до 19-майския преврат, никога не можахме да извоюваме легалност в нашата околия. Конференцията мина много добре, но другарите, макар че пристигаха у Ханджийски, се събраха в друга къща и аз не можах да присъствувам.

После доведоха Аврам Стоянов при мене у Ханджийски, където приказвахме по много въпроси, разпитах го за много неща, които ме интересуваха. Аврам Стоянов беше с младо, интелигентно лице, но с бяла коса, която му придаваше някакъв особен ореол. Според неговите разкази, тя побеляла от инквизиции през 1925 година.

През същата година образувахме и младежко дружество отначало с осем члена, но после членовете нараснаха и през блоковия режим достигнаха тридесет. И събранията на ремсовото дружество ставаха в моята стая, ръководех и неговата работа, макар че имахме отделно настоятелство, но младежите не умееха още и нямаше кой да ги ръководи. Времето ми почти изцяло беше заето с партийна дейност. Работата вървеше мудно, нямахме кадър, кадърът изчезна през 1925 година и не можехме лесно да създадем нов. Особено при общински избори не можехме да намерим пълнолетни хора да ги кандидатираме. Всички бяхме млади, а старите не бяха партийци и не смееха да се пишат. В отчитането някои от членовете бяха много мъчни. Това ми създаваше винаги голямо главоболие и разправии. На събранията винаги по няколко души отсъствуваха. Когато имаше партийно окръжно, събирах ги, прочитах го, обяснявах им смисъла, разисквахме, вземахме някакво решение, което оставаше често неизпълнено. Протоколи за заседанията не водехме.

През 1928 година се яви на бял свят и брат ми Димитър. Бяхме пет дена вкъщи и заедно с родителите си ставахме седем души. Разходите на семейството се увеличиха, а доходите намаляха. След смъртта на дядо от имота взеха и двете сестри на баща ми. Почнахме да вкарваме по-малко жито вкъщи, по-малко царевица, по-малко сено. Особено се влоши положението през 1929 година, в която година ни умря една биволица и трябваше да я заменим с друга. Разболя се баща ми и разпиля около три хиляди лева за лекуване. Той продаде дървата от една кория за осем хиляди лева и парите бяха похарчени до стотинка. Тази година той за пръв път не можа да плати държавния и общинския данък. Мизерията почна да се чувствува вкъщи. Задоволяваха се само нужди от първа необходимост. Не можехме да вземем и парче платно за долно облекло.

През 1929 година покрай партийната развих и голяма есперантска дейност. Понеже кореспондентката ван Есен напоследък почна нередовно да ми отговаря, като с месеци забавяше отговорите, аз публикувах адреса си и получих седемдесет писма с покана за кореспондиране. Никога не предполагах, че ще бъда така претрупан с писма. Болшинството от тях бяха от СССР и Германия, а от другите страни получих само по едно-две писма. Избрах си четири кореспондента от Германия, пет от СССР, двама от Швеция, двама от Франция, един от Холандия, един от Австрия, един от Съединените щати. А после допълнително взех от списанието адреси от Англия, Япония, Китай и други страни. През 1930 година беше създадена нова международна пролетарска есперантска организация ИПЕ (Интернационал на пролетариите есперантисти) с орган „Интернационалист“. В страниците на „Интернационалист“ дадох много статии за положението в България. Списанието беше класов пролетарски орган. Всичко печатах под псевдоним „Селянинът Х“. В България по това време почна да излиза на български език вестник „Международен език“, в който дадох две уводни статии. Същият вестник беше преименуван после на „Международен рабселкор“. В него се поместваха писма на чуждестранни работници с подходящи снимки. По едно време той стана толкова голям и с толкова илюстрации, че почна да съперничи на „Поглед“. Кореспондентите в чужбина, на които го изпратих, се учудваха как нашите есперантисти могат да издават и издържат такъв вестник.

Класовата пролетарска преса от ден на ден се увеличаваше и всичко ни се изпращаше в един или в няколко екземпляри и всичко трябваше да се плаща, а това беше трудно. Всичко се раздаваше на вересия, парите събирах после и имах големи грижи и с финансовата част.

През тази и последните години кореспонденцията ми с приятели от чужбина беше усилена. В едно писмо за Германия, СССР или друга държава аз влагах още две-три, които кореспондентът препращаше на свои разноски. На самия мен другарите изпращаха специални пощенски купончета за отговор, защото бях много зле със средствата за подобна голяма кореспонденция. Понякога пращаха и дребни суми. От СССР особено се сприятелихме със студента Евгений Мелник, който живееше в едно голямо московско общежитие с шестстотин студента. Едно писмо бе печатано като статийка в „Безбожник“. Интересни бяха илюстрациите в „Безбожник“. Мелник ми пращаше и „СССР на стройке“, голямо разкошно списание с чудесни илюстрации. Социалистическото строителство ни възхищаваше и двата екземпляра на списанието, които получих, тръгнаха от ръка на ръка из околните села. Пращаше ми интересна литература и доктор Пенцик от Харков.

Кореспонденцията ми, вътрешна и международна, беше голяма и от година на година се увеличаваше. Тя надминаваше половината от пощата на цялото село. Владеенето на чужд език ми донасяше незаменима полза. То разшири умствения ми хоризонт, даде ми широки познания, свърза ме с далечни и незнайни страни. Всичко това ми доставяше голяма радост и често си мислех колко ограничен, колко назад бих останал без него. От него научих по-добре и българската граматика, много думи от други езици, особено латински.

През 1929 и 1930 година почнахме да организираме и жените и много момичета влязоха в младежкото дружество. Стаята ми едва побираше събранията на членовете. Направих и сложих голяма пейка, много столове, посетителите сядаха и по кревата, но пак за всички нямаше място — мнозина стояха прави. Това също много ме радваше, като виждах резултата от своята работа, която помогна да се осъзнае болшинството на младежта от селото. Младежкото дружество имаше вече добър кадър.